Човекът и неговите избори в стихосбирката “Вземи крилата ми” от Маргарита Мартинова

Всеки житейски избор носи в основата си някаква вяра, обвързана с известно познание за живота и света, макар и първоначално да не го осъзнаваме. Въпросът за взаимовръзката, взаимооттласкването и взаимопроникването между съдържанието на понятията „вяра“, „религия“ и „избор“ като тема за размисъл съществува още от дълбоката древност. За Аристотел (384 – 322 г. пр. Хр.) всички причинно-следствени връзки в нашия свят имат свое начало в т. н. Същност, в която няма нищо материално, защото представлява чиста енергия, безтелесен Дух, съчетаващ мислене, действие и разум, в съвършена мисъл. Според него Бог въздейства на света не с това, че активно присъства в този свят, а чрез устремеността на всичко съществуващо към Него (трактатите „За душата“ и „Метафизика“). Въпреки че Тома Аквински (1225 – 1274 г.) преобразува учението на Аристотел в съгласие с християнството, като поставя акцент върху връзката между вярата и разума („Сума на богословието“), във философските си тези твърде често цитира своя древен предшественик и на базата на неговите съждения достига до извода, че постигането на знание за материалния свят може да стане чрез идеите на разума, а не на сетивата. Разумът води до вяра, а вярата стои в основата на убеждението за истинността на нещо. Върху тяхната основа се надгражда фундаментът на изключително важното за всеки човешки живот понятие – за избора, пряко обвързано с индивидуалния жизнен път на личността. Кое да изберем на прага на живота си – да се облегнем на готовата формула на миналото, създадена чрез опита на нашите родители, или да предпочетем чистото пространство на бъдещето, в което сами ще полагаме своите точки, тирета и многоточия на базата на собствения си сблъсък с материалния свят, върху който Съдбата ни е положила като съчетание от дух и материя. Именно този проблем стои в основата на стихосбирката на Маргарита Мартинова „Вземи крилата ми“, издателство „Български писател“ и издателска къща „Прима прес“, Сф., 2021 година.

Една книга въздейства на читателите още с външния си вид, със заглавието си, с начина на художествено оформяне на нейната корица. Заглавието на стихосбирката на Маргарита Мартинова и акцентуваният брой на творбите в нея още на корицата ѝ (66 стихотворения), предизвиква размисли за символиката на образа на крилата и на числото 66. В световното културно пространство образът на крилете се свързва със стремежа на душата да достигне надиндивидуалното свое състояние, като се оттласне от материалната обвивка на тялото и с помощта на познанието се опита да достигне до божественото. Крилете обаче нито се получават даром, нито се купуват отнякъде – те трябва да се извоюват с цената на инициационното пречистване, което се постига бавно и с много лични жертви. Затова заглавието на стихосбирката на Маргарита Мартинова звучи предизвикателно – подвеждащо, обвързано преди всичко с цифровата символика на числото 66, което сочи лирическата героиня като посредник между принципа и проявата на майчинския инстинкт за състраданието и стремежа за взаимопомощ, за желанието да жертва част от себе си, за да подсигури баланса и хармонията между току-що прохождащия млад човек и непознатия за него свят, защото „майките и без крила са лесни…“, те ще бъдат щастливи, ако „децата им летят“ („На Стаси“). В срещата на двете поколения образът на лирическата героиня, чрез числото 66, посочено на корицата на книгата, се слива с представата за Ангел 66, който напътства и дава духовни сили на човека в сблъсъка му с проявите на Сатаната в земния ни свят, той е призван да обгърне неопитния млад човек със своята безусловна любов, състрадание и щедрост, за да му помогне да преодолее всяко предизвикателство, пред което ще го изправя бъдещето. Ангелът, превъплътил се в образа на родителите, трябва да го научи на истините, до които те са достигнали – но без да го поучава назидателно, без да го подчинява на собствената си воля, без да го лишава от правото му на избор за собствена индивидуалност. Неслучайно заглавието „ВЗЕМИ КРИЛАТА ми“ поставя проблема за личния избор, акцентувайки го и графически, и цветово, чрез особеното изписване на притежателното местоимение „ми“. В семантиката на композиционното подреждане на творбите в книгата също е акцентуван проблемът за избора – стихотворението „На Стаси“ е изведено самостоятелно, дори пред съдържанието ѝ, като по този начин се дава знак на читателя, че то представлява ключова творба за цялата стихосбирка, още повече, че заглавието ѝ всъщност е цитат от него. Императивът „вземи“ подканя, но не представя резултат от действие, което дава възможност на субекта, към който е отправен, сам да направи своя избор как да постъпи. Резултатът от решението му е поднесен чак във финалните творби на книгата чрез стихотворението „Сляп избор“.

