Ярост

Тъничка сметка със спестявания делеше Тони от улицата. Обитаваше под наем мансарда, с капандура, гледаща към изоставените солници; сутрин и вечер слънцето ги разтопяваше в златиста амалгама... бонус, отпускан от съдбата безвъзмездно. Пейзаж за фототапет.

Тони си вадеше хляба като пазач в подземен паркинг. Нощем разлистваше списания, натрупали се от предните смени; или се просваше върху кушетката и съзерцаваше дима от цигарата, стелещ се по бетонния таван... Понякога изрязваше рок звезди и ги лепеше под таблото с ключовете. Че навън съмва, разбираше по вибрациите на преминаващия рано сутрин сметоизвозващ камион.

Тази вечер дежурството течеше кофти. Беше 5 април, годишнина от смъртта на Кърт Кобейн. Спомни си фаталния ден, когато световната новина достигна и забутания Б. Избяга от училище; пътем шутираше кошчета за смет. Ченгетата не закъсняха: натикаха го в патрулната кола и го биха на почивки до участъка. Единият изтръгна кичур коса от тила му. Запомни мутрата. Викаха му Каров. Подир време се превърна в лъскав охранителен бос. Веднъж му поиска пропуск за паркинга, а онзи размаха юмрук: “Целият град знае, че съм общински съветник, бе охлюв!”. “Още един инцидент с Карата... и хвърчиш!” – изломоти шефът на другия ден. “Кой друг кара ламборджини в града... кво ми се праиш на умен?!”

За въпросното возило се носеха разни слухове: че било крадено от италиански банкер; вдигат го с паяк и... за денонощие го прекарват през няколко граници. Една вечер на един от младоците му хрумва да пробва колата, но закача бариерата и троши предницата. “Вече цял живот не можеш го изплати това чудо” – промълвил някой от колегите му, скупчили се като на погребение. Намират глупака посинял, увиснал на кабел...” Тони бе чувствителен тип: понякога му се счуваха стъпките на самоубиеца, макар да знаеше, че са плъхове от канализацията.

На сутринта тръгна край разпененото море, със замътена глава и смъдящи очи... Загледа се към града: в пепелява светлина, сякаш консервиран в стъкленица... Сетне се мота из мокрия плаж, където вълните премятаха дървесен скелет, оплетен с разплути боклуци... Краката му сами поеха към Селената: интернет клубче, пред което, през уикендите, се събираха бившите възпитаници на интерната. Разговорите, едни и същи, му бяха втръснали: тъпите възпитатели, кражбите в кухненския блок, и прословутия Изи Рашков, дето серял под възглавниците... и опожарил досиетата на училищния архив... Все това. Единственото, което изплуваше в главата му, бе низ от недели с безкрайните следобеди, когато си лежиш в леглото, гледаш полюлявани от вятъра клони и няма къде да отидеш... спомени, отделени от всякаква емоция... като пожълтели вестници, захвърлени на тавана.

Пред Селената нямаше познати. Тони се завъртя в безтегловнност и пое към Метро. Вечерта щяха да честват петгодишнина от откриването на местния клон; колежка от охраната му пъхна покана за коктейла, който щеше да се състои в халето на магазина...

Наближаваше 19 ч., твърде рано за събитието; в дъното на халето нареждаха шведска маса; Тони тръгна между палетите със стоки. Знаеше, че тук не се предлагат музикални инструменти, но въпреки това пое към рафтовете с електроника; от малък настръхваше от звука на електрическа китара и винаги си бе мечтал да стане солист на група... Струваше му се, че музикантите са от друг, магичен свят, където попадат само чисти създания: няколко разпознати акорда от Пинк Флойд бяха достатъчни да го отнесат... в замъглена от очна влага страна, някъде там – зад зачервените клепачи...

Когато се върна, завари тълпа клиенти с тарелки около претрупаната с деликатеси маса; няколко кабеларки щъкаха между VIP гостите; забеляза кмета на Б. с лист в ръка, и до него месесто човече, ректор на местния държавен университет... червенобузест поп мънкаше и кандилкаше наляво-надясно някаква утвар... И в този миг зърна Каров. В металносив марков костюм. Дамата до него, в шикозен тоалет, бе управителка на агенция, чиито модели, говореше се, са елитни проститутки... Оня обясняваше нещо и самодоволно се подсмихваше, махайки с лапа, окичена с масивен пръстен... Над него имаше опнат транспарант, с кретенски слоган: “Доверие, което расте с годините!”

