Яна Язова (1912 – 1974 г.) – българският исторически роман и дългият път на трилогията “Балкани” до читателя

Яна Язова (1912 – 1974 г.) – българският исторически роман и дългият път на трилогията „Балкани“ до читателя

50 години от смъртта на Яна Язова и 35 години от издаването на трилогията й „Балкани“

В развитието на историческия роман през вековете можем да откроим две основни тематични тенденции: една голяма част от авторите се насочват към художествена интерпретация на факти, явления и проблеми, които имат глобален характер и засягат или предопределят настоящето и бъдещето на цялото човечество; други творци свързват полезрението на своите творчески инвенции с националната историческа съдба, поставяйки в центъра на наратива значими събития и личности, които тласкат напред (за добро или за зло) развитието на цялата нация. Разбира се и в единия, и в другия случай взаимовръзката между исторически документираните факти и художествената фикция отразява до голяма степен индивидуалното въображение и мирогледните възгледи на автора и придава известна субективност на повествователната визия,  поставяйки въпроса за отношенията история – автор – литература. Много важно е да се отчита и степента на развитие на художествената култура на реципиента. Защото ако в миналото примитивът на кръгозора на по-голямата част от читателите не позволява да се осъзнае абстрактността на художествената творба и той се предоверява на автора, то в модерните времена читателят има възможност за съпоставка на фикционалния конструкт на творбата с документираните факти и на тази основа да оформи отношението си към прочетеното. Освен това рецепциите на съвременния читател обикновено са насочени към творби, които вербализират сюжета с различни стилистични пластове на словото. От тази гледна точка придобива особено значение умението на автора  да съчетава  историографията с художествената измислица по такъв начин, че  двата структурни елемента естествено се да преливат един в друг и художествената фикция да звучи достатъчно убедително и като бит и традиции, и като ценностна система на историческото време, и като специфика на отделните персонажи дори тогава, когато те с поведението и възгледите си проблематизират характеристиките на това време. Това изискване към автора поставя въпроса за точността на словото и за умението на твореца да съчетава различни пластове на езика с подходящи символи и метафори, които са се наложили като значими знаци на отразената историческа епоха.

От първия модел на исторически роман – „Под игото“ на Иван Вазов, до 60-те и 70-те години на XX век, когато Яна Язова пише и редактира трилогията си „Балкани“, българският исторически роман вече има своя история: Фани Попова – Мутафова е издала „Солунският чудотворец“ (1929), „Дъщерята на Калояна“ (1936), „Йоан Асен“ (1938), „Боянският майстор /Последният Асеневец“ (1939); Емилиян Станев е публикувал своя роман „Иван Кондарев“ (1958 – 64); българският читател вече познава магията на словото на Димитър Талев от неговите исторически романи „Железният светилник“ (1952), „Илинден“ (1953), „Преспанските камбани“ (1954), „Самуил, цар български“ (1958 -60), както и спецификата на наратива на Вера Мутафчиева в „Летопис на смутното време“ (1965 - 66) и „Последните Шишмановци“ (1969) и на Андрей Гуляшки в „Златният век“ (1973). Може би точно поради това трилогията на Яна Язова „Балкани“ представя едно сложно преплитане на различни повествователни подходи и стилистики при изграждането на представата за българския духовен космос – с Вазовото интерпретиране на героическото като акт на възкресяване на българската идентичност в пространството на света; с Талевата визия за родолюбието като неотделима част от представата за морално и познанието за рода и света не само като човешки дълг, но и като важно изискване за прерастването на етноса в нация със свое място в общочовешката история; с особеното съчетаване на представите за „старо“ и „модерно“ в Пенчо – Славейковия смисъл за нов културен модел на българската литература при останалите споменати автори. Трилогията на Язова представя една повествователна сложност, при която (по подобие на Гео Милев в „Септември“) авторката  често излиза от рамките на конкретния български исторически факт и чрез поредица от ретроспекции го влага в общия поток на наративното познание за цялата история на човечеството, на което се дължи и силата на въздействието й върху читателите. Стилът на Язова не е ничие подражание, тя  си има собствено творческо лице и (искаме или не искаме!), заслужено заема значимо СВОЕ място в развитието на българския исторически роман. Затова и Мая Горчева, в статията си „Трилогията „Балкани“ на Яна Язова: как говори модерният роман за националната героика“, отбелязва: „При Язова историческото време се разкрива през оптика, обратна на повествованието на В. Мутафчиева: конкретният факт и личност са „извадени“ от повествователния поток и са въздигнати като обобщение и явяване на абсолютни ценности. Конкретиката се отлива в завършени сентенции, случващото се е запечатано в монументални фигури. Цитирайки историческите факти, епическата трилогия желае да сътвори един монументален иконотекст на националната героика“.    

