Доц. д-р Ярмила Даскалова: Геният е криза, която свързва разрушените единства

 “Яворов се появява на границата, на “разлома” между две епохи. Неговото огромно страдание не е само лично, то е всемирно и точно по тази причина неговата свръхчовешка мисия е да хвърли мост между единия и другия свят”.

Ярмила Даскалова е доцент по английска литература 19-21 век във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, катедра “Англицистика и американистика”. Автор е на две поетични книги: “Омагьосани кръгове” – лирика и “Проклятието на българката. Самодивско цвете”, драма в стихове и драматична балада. Автор на десетки научни статии, носител на две първи награди за преводна лирика от Съюза на преводачите в България, участник в много национални и международни конференции, изнася доклади и е лектор на форуми в Ирландия, Великобритания, Германия, Испания, Унгария, Полша и Гърция. Специализирала е в Улвърхамптънски университет – Великобритания и университет Корк (Ирландия), а по програма “Еразъм” – в университета “Помпеу Фабра” (Барселона), университет “Зийген” – Германия, Бамбергски университет, Германия. Специализациите й по програма “ЦЕПУС” са от университета “Печ” в Унгария и Ягелонския университет- Краков, Полша.

Доц. д-р Даскалова написа предговора към двуезичното юбилейно издание “Яворов и морето”, което излиза по повод 120-годишнината от пристигането на Яворов в Анхиало.

Liberta.bg разговаря с доц. Даскалова за поетическото наследство на Яворов, за трагичната съдба на поета от световна величина и за Родината във всичките й измерения.

---------------

Доц. д-р Ярмила Даскалова: Геният е криза, която свързва разрушените единства.

– Преподавате Британски романтизъм, постромантизъм и модернизъм, а Яворов е една от най-ярките фигури на модернизма в българската поезия. Това ли определи интереса Ви към личността и творчеството му, доц. Даскалова?

– Може би трябва да започна малко по-отдалеч. Най-явното и приемливо обяснение е, че от дете съм закърмена и израснала в литературна среда. Баща ми, проф. Николай Даскалов, който, оказва се, че и Вие познавате, е литератор-славист, преподавател и много сладкодумен разказвач на истории. А това винаги е събирало у дома интересни и видни хора, като се започне от роднини, до ярки литературни личности. У нас винаги се е говорило за литература, за поезия, за изкуство, свирило се е на китара, пеели са се родопски песни. И това пламъче още от детството е достатъчно да разпали интереса ми към литературата и към Яворовата личност. Защо точно Яворов? Може би защото в поезията му говори едно могъщество на стихиите, а стихът е неудържима стихия. Яворов е модернист, един от родоначалниците на модернизма у нас, повлиян от Бодлер и със сигурност е бил запознат с някои преводи на Едгар Алън По от руски език. Яворов е познавал някои от техните неща, но си остава самобитен.

– В последната Ви книга “Литературни двойки”, издадена миналата година във Великобритания, в академичното издателство Кеймбридж Сколарс, търсите творческите двойки между световните автори. Кой е двойникът на Яворов и кое е общото им?

– Моята докторска дисертация беше за късното творчество на ирландския автор Уилям Бътлър Йейтс (нобелист). С него “сдвоявам” българския поет Яворов и в книгата ми “Литературни двойки” има цяла глава, посветена на приликите. Литературни специалисти споделиха, че е особено находчив този паралел. Извеждам едни общи типологии за образите на жената, любимата, родината у двамата автори. Превела съм в книгата си някои стихове от Яворов на английски, той е автор от европейска величина, съизмерим с Уилям Бътлър Йейтс. Друга глава от книгата е посветена на Пейо Яворов в литературна двойка с Едгар Алън По. Сдвоявам ги въз основа на романтичните им възприятия на любимата – един образ, който се превръща за тях не просто в обсебеност, а в извор на вдъхновение, което ражда най-големите бисери в световната любовна лирика.