Тони се промушваше безцелно в потната, мляскаща тълпа; с вакуум в гърдите, който засмукваше впечатленията му; движеше го с неудовлетворена сила, тласкаща го навън, към пресния студ под звездите...

Той се опря на рафт с мостри на спортни стоки, прочете механично няколко пъти рекламата, която увещаваше да избегнем кариеса с паста “Стрейт”... Някой измуча в микрофона левантийски мотив: певачка, представила се като Анни, или Инна... във всеки случай с двойно “нн”...

Ръката му посегна към опряната стирка, после с лекота описа кръг и я стовари върху пирамидално подредената битова химия, замахна още веднъж към козметиката. Замириса... Музиката секна. Мярна извърнати с почуда лица; Каров, изтръгващ микрофона и крякащ, с морава муцуна и крива уста...

Следващият удар беше върху огромен плазмен телевизор LG, по който се сменяха кадри с арктическа природа; вгледа се в безкрайната сиво-кафява тундра, преди да угасне илюзията; за миг дори го опали жал за зверчето с блескащи очи и плюшена кожа, скрито за една туфа...

Усети, че към него се засилват някакви хора, които обаче трудно си пробиваха път в настаналия хаос. Хукна към дъното на халето, като пътьом събаряше каквото му падне... Картонен “Делта – върхът на сладоледа!” се срути в краката му; търколи се няколко пъти; грабна огромен буркан с мариновани гъби и го стовари с бяс в огромното стъкло, то се поколеба да се счупи и се свлече... той скокна навън и побягна през осветения от прожектори паркинг...

Имаше чувството, че цепи като прилеп тъмите; гневът обтягаше мускулите му, ловко преминаваше невидими препятствия, летеше, неизвестно накъде, засега... Усещаше, че десетки, а може би и стотици го преследват, неумолими и уверени, че няма къде да се скрие...

Беше навлязъл в Морската градина и пустите алеи, рано или късно щяха да го отведат на брега; паркът изобилстваше от скулптури, зловещи сега, в тъмното, маркиращи смътното преддверие към една съмнителна вечност... Зад кипарисите вече се виждаше маслинения гръб на морето, а по-нататък – резка от хоризонта, в захапката на залива...

Фарове на кола го пресрещнаха по крайбрежната алея; наведе си и замахна срещу тях, после стъпи на големия мост, навлизащ надалече в морето; тръгна бавно: чуваше се далечна врява, но и ония не бързаха, знаеха, че само лодка може да им го измъкне от моста... Отдясно се замъглени, виждаха се светлините на пристанището; набраздена лунна пътека водеше погледа към акваторията му; под моста вълните, заоблени и безшумни, отминаваха към студените плажове; мостът приличаше на кораб, поел към силуета на маяка, повтарящ безсмислената си сричка, отправена към катранения мрак...

Всичко изглеждаше като театрален декор, нямащ нищо общо с него; сякаш не беше идвал хиляди пъти тук... но свистящия бриз му напомняше, че това не е сън; тялото му опря стоманената скоба на парапета... после механично се покачи върху тясната релса. Изправи се срещу ниска, червена луна като пред вглъбено лице на алкохолик; долу, чувстваше, бе черната повърхност – всмукала отражения и гласове, която сега майчински го очакваше...

Потъваше, отпуснат, разперил ръце... Нямаше време, нито секунда повече: не усещаше студ, милиони мехурчета с въздух, с писък, напускаха клетките му и се издигаха към разлюляната повърхност; луната сега приличаше на разплута медуза, в ореол от искряща сол... петно, което потъмняваше в разширените му зеници, вече не улавящи нищо друго; може би се надяваше да дочуе някаква далечна мелодия – усещаше тътнежа й в експлодиращите си вътрешности... тя идваше, успокоителна, оттам, от нищото – където всичко, може би, предстои...