Трилогията на Яна Язова изгражда запомняща се представа за българския национален космос. Космос и хаос – колкото и противоположни да изглеждат по своята същност, и двете понятия съдържат в себе си безбройни измерения, които в своите взаимовръзки се допълват и обосновават (както тъмнината и светлината, океанът и сушата), за да създадат онова ценностно ядро, което определяме като екзистенциален  космос. Той носи в себе си общочовешките измерения за Добро и Зло, извлечени от общия опит, който е съвкупност от проверените в битието ценности на всеки един етнос. Подреденото пространство на тези духовни, психологически и нравствени стойности събира в едно хетерогенните представи за онова, което е останало трайно във времето, и се е превърнало в концептуална логика на битието при отделните народи. Както всички други, така и българският народ притежава своя концептуален космос, изстрадан във времето и пренесен като безценен товар, който понякога ограничава представата ни за абсолютна  свобода, но за сметка на това остойностява живота ни.

Човекът, както казва Аристотел, е обществено животно. И като такъв за него важи с пълна сила максимата на Александър Грин: „Недостоен за свобода е този, който не я желае за своите противници така, както за себе си“. При Яна Язова тази максима имплицитно вписва и още една важна истина – както за всеки друг народ, така и за българския, робството никога не е било трайна част нито от историята му, нито от неговия екзистенциален космос. Той е способен в името на националната свобода да пренебрегне ценности като дом, семейство, деца, имот, социален статус. Дори нещо повече – в кризисни моменти, когато се решава съдбата на отечеството му, българинът е готов да пожертва и живота си, проявявайки неподозирани дотогава като съществуващи в душата и характера му дързост и храброст (качества, наследени от деди и прадеди), предпочитайки смъртта пред робското съществуване. Тази концепция аргументирано е защитена в историческата трилогия „Балкани“ („Левски“, „Бенковски“, „Шипка“)  на Яна Язова, в чието художествено пространство е запечатано движението на българския духовен  космос във времето.

В развитието на българския роман има много произведения, чиято ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ е белязана с ожесточени  спорове в литературните среди, с предположения за плагиатство или с драстично разминаване между оценките на критиците и читателската аудитория, поради което около тях се създава специфична аура, предизвикваща поредица от публикации в литературния печат, отразяващи различни становища за авторството или обществени дискусии по проблемите, които тези творби поставят. Нека си припомним скандалното посрещане на романа „Тютюн“ от Димитър Димов (1951 г.) и наложеното изискване към автора да преработи произведението си, съобразявайки се с изискванията на своите критици. Или обществено-политическите реакции спрямо романите „Пътуване към себе си“ (1967 г.) и „Лице“ (1981 г.) на Блага Димитрова, както и изземването на все още незакупените екземпляри на „Лице“ от някои книжарници, роман, определен днес като „арестант“, принуден  „да лежи 9 години в затвора за книги“. Или коментарите по отношение на чужди ръкописи, излезли не с имената на истинските си автори, а с тези на творци, признати вече в публичното литературно пространство след 1944 г. Симптоматично е мълчанието на обвинените в присвояване, въпреки честите напомняния за техните деяния в пресата и в мемоарни творби на техни съвременници. Или разгърнатите дори в интернет спорове за естетическите качества на романа „Калуня-каля“ от Георги Божинов, излязъл през 1988г., но „възкръснал“ за истински живот в нашето съвремие, влязъл в класацията за световни бестселъри Топ 100 за 2015 г.. И т.н...,  и т.н. ... В тази поредица (непълна при това!) можем с основания да включим и драмата с трилогията „Балкани“ на Яна Язова, която стига до читателя не по естествения за това начин, а чрез оцелели чернови.