– Имате ли отговор на въпроса – как телеграфопощенският служител от Чирпан, идвайки край морето в някогашно Анхиало, е създал двадесет поетични перли, съперничещи с най-значимите световни образци? Как изобщо се е формирал геният на поета и приложима ли е в случая географията на гения (като локация и дестинация)?

– Това е много, много сложен въпрос върху който доста съм мислила и нямам убедително еднозначно обяснение. Но може би най-близко до истината е обяснението, че геният е криза, която свързва разрушените единства. Яворов се появява на границата, на “разлома” на две епохи. Неговото огромно страдание не е само свръхлично, то е всемирно, точно по тази причина – неговата свръхчовешка мисия е да хвърли мост между единия и другия свят. Много пъти в литературните среди е задаван например въпросът: как така в едно малко градче, с нищо неизпъкващо, се е родила една Емили Дикинсън? Има фактори, (разбира се като средата), които допринасят за формирането на личностите на поетите. Самата дума “гений” (макар че произходът й е свързан с определена епоха в историята на литературата) е въпрос на гени, ако щете, в значение на родови характеристики. Думата е свързана с някаква предиспозиция, предразположеност, даденост, която не идва от никъде. Геният е дар, а щом е дар, той е даден от дарител.

– Това, че много световноизвестни творци умират преждевременно, а понякога и трагично, е свързано донякъде с бурния емоционален свят, който ги саморазрушава, но това е най-лесното обяснение. Имате ли друго?

– Както Вие самата казахте, разбира се, че това е най-лесното обяснение. Но саморазрушението е следствие. Най-често от невъзможността им да се впишат в стандартната и възприета от социума подредба на живота. Големите умове и таланти носят в себе си друг живот – или изпреварват, или не са в крак с времето си, за това са често неразгадаеми. Такива остават за съвременниците си, а често и за идните поколения. Самият Яворов казва за себе си: “Как бихте могли да ме разгадаете, като самичък не съм се разгадал”?

– Това го цитирате в предговора на двуезичното издание “Яворов и морето,” който е Ваш. Пак там, цитирате Сергий Франк и “Крахът на кумирите” – “колкото по-нещастни сме, толкова по-омрачени са душите ни и толкова по-остро и силно обичаме и тъгуваме по родината”. Разбираеми са анонсите към Яворовата лирика, но въпросът ми е: валидно ли е това и в света на глобализма?

– Има различни автори с различни гласове и тоналности. Това за мен е много труден отговор – дали в епохата на глобализма тази чувствителност и носталгия по родината се изостря. При някои творци това чувство е по-засилено, при Яворов той го носи това родово начало в себе си. Особено на разлома на две епохи, понятието Родина за него, в творчеството му, носи чисто метафизични конотации. Защото в поезията му, конкретно личностното се слива драматично с националното. Това е епоха на национален подем и той изгражда една силна връзка между индивидуалното и колективните корени. Колкото и да си далеч, винаги ще се връщаш към един стадий от живота си, който олицетворява родината.

– Любимите ви съвременни поети?

– Много съм харесвала Христо Фотев и Иван Динков. И най-вече – Радко Радков, който е българският Шекспир. Попитайте и преводача Атанас Ванчев дьо Траси за него, той ще ви каже. Иначе мога да спомена и други – Снежана Иванова, Петя Цонева, Александър Христов – докторант към катедра “Българска литература” и др.

– Радко Радко ми е преподавал в университета и познавам лириката и пиесите му.

– Той е сред големите интелектуалци и поети на България.

– Благодаря за това интервю!

---------------
Публ. в електронното издание “Liberta”.
---------------
П. К. Яворов, “Яворов и морето // Yavorov et la mer” (стихотворения от П. К. Яворов писани в “анхиалския период”; двуезична (български // френски); превод на френски Атанас Ванчев дьо Траси), изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2019.
---------------