За Светла Гунчева, тебеширените кръгове и геометрията на чувствата

Светла Гунчева няма нужда от представяне – любителите на поезия я познават много добре. Това лято Светла начерта своя геометрия – на чувствата, на любовта, на нежността и страха, на летните илюзии, трептящи в лунен цвят, лебедов пух, светлини и сенки. Животът, затворен в тебеширен кръг – дори очертанията да се изтрият, битките в него остават и трябва да се бориш, за да оцелееш, защото нищо в този ни живот не ни е дадено даром. Безброй точки, чертички, дъги пресичат кръга ти, идват и си отиват, преминават, прелитат, оставят следа, белег, усмивка, а ти оставаш в своя си кръг и не можеш да избягаш от себе си. Такива са правилата на тебеширения кръг – докрай се бориш и нямаш право да се предаваш.

Роза МАКСИМОВА

------------------

Светла Гунчева: Поезията трябва да е огледало на душата.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита нова книга, Светла! Какво символизира тебеширеният кръг? Какво има в тебеширения кръг и извън него?

– Благодаря за поздравлението и за това, че всяка година вашият вестник намира място за мен и моето творчество на страниците си.

Обичам геометрията. Тя борави с такива форми, които притежават изключителна символика. Кръгът, окръжността, са едни от тези основни, универсални символи, които биха могли да изобразят човешкия живот. В много от своите стихове използвам този символ. Би могло да се каже, че като част от всеобхватния Космос, всеки човек е една малка вселена. А всяко небесно тяло има своя орбита, от раждането си. Около нас, от раждането ни, съществува един невидим кръг, на който ние сме център и никога не можем да излезем извън пределите му. И както в геометрията, една окръжност може да бъде пресечена в безброй точки от други окръжности, така и хората се пресичат или допират един друг, продължавайки да бъдат в центъра на своя кръг. Защо тебеширен? Защото тебеширът може да бъде изтрит, но кръгът остава невидимо да съществува.

– Кога не пишеш стихове?

– Мога да отговоря по обратния начин. Пиша стихове, когато имам вдъхновение. Абсолютно безсмислено е да си кажеш – сега ще седна и ще напиша нещо. Не става. Не мога, а и винаги съм се учудвала на изявленията на хора, които казват, досущ като Архимед – дайте ми само отправна точка, тема и веднага ще ви напиша стихотворение. Това не е поезия. Това е графомания. Колкото пъти, на разни блиц-конкурси, по зададена тема, съм се опитвала да пиша, нищо не съм сътворявала. Просто накрая се отказвам.

– Ти имаш издадени 11 стихосбирки. Имаш ли си любима между тях? Имаш ли си любима тема, която минава като червена нишка във всяка от тях, или всяка книга носи нещо ново, всяка е сама за себе си?

– Нямам любима стихосбирка. Имам една нелюбима, която е електронната ми книга, защото тя беше награда за спечелен национален конкурс на издателство “Буквите” и за да си изпълнят наградата, изискаха от мен проект за книга, а аз имах един дълъг, десетгодишен период, през който не бях написала нищо. Нямах готови натрупани стихотворения, напънах се да напиша нещо, но се получи един сбирщайн, от който малко се срамувам. Оттам нататък, за следващите книги, всичко, което съм влагала, като стихове в тях, съм го подбирала да е с еднаква стойност. Всяко едно стихотворение само по себе си да е творба. И така всяка моя книга е съвкупност от творби, които въздействат с еднаква сила и едновременно с това взаимно се допълват и оформят едно по-мащабно, по общочовешко звучене. Всяка книга, разбира се, че носи по нещо ново и има някакъв свой вътрешен обединяващ стиховете център, има някакво общо послание, но със сигурност книгите ми, като плод на един дълго трупан житейски опит и философия, се продължават и надграждат една друга. Любимите ми теми са вечните екзистенциални въпроси, които и аз, както и всички хора преди мен, са си задавали и ще продължават да си задават, на които аз търся отговори и интерпретирам по различни начини. Какво е човешкият живот, къде е мястото ни във Вселената, за смисъла на този човешки живот, за това какво е смъртта – край или началото на нещо… И понеже никой досега не е дал отговорите, и със сигурност няма да успее да отговори още дълго време, това е един неизчерпаем извор на вдъхновение и едни безкрайни полета, в които необезпокоявано да броди човешкия дух и фантазия.

– Съвремието ни е доста разнообразно, плашещо бих казала. Интересуваш ли се от политика, от трусовете в обществото ни, от глобалните заплахи? Имат ли хората нужда от поезия в тези времена? “Поезията е сега в машините” – беше казал Вапцаров за неговото време. Къде е сега поезията?

– Да, съвремието ни е доста разнообразно и плашещо. Но всяко съвремие, за своето време е било такова, ако се обърнем назад към историята. Трусове винаги е имало. Разбира се, оръжията сега са такива, че наистина представляват реална заплаха за човечеството изобщо като такова. В техническо отношение прогресът е неудържим, но на практика човешкият ум, човешкият мозък не се е променил, като физика и биология. А щом не се променя, това значи, че и онези клетки в човешкия мозък, които са запазен периметър за любовта, за копнежа към романтиката, а това означава и за поезията, не са се променили. “Има едно нещо на този свят, от което всеки човек се нуждае, но само понякога получава, и то е човешката нежност”, беше казал някой. Ако поезията е била, по времето на Вапцаров в машините, мисля си, че сега поезията е най-вече в Аз-а. Всеки се е затворил в собственото Аз, гледа си пъпа и се мисли за центъра на Вселената. По тази причина вече няма Ботевци и Вапцаровци. Няма силна гражданска и социална поезия. Е, и аз не правя изключение, макар че в стиховете си, дори когато започвам от Аз-а, винаги развивам постепенно, извеждайки в поантата едно по-общочовешко и глобално послание. Избягвам политиката, защото гражданската поезия, която все пак някои си позволяват да правят, изхождайки от своите политически пристрастия, ми изглежда бедна, декларативна и прекалено конюнктурна, и няма как да се съхрани във времето.