Произведенията в книгата на Маргарита Мартинова са разпределени в осем цикъла със собствен паратекст, който акцентува съдържанието на последователно подредени във времето периоди от земното съществуване на човека: „Светлата и тъмната страна“, „Всичко е любов“, „Творчество пророчество“, „Вяра и съмнения“, „Демисезони“, „Началото и краят“, „Мъртвило“, „Спасение дебне отвсякъде“. Лирическата героиня в тях превежда читателя през сезоните на своето битие, за да му разкрие онези истини за смисъла на човешкия живот, до които сама е достигнала чрез личните си избори по време на кръстопътищата и изпитанията, пред които я е поставяла Съдбата. Младият човек току-що е поел щафетата на живота си напред, в хода на лутанията и търсенията на посоката на собствения си път ударите на живота могат да го повалят или да прекършат волята му да продължи да се бори за правото си на щастие. Човешкото съществуване е кратколетно, в него „надеждата е шепа зърна“ в „изронената пазва“ на бързо променящия се свят и е твърде вероятно да остане под руините на „рухналото време“. Лирическата героиня – поетеса е част от миналото, част от листопада на това рухнало време, тя е онзи „тревожен гълъб на перваза“, в чиято мисъл е узряла истината, че е невъзможно да се учим без болка, но и че „изборът, а не шансът определя съдбата“ на човека (Аристотел), че за нея „светът е стар, / за теб е тесен“, че лейкопластите по вените, в които вече стихва „сгъстената утайка на кръвта“ ѝ, не могат да върнат назад времето, в което „човек расте със своите мечти“. И затова щедро, с майчинска грижовност и жертвеност, с надеждата да види летежа на детето си, му предлага своите крила, докато неговите пораснат и укрепнат. Това своеобразно поетично предисловие на книгата събужда тревога, дори страх пред онзи, който току-що е застанал на прага на живота си. Той тепърва ще открива истината, че смелостта е най-важното човешко качество и че от него зависят проявленията на другите. А да „събереш“ себе си, да преодолееш страховете си, е възможно само тогава, когато знаеш какво те очаква. Така със стихотворението „На Стаси“ Маргарита Мартинова поставя първия щрих в композиционната рамка на книгата, в която след това ще полага детайлизирано рисунъка на собственото си познание за живота, за да я затвори в края ѝ с предупреждението, че „дежурният предател“ сред „лисунгерите“ вече чака със стрела в колчана си и следи внимателно „орлите отвисоко“. Всяка човешка мисъл, всяко действие или емоционално състояние на лирическата героиня или в рисунъка на света, в който тя е положена, са представени с богато нюансирано метафорично слово, което прави съпричастен читателя, ако той съумее да прочете и онова, което имплицитно е вписано между редовете на произведенията в книгата.

