За Ирена и малките детайли, които правят голямата литература

Ирена Георгиева е завършила английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е като преводач, а в момента преподава английски език.

Издала е романа “Откуп” (2013) и сборника разкази “Писмо до себе си” (2017).

Ирена пише с ярко изразен усет към детайла, затова творбите й излъчват болка, обич и нежност. Всеки неин разказ диша, носи топла и светла душа и предизвиква дълбоки вълнения.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Ирена Георгиева: Всяка история, която ни изправя пред изпитание или трудно решение, може да се превърне в сюжет.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажете ни за себе си, Ирена. Как започнахте да пишете проза, как открихте литературата въобще?

– Първо чрез четенето. Израснах сред книги и във време, когато най-приятното занимание след игрите навън беше да се пренесеш в света на приказките и легендите, на романите за деца и юноши. До университета изчетох повечето книги от домашната ни библиотека. Докато изучавах английска и американска литература, срещнах автори, които продължавам да препрочитам с удоволствие. Често ме спохождаше желание да пиша, но изпитвах опасения. Накрая това се случи – на сравнително късен етап от живота ми. Провокира ме тъжната и определено необичайна история на наши сънародници в чужбина. След като я пресъздадох в разказ, започнах да откривам сюжети навсякъде около себе си.

– Книгата ви носи едноименно заглавие с един от разказите ви – “Писмо до себе си”. Защо написахте това писмо до себе си?

– Всеки един от разказите е плод на субективното ми възприятие и пречупване на реалността, те са сигнали или “писма” първо до самата мен, а после към читателите ми. Това беше основната причина да избера заглавието на сборника. Що се отнася до самия разказ, формата има своята предистория. “Писмо до себе си” е съчинение в обучението по английски език. Трябва да се отдалечиш от настоящия момент и да си представяш живота си след време, кой си и кои свои мечти си постигнал, като разбира се, използваш правилно бъдещите времена в английския език. Преди на напиша разказа установих, че съществуват и сайтове, които обещават да съхраняват писмото ви за определен брой години и да ви го изпратят обратно, когато те изтекат, както и че тази форма се използва в психоанализата. Разказът ми е написан в първо лице, но това не е лична изповед. Героинята ми има своя житейски прототип. Образът, който създадох обаче, надхвърля действителността. Моята героиня търси пътища да поправи грешките си, да слепи парченцата на скъсаните връзки. Темата винаги ме е вълнувала и съм си задавала повечето въпроси, които поставям, както предполагам правят и повечето съвременни родители.

– Всички случки, описани в книгата ви, ли са истински, или има и доза художествена измислица?

– Действителността в разказите ми е понякога повече, друг път е само хрумване или спомен за залязващо слънце, или удоволствие от лудешкия танц на снежинките и мисълта, че има деца, които могат само да ги гледат от своя прозорец. Върху нея градя другата реалност, художествената, която е по-вълнуваща от истината. Когато започна да пиша, обикновено нямам представа къде ще ме отведе въображението ми и как ще завърши разказът. Дори да си мисля, че знам края, често оставам изненадана.

– Четейки заглавията на вашите разкази, а и самите тях, попадаме в един лабиринт от житейски истории. След “неродени мисли” пишете “писмо до себе си”, доверявате ни “сърдечни работи” и “тайните на скалата”, после идва “време за сбогуване”, за да отворите “нова страница” и да стигнете до “самата истина” – животът с цялата му пъстрота, събран в една малка книжка. Кое ви вдъхновява, Ирена, откъде идват сюжетите ви, за какво си струва да се пише?

– Вълнуват ме хората и човешките взаимоотношения, обяснимото или странното на пръв поглед поведение, преодоляването на житейски препятствия, малките жестове, съпричастността, които ни правят хора. Всяка история, която ни изправя пред изпитание или трудно решение, може да се превърне в сюжет. Напоследък пиша доста хумористични и сатирични творби – сюжетите там са по-различни и отразяват несъответствието в претенциите и поведението на хората и институциите, нелепите решения и неадекватно поведение.

– Днес много млади хора пишат фентъзи, потопявайки ни в свят на вампири, дракони и всевъзможни изумителни същества, невидими, но живеещи сред нас. Как приемате тези фантазни истории? Не са ли те по-интересни за читателя?

– Със сигурност по-младият кръг читатели предпочитат фентъзи. Динамика и героите, които населяват творбите от този жанр, са сходни с образите и действията в електронните игри, с които те са свикнали. В момента расте поколение на образите, не на думите. Това е реалност, която наблюдавам всекидневно. Проблемът според мен идва не от самите въображаеми същества, те съществуват и в приказките и легендите, а доколко те носят и възпитават в добродетели, дали използването на свръхестественото за разрешаване на проблеми в човешките взаимоотношения не води до заблуждение и не насажда безкритично мислене. Вярвам, че всеки жанр може да предложи стойностни произведения, стига авторите им да са взискателни към езика, който използват, към внушенията и посланията, които съзнателно или не, отправят към своите читатели.

– Има ли история, която би прераснала в по-голяма форма – повест, роман например, или вие предпочитате кратката форма? Защо?

– Благодаря за този въпрос. Ще се възползвам от случая, за да споделя с вас и вашите читатели, че търся, съвсем пасивно, по-скоро очаквам разказа ми “Изгубеният килим” да попадне пред погледа на сценарист, който ще прояви интерес и дай боже, един ден той да бъде заснет на лента. Друг разказ от сборника, който би могъл да се превърне в повест, е “Песента на сърцето” и сигурно това ще се случи някой ден. Що се отнася до писането на роман – мога да го определя като околосветско пътешествие, в което се впускаш без очаквания за успешен завършек, имаш само надежди. Отнема месеци работа и доста проучвания, но вълненията, които го съпътстват, си заслужават.

– Имате ли си любим разказ – такъв, с който се гордеете особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, така че ще помните завинаги неговото създаване?

– Обичам всеки един, но разказът, който писах докато бях много тъжна и който ме разплаква всеки път, когато го чуя или чета е “Не искам ангел” – посветен е на приятел, който се пренесе, казват, в един по-добър свят.

– Какъв е идеалният герой според вас? Имате ли си любим герой от вашите произведения?

– Този, в който читателите ми ще се припознаят, ще ги провокира да се вгледат в себе си и хората около тях. Идеалният герой остава в теб дълго след прочита на разказа. Струва ми се невъзможно да определя своя любим герой, всеки е неповторим и носи частица от мен – все едно да трябва да избирам между децата си.

– Когато пишете, съобразявате ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверявате само на фантазията си и на това, което ви е на душата?

– Положителните отзиви са нещо полезно за самочувствието на всеки автор, особено у нас, където те най-често остават и единственото му признание. Аз и много от творците, които познавам, пишем, защото не можем да не го правим. Към тази своя страст се отнасям съвсем сериозно, но същевременно се наслаждавам на свободата да пресъздавам собственото ми светоусещане и възприятие на действителността. Вярвам, че ако един разказ ми е интересен на мен самата, то той ще хареса и на читателите ми.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------