– Може ли поезията да промени хората? Доколко?

– Бих искала да отговоря, че поезията облагородява хората, защото е нещо духовно и би трябвало да е така. След като нейните послания въздействат на хората и по някакъв начин ги манипулират, би трябвало да има положителен ефект. И че дълг е на всеки, който си позволява да борави с думите, да внимава много какви послания отправя, защото може да нанесе непоправима вреда на лесно поддаващите се на въздействие хора и на подрастващото поколение. Но в своя поетичен път пътищата ми се кръстосаха или сблъскаха не само с добри и възвишени хора, творящи поезия, но и с доста дребни души и откровено зли, завистливи и отмъстителни хора. И за някои от тях казват, че били добри поети. В моите очи не са, защото за мен поезията трябва да е огледало на душата. И понеже те не са добри хора, значи тяхната поезия е лицемерна, скрива истинската им същност.

– Какво мислиш за отношенията автор-читател? Имаш много почитатели. Кой е най-интересният, най-запомнящият се, най-верният?

– За мен читателят, а не литературният критик или съмнителни журита на конкурси, е истинският ценител на хубавата поезия. Разбира се, че има публика, която няма изградени правилни критерии за оценка на поезията, но пък и авторът има възможност да си избира своята читателска публика. Някак си сродните души се търсят, привличат и намират най-накрая. Както един читател открива своя автор, така и един автор открива своя читател. Получава се един симбиотичен, взаимен обмен на вдъхновение. Аз публикувам най-напред стиховете си в интернет, в социалната мрежа Фейсбук. И наистина имам една определена читателска публика, която непрекъснато расте. Тези хора влизат в профила ми и искат да четат стиховете ми. Те изразяват емоциите си съвсем искрено и спонтанно и аз разбирам кога едно стихотворение се е получило. Моята читателска публика е лакмусът за моята поезия. Разбира се, че имам и особено верни почитатели и ценители, но не мога да си позволя да цитирам имена. Просто съм щастлива, че ги има.

– Днес всеки, който е написал нещо, иска да издаде книга. Как читателят да разпознае откровения графоман? Броят издадени книги не правят един автор велик, нали?

– Нито броят на издадените книги прави един автор велик, нито количеството написани стихове. А при сегашните възможности всеки да печата себе си, неизброими са издадените поетични книги. Сигурна съм, че времето ще покаже кой е, да не кажем велик, но е оставил нещо стойностно след себе си. А иначе има много надути като сапунени мехури репутации на “велики”, които си вървят така с годините, някои от тях още от тоталитарно време, други новоизлюпени. Може би гласовете на клакьорите и ласкателите са успели да ги главозамаят и да са си повярвали, че са велики, но Времето, Времето ще е безмилостният съдник на всички – на признати и непризнати.

– Участваш в много конкурси, печелиш много награди. Какво значение имат наградите за теб (някои конкурси имат лоша слава, много автори умишлено не участват в конкурси)?

– Вярно е, че някои конкурси са тотално опорочени и всички го знаят и, както казваш, много хора са престанали да участват. Но аз смятам, че въпреки предрешените понякога конкурси, човек има шанса, ако прави нещо различно, оригинално като поезия, то да бъде рано или късно забелязано и оценено. Поне при мен е било така. Аз в последните една-две години започнах да участвам в конкурси. До този момент никой от хората в тези журита, където спечелих награди и то не какви да е, а седем първи, в рамките само за две години, не ме познаваше като автор. И въпреки това ми дадоха наградите. Което означава, че не всичко е предрешено и само ако не участваш, нямаш шанса да спечелиш.

– Кога една книга е успешна?

– Една книга е успешна, ако човек е пределно взискателен към себе си, когато я прави. Когато намира един вътрешен център за книгата, който да обединява като тематика стиховете в нея. Когато не прави дребни сметки при подбора на стиховете, а избира такива, с еднаква сила и значимост. Когато си намира добър и взискателен редактор, който да му показва слабите места, да му вярва и да не се пазари, и да не му се свиди, когато трябва нещо да се окълца. Когато държи на цялостното излъчване на книгата – от съдържанието, до корицата й. И когато самият той има вътрешното усещане, което да му казва – книгата ти се получи!

– Ясно е, че всеки има своя тебеширен кръг. Сподели с читателите на в. “Компас” своя тебеширен кръг, Светла.

– Така е. Всеки има своя тебеширен кръг. И аз, като всички, не мога да изляза от своя. Но съм щастлива, че макар и късно, в една по напреднала възраст, ровейки из душата си, за да търся образи, житейска философия и метафори, открих една непозната Светла, за която не подозирах, че съществува и намерих средството, с което да мога да общувам и да споделям с хората. Мислех си, че съм затворен и стеснителен човек, а се оказа, че всъщност не съм съвсем и дори съм до голяма степен ексхибиционист, щом имам смелостта да разголвам душата си пред всички. В интерес на истината, това не ме направи по-уязвима. Непозволени удари е имало и винаги ще има, но разбрах, че повечето хора са добри, че отвръщат на откровението с откровение, на любовта с любов и си струва да бъдеш честен и открит с тях.

------------------
(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)
------------------