Първият цикъл („Светлата и тъмната страна“) носи още в паратекста си символните кодове на светлината (знак за познанието, свързано с живота, за спасението и щастието, но и за пътя към тях, който може да изведе човека и отвъд светлината – до произхода на въображението, родено от нея) и на тъмнината, на мрака ( символи на нещастие, наказание и смърт). Стихотворенията в цикъла акцентуват мотива за взаимопроникването между светлината и мрака като начало и край на жизнения път на човека в неговото земно съществуване: „все по-кратък е пътят“, „влиза сянката тъмна като къса кама“, „все по-дълга тъгата“, „все по-кратък сънят“, „все по-близък е краят“. По подобие на Пенчо-Славейковия цикъл „Сън за щастие“ земният път на човека е видян като сън, но драматично-трагически осмислен сред пусти градове, „потънали в изворна вода“, в която ръцете се разпадат в пясъци, а плътта в мидени черупки, като мираж, обгърнат в черната мъгла на Мировата скръб. Единствените светлинки, които мимолетно проблясват в мрака на битието, са „глътката вино с приятел, / споделена в зори“ и „звездата“, родена посред земната мъка. Човекът се е превърнал в пеперуда с мъртви крила, скрита в кибритената кутийка на своя затвор, в безлистно дърво, около което слухтят дървари „с брадви като пушки“. В началото на своя жизнен път лирическата героиня е била изпълнена с огромна енергия и много мечти, подчертани чрез многократното повторение на глагола „исках“ в минало свършено време („Душа – заложница“), но за съжаление „Юда, предрешен във здрача“ не позволява тяхното сбъдване. Заложила душата си, лирическата героиня живее „в гората – на високото-студено“, за да спаси от неговото посегателство светлината на своите „рими любими“:

Гълтах дума след дума и чудото стана.
Вън светът – сгромолясан, водата – изпита.
В мен е езеро бистро, цветята – в нирвана,
със небе светлосиньо до блясък измито.
На гърба ми мълчаната риза – протрита.
Оглушалите риби прочуха реката.
От гнездата излюпени думи излитат:
всеки ред е дописан и стих е изплакан.

Подмених си живота в ням обет пред съдбата.
Днес си искам обратно чисто-бяла душата.
„Душа – заложница“

А тя, душата ѝ чисто-бяла, сред този свят, който „не ни оставя шанс / да сме / добри“, в който „април е куче, / вързано / в снега“, а човешката съвест – „бездомница с побъркана душа“, като по божие чудо се преражда в една Мария, която „недокосната върви“ из болния и „истерясал от тревога“ свят, за да върне обратно вярата в красотата на живота, за да го нахрани с хляба на онзи неуморен хлебар, който „от три до три“ плаче, пее и меси тестото на „детство щастливо“, „на сладка филия със мед от липи“ („Кръговратът от три до три“). Хлябът, символ на божието присъствие, е свързан с малките тайнства на количествените промени. Пасхалният хляб е знак за чистота и жертва, защото е съчетан с виното – метафоричен образ на големите тайнства на качествените промени. Именно от тяхното съчетаване произтича внушението за кръговрата на живота „от три до три“.

За Маргарита Мартинова единственото нещо, което може да превърне сънят-живот в реалност, е любовта. Неистовата жажда („Танцува ми се!“, „Прегръща ми се! С есента. И с теб.“, „Напива ми се!“) неочаквано за читателя е въведена в стихотворение, което чрез рефрена си „А тъй е рано, ах, така е рано!“ асоциативно свързва читателя с „Писмо“ на Никола Вапцаров: Ти помниш ли как / някак много бързо / ни хванаха в капана на живота. (…) А беше рано, беше много рано.“ Четирикратното повторение на рефрена в стихотворението „Полутонове“ на Маргарита Мартинова едновременно драматизира човешкия ден, но и аксиологизира споделеността на чувството, имплицитно вписано в образа на нощта:

Будилникът звъни и прави рани.
Във ракли сънищата са прибрани.
Кафето в чашата на сутринта горчи.
Във огледалото е друг, но не и ти.
Нощта отнесла е любовните тюрбани,
с които е красила вечерта ни.
„Полутонове“