Люба Тодорова Ганчева, с литературен псевдоним Яна Язова (даден й от професор Александър Балабанов), е родена на 23 май 1912 г. в град Лом. Дядо й по майчина линия – Стойчо Бешикташлиев, е родом от Калофер, а прадядо й – Христо Денков, е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски.

Младата Язова е добре позната в Европа и една от любимите поетеси в балканските държави, предизвикала интерес с интерпретацията на образа на жената, представен с впечатляваща чувственост и с „мистичната сила на природните стихии“. Неин покровител и меценат е проф. Александър Балабанов. През 1943 г. тя се омъжва за инженер Христо Йорданов, който умира рано – през 1959 г. След 9-ти септември 1944 г., в продължение на три десетилетия, Язова е „осъдена“ на принудителна изолация от литературните среди и на творческо мълчание в специализирания литературен печат. Това обаче не означава, че е престанала да пише. Във в. „Пулс“ от 1982 г. е отпечатан фрагмент от бележника на писателя Георги Томалевски със заглавие „За един неиздаден роман, посветен на Левски“. В него той споделя молбата на Язова: „Покани от мое име Димитър Талев и ела у дома, искам да ви прочета глави от моя нов роман. Държа да чуя мнението ви!“, както и последиците от желанието й: „Срещнах Талев и му предадох молбата й. Той се съгласи да й отидем на гости. Отидохме един ден и Яна Язова ни прочете няколко глави от произведението си. В него на преден план изпъкваха двама герои – Левски и Бенковски. Бях истински удивен от това, което чух главно за Апостола. Никой не беше обрисувал в такава светлина нашия национален герой. С рядка художествена сила беше представена неговата душевност. С Димитър Талев останахме възхитени от прочетените страници. Излязохме и се уговорихме да напишем нашето мнение за романа.“ Язова предава ръкописа на романа ( 1073 машинописни страници ) в издателство „Народна култура“, заедно с препоръка, написана от Георги Томалевски и преподписана от Димитър Талев. В „Яна Язова: проклятието на дарбата“ Петър Величков публикува разказ на проф. Тодор Боров, цитиран по-късно и в „Съдба, прободена от перото“ на Юлий Йорданов: „Въз основа на рецензията, директорът на издателството й казва, че той е готов да сключи договор с нея. В близките дни да й изплати един доста чувствителен аванс във връзка с това – 4000 лева. След тоя разговор тя бива извикана след няколко дни в издателството, казва й се, че е подготвен договор за подписване, ако се не лъжа, подписва такъв договор, и й се определя конкретен ден, ако памет ме не лъже – един петък, да се яви в издателството, за да получи уговорения аванс.“ На другия ден (пак според разказа на проф. Боров), от в. „Работническо дело“ искат от Язова да напише стихотворение за Георги Димитров по повод годишнина от смъртта му. След категоричния й отказ от издателство „Народна култура“ казват на Язова: „Сега за сега издаването на вашия роман се отлага.“ Разбрала, че романът й няма да бъде издаден, тя си взема обратно машинописния оригинал на текста. За съжаление след смъртта й той не е открит, но пък са запазени негови копия. Препоръката, написана от Георги Томалевски и Димитър Талев, е оцеляла и също е във фонда й.