Денят опъва конеца на границата между влюбените, превръща тяхната обич в „далечен хоризонт“, поставя ги сякаш в двата края на света и превръща чувствата им в „измислени слънца“, в миражен сюжет, „във който се докосвахме / отвъд живота. И отвъд смъртта.“ Оказало се е, че и любовта им, също като живота, е кратколетна, но пък е последната „връзка с Бога и Рая“, тя е красив сън, който лирическата героиня ще възкресява в своите нощи, за да може „да диша“, да живее. И ако все пак любовта е нетрайна като реалност (въпреки че според Библията вечността на Бога се отъждествява именно с нея), то за Маргарита Мартинова частицата от Бог в човека е преди всичко мисъл, творчество, насочено към познанието за света и себе си, изкристализирало в хода на битките, изпитанията и кръстопътищата, на които я е поставяла Съдбата. Бог е познанието за Истината за живота и смъртта, която се придобива с много упоритост и лични жертви. Познание, извоювано дори с „гръклян прегризан“, от който „капят стихове под клоните“.

Цикълът „Творчество пророчество“ е изключително експресивен, населен със сенките на Айнщайн, Бодлер, Емили Дикинсън, Гео Милев, Саваторе Куазимодо и всички творци, за които е валидна мисълта на Аристотел: „Високо мислещият човек трябва да се грижи повече за Истината, отколкото за това, което хората мислят.“ Те са бунтарите, способни да разбият „римите на милион парчета“, да нарежат с лазер стиховете, да изтръгнат езика на думите с клещи и да го заковат с пирони, но да накарат словото да свети, „когато светлината не достига“ в душите ни. Те могат да възкресяват красотата дори само „с една единствена пчела“, с „една мечта“ и една ливада, събирайки меда на думите „в кошнички от самота“. Те искат да върнат отново сразената ни памет, да сплотят времето и в мрака на битието да накарат, с едно око дори, написаното да свети, защото вярват, че „Христос, повел с лъчите си поета, с едно око помежду нас върви“. Личната творческа изповед на Маргарита Мартинова свързва миналото със сегашността, в която съдбата на твореца не е по-лека от тази на неговите предшественици:

Живях на мъртвите в света
и търсих смисъла.
В безсмъртието и смъртта. „Цветя на злото“.
Кръжаха думите край мен – души орисани,
сълзи-светулки над самотната
Голгота.
В гората листите
опадали покълваха,
цъфтяха рими на „прокълнати“ поети.
Крещяха бухалите слепи и осъмваха
в „един-единствен лъч“,
останал им да свети.
Вълчица в мръкналото,
тъмна неизвестница,
с гръклян прегризан вия нощем към луната.
И капят стихове под клоните, дървесните,
за да ги лочи, до повръщане,
земята.
„Decadence”

Макар да носи в себе си божествената искра на творческите заложби, поетът също е човек, който върви „по вкочанената земя“ и търси място, където да засее зрънцето на своята вяра. Разкъсван е от съмнения, че може „със заблудата“ да свикне и да се поблазни от мисълта, че е „облечен в кител бял на адмирал“. А всъщност Съдбата отдавна е „покръстила“ виното на живота с вода и той, като всеки друг човек, е само една „проекция от кал“ на небесната флотилия, въобразил си, че Съдбата го е дарила с крила:

Спри!
Човече, събери крилата!
Тя те мами, докато си жив.
Крез е казал: „След смъртта съдбата
ще покаже – бил ли си щастлив!
„Събери крилата“

Животът в този свят, в който никой не знае „кой беше жертвата, кой палачът“, в който всички се варим в един казан и „уж вървим, а пък стоим“, ни е превърнал в „пресъхнали реки с изтекли в пясъка води“ и дори Бог вече не иска да ни е баща. А тя, лирическата героиня на Маргарита Мартинова, продължава да залага „ва банк“, вярвайки, че истинските моряци „пътуват със мечтите си“ и само „страхливците умират у дома“. Заблудата ѝ я превръща във „висока вода в стомна заледена“, в „замръзнал компас“, а животът „без стреме“ и „мисъл с юзда“ бързо я затваря в капана на Съдбата. Последното зърно на надеждата е забравила в багажа на отминалите си дни и има опасност да свикне, да се примири с положението си, очаквайки, че все някой ще измисли много бавен трен, към младостта ѝ наобратно да пътува. Достигнала „на жизненото поприще средата“ (Данте), тя нито може да се върне назад, нито напред да върви. Единственото, което ѝ остава, е да бъде самотна птица в ранено гнездо, която не знае ако заспи, дали ще се събуди на следващия ден. След тази особена граница на битието човекът усеща само своите „демисезони“, в които всички са равни пред страха и съдбата ги измерва с един и същи аршин. Хората в тях са „ни живи, ни умрели“ и вече няма кой да прибира зърното, „с мерак посято“, защото „няма ред кой първи да умира“, но и не идва ред на никого да живее в болното време, притаено зад вратата на всяка къща. В призрачните видения на човека дори пролетта, сезонът на надеждите, не прилича на никоя друга досега – в очите ѝ се оглежда лудостта, цветята са без корени, от небето вали черен сняг през април, а безкрилите птици падат в тревата. И „не е живот / животът след това. / А суха вейка – пролет след войната.“ След такава пролет вече нищо не е същото – лятото е уморено и от небето вали тъга, заблудена лятна мечта троши колелата на мечтите в камънака, „тишината е страшна и приижда направо отгоре“, всичко е разполовено – гордостта, милостинята, краят. Едната половина се е свлякла „без дъх пред вратата“, а другата половина само с едно крило „до смърт за живота се бори“. Есента на живота съблича до голо „и зло, и добро“, „брули слънцето с черно крило“, рони светлината в душите зърно по зърно от чепката на циганското лято, в което човекът се е свил като „птица с ранено гнездо“, примирен, че и след него животът ще продължи по своя път. И може би само в някаква сюрреалистична картина на някой следващ живот ще се повтори тази „метафизика на тъгата“ с татуирани спомени и обувки износени „сред парфюм от въздишки във шишето на здрача“ (Метафизика на тъгата“). За да може в някой измислен ден Той и Тя да се върнат отново в града, в който са се разделили… Някога… Когато Времето го позволи. Защото не някакъв измислен Бог – бил той Христос или Мохамед – а Времето е „общата пъпна връв“, която свързва всичко живо на тая земя. И ако човешкото време има край и го възприемаме като отсечка между раждането в реалността и границата с отвъдното, то вселенското време е безкрайно. И човекът е безсилен пред неговата воля. То иска от нас и ни казва какво трябва да приемем безусловно – порива да полетиш, дори да си без крила, „да сложиш на мечтите си юзда“, да отнемеш чуждия живот или своя, да държиш думите си под езика скрити, да се отречеш от бога или да съсечеш вярата си. То, Времето, е нашият сляп избор да бъдем, да ни има на тая земя, защото то е Животът, който държи стрелата в колчана на вселената и от него зависи всеки край и всяко начало („Сляп избор“).

Поетичният свят в стихосбирката „ВЗЕМИ КРИЛАТА ми“ на Маргарита Мартинова е изключително богат на визии, багри и смисли, сложен и многопластов, събрал като в калейдоскоп творческите хоризонти на най-мъдрите представители на човешката мисъл и художествено слово в хилядолетното еволюционно развитие на човечеството. В поетичните ѝ текстове се срещат по своеобразен начин Малкият принц на Екзюпери, Дориан Грей на Оскар Уайлд и Гарванът на Едгар Алан По, води се дискусия за ролята на Бога и Времето в безкрая на Вселената и в границите на човешкото битие, кръстосват шпагите си Истината и Лъжата, Мракът и Светлината, Доброто и Злото и поставят фундаментални въпроси, свързани с разума, вярата, религията и Бога:

Кажи, щом
„Бог е Светлина“,
защо човеците
се лутат във тъмата?
Отвън покрита с небеса,
защо е ябълка проядена Земята?
„Диалектика на Божия промисъл“

Мисля, че книгата на Маргарита Мартинова има отворен финал. Тя не дава готови отговори нито на въпросите, които поставя, нито на проблема за избора, който човекът трябва да направи. Читателят трябва сам да ги потърси и между редовете в стихотворенията на Маргарита Мартинова, и в собствената си душа.

---------------