В началото на август 1974 г. писателката е намерена мъртва в дома й, по тялото й има следи от насилие, но поради настъпилото в горещините разложение на трупа причината за смъртта й остава неизяснена и затова в смъртния й акт поставят диагнозата инфаркт. На погребението й присъстват проф. Тодор Боров, изпратената от Съюза на българските писатели Елисавета Багряна и няколко възрастни жени. На другия ден венецът от СБП, поставен от Багряна, е намерен разкъсан и захвърлен встрани. По инициатива на  проф. Тодор Боров е създадена комисия – той самият, Матей Шопкин и Харалампи Харалампиев, която да събере, опише и предаде в Централния държавен архив намереното в дома й. Твърди се обаче, че Николай Хайтов, тогава председател на Творческия фонд към СБП, елиминира комисията и самоволно влиза в дома на мъртвата писателка заедно с юрисконсулта Христо Аянов. Въпреки че Яна Язова е погребана на 9-ти август, двамата отклоняват опитите за предаването на архива й чак до 29-ти октомври 1974 г., когато Величка  Филипова, началник на Главно управление на архивите, успява да преодолее тяхната съпротива и да приеме предадения й архив, съдържащ само чернови на неиздадените творби на Язова, писани в периода 1944 – 1974 г.

Според Петър Величков (журналист и литературовед) и книгата му  „Яна Язова: проклятието на дарбата“, Язова е убита, а оригиналите на неиздадените й творби са присвоени от Николай  Хайтов, публично обявил в телевизионното предаване на Кеворк Кеворкян, че е завършил роман за живота на Васил Левски и предстои отпечатването му. Междувременно, по молба на проф. Тодор Боров и със съгласието на проф. Филип Панайотов, Петър Величков е натоварен със задачата да извади от Държавния архив и подготви за печат фрагменти от романа на Язова „Левски“. Тъй като три откъса от романа й са публикувани във вестник „АБВ“ и един във вестник „Труд“, произведението на Хайтов така и не излиза на бял свят, а и досега няма публикуван нито ред, въпреки че в интервюто на Кеворкян  Хайтов твърди, че то е завършено.

По-късно, по молба на издателство „Български писател“, чрез редактора Михаил Неделчев, Петър Величков е поканен да събере, разчете и редактира черновите на романа „Левски“, който да бъде публикуван без намеси, от нейно име. През 1987 г. в издателство „Български писател“, по повод 150-годишнината от рождението на Апостола, излиза романът „Левски“ с името на авторката си Яна Язова, а през следващите 1988 и 1989 г. – романите „Бенковски“ и „Шипка“, съставляващи трилогията на Яна Язова  „Балкани“. Така, през 1989 г., историческата трилогия „Балкани” на Яна Язова става литературен факт.

През 1903 г. в своя уникален автобиографичен очерк „Олаф Ван Гелдерн“ (публикуван първоначално в сп. „Мисъл“ със заглавие „Литературен портрет“), Пенчо Славейков определя собственото си творчество като „хубава огърлица, изтървана случайно на някое бунище, каквото е например българската литература“. Ако причините, накарали великия поет да категоризира по такъв начин нашата национална литература, вероятно са били свързани с таланта на отделни автори, а може би и с особеностите на собственото му его, днес по съвсем други причини имаме правото на същото определение. Може би от страх за себе си или от високомерие, сега се е наложило становището, че не е достойно да се ровиш в ничие бунище, пък било то и българската литература. Аз обаче мисля, че си струва и да се „пооцапаме” в това бунище, ако от него може да бъде изваден такъв бисер, какъвто е за мене трилогията на Яна Язова „Балкани“.

------------
Яна Язова, „Левски“, Книга първа от трилогията „Балкани“, изд. „Изток-Запад“, С., 2003.

Яна Язова, „Бенковски“, Книга втора от трилогията „Балкани“, изд. „Изток-Запад“, С., 2004.

Яна Язова, „Шипка“, Книга трета от трилогията „Балкани“, изд. „Изток-Запад“, С., 2003.
------------