За Таня Мир, Залмоксис и легендата за безсмъртието

Съществува ли безсмъртието? Много поколения учени, в това число и философи, си задават този въпрос. И ако безсмъртието съществува, какво представлява то? Безсмъртие на тялото или на душата?

Въпроси, въпроси, въпроси... И докато учените решат, едно българско момиче се опитва да ни разбули тайните, погребани в древните тракийски могили. В своята фантастична повест – “Откритие”, Таня Мир ни връща към корените на нашата културна идентичност, срещайки ни с тракийския полубог, цар и жрец Залмоксис и неговото учение за безсмъртието на душата. Авторката ни среща с един “млад” тракиец – Севт, оживял хилядолетия наред, сблъсква го с реалния свят и оставя финала на повестта отворен, защото безсмъртието продължава, и приключенията на Севт също.

Легенда за Залмоксис
Според легендата Залмоксис е бил обикновен тракиец от племето гети, който един ден слязъл в земята на боговете през отвор в Златните скали. При живите се връщал само веднъж годишно, за да чуе желанията на своите събратя. Този ден бил денят на пролетното равноденствие. На същия ден от най-високата скала тракийците изпращали свой пратеник до Залмоксис.
За пратеник се избирал най-смелият, най-красивият и най-добрият сред тракийците. Този пратеник се хвърлял от скалата надолу към пропастта, където имало забучени колове. Ако той оцелее, това означавало, че Залмоксис не одобрява пратеника и той не е достоен за говори с него. Цялото племе се отрича от недостойния си събрат и го оставя да умре в агония, за да не отиде в отвъдния свят на непрестанни веселби и пиршества. На следващия ден ритуалът се повтарял и така до успешното отпътуване на пратеника при Залмоксис.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Таня Мир: Импулсът да създавам истории е един от най-силните в мен, а писането е неговият израз.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажете ни за себе си, Таня. Под псевдоним ли пишете?

– Казвам се Таня Мирчева. Родена съм и живея в град София. В момента съм студентка по право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а свободното си време обичам да посвещавам на писането. Псевдонимът, под който избрах да пиша, е Таня Мир. Той се роди още съвсем в началото, когато не бях сигурна в първите си творчески опити и исках да получа обективна оценка за тях без истинското ми име да вляе. Впоследствие реших, че ще си го запазя.

– Как открихте писането?

– Открих писането, когато осъзнах, че импулсът да създавам истории е един от най-силните в мен, а писането е неговият израз.

– Вие учите право. Пишете стихове и проза. Как съчетавате двете дейности, не си ли пречат? Как се допълват?

– На пръв поглед двете неща изглеждат много различни. От една страна фентъзито и поезията внасят баланс, защото да се занимаваш с право е изключително трудна и отговорна задача. От друга страна обаче аз не пиша само фентъзи и тук правото и казусите, с които се сблъсквам, дори се явяват източник на вдъхновение. Животът често е много по-богат на вълнуващи истории от всичко онова, което писателите могат да създадат. Освен това, както знаем, някога мнозина писатели са избирали да стоят в съдебните зали, за да черпят вдъхновение от истинските човешки съдби.

– В книгата на малко повече от стотина страници има богат коктейл от история, философия, крими, екшън, поръсени с прашинки любов. Прилича малко на сън, на мечта, на пътуване с машина на времето... Разкажете ни за повестта “Откритие” – как дойде идеята за нея?

– Наистина в сюжета се преплитат различни мотиви, но и в реалния живот обикновено има от всичко по малко. Разбира се, “Откритие” е фентъзи повест, но магията на този жанр се крие именно в това да направиш така, че невъзможните вълшебни неща да изглеждат възможни и обичайни за света, който изграждаш.

Идеята за “Откритие” ми хрумна много отдавна – бях седми клас и в училище изучавахме вярванията на траките и легендата за Залмоксис. Тогава ми дойде идеята за “Откритие”. Разбира се, оттогава историята претърпя промени и, както се казва, израсна заедно с мен, до момента, в който се престраших да я изпратя на издателството. Мисля, че тук е моментът да благодаря на един човек, без когото издаването на повестта едва ли скоро щеше стане факт. Имам предвид Денчо Михов – моят редактор и издател. Той беше човекът, който повярва в мен, даде ми шанс и направи така, че “Откритие” да достигне до читателите си.

– Имате ли си любим герой в тази повест?

– Всъщност това е доста труден въпрос, защото всички герои, които съм изградила, са ми нещо като деца (смее се) – Трудно е да имаш предпочитания. Ако обаче все пак трябва да откроя някого, това май ще бъде Сираков. Най-голямото предизвикателство за мен в повестта беше да изградя неговия образ.

– Ако има евентуално продължение на повестта, какво би се случило с “младия” хилядолетник – тракиеца Севт, има ли място за него тук, в нашия свят?

– Повестта “Откритие” е замислена така, че да има продължение и точно това е причината да оставя някои неща от сюжета не съвсем изяснени. Относно Севт – разбира се, че за него има място в нашия свят, защото съдбата му е свързана най-вече с настоящето. Дори бих казала, че в същината си неговият и нашият свят съвсем не са толкова различни, защото колкото и векове да ни делят, тези два свята всъщност са отражение на човешкия свят, в който винаги можем да намерим нещо, което ни свързва и обединява.

– Изкушава ли ви идеята тази повест да бъде филмирана? Кой актьор бихте искали да изиграе ролята на Севт?

– Всъщност тази идея даже в момента се обсъжда, но разбира се, нещата все още са на един твърде ранен етап, за да разкривам повече. В бъдеще, ако “Откритие” стане филм, бих искала ролята на Севт да изиграе актьорът Светлин Къров, който вече се въплъти в образа му на корицата на книгата.

– Краят на повестта е отворен. Може ли да очакваме продължение? (аз май се влюбих в героя и не ми се иска историята да свършва)

– Както вече споменах, замислих да разкажа сюжета в повестта “Откритие” така, че да остане място за продължение. Всъщност в момента работя по историята на един от героите. Ще се въздържа да разкривам повече подробности – само ще кажа, че тя отново ще ни пренесе в някои от най-вълнуващите, но позабравени легенди от нашите земи.

– Коя е вашата лична вселена, Таня, и кого не бихте допуснали в нея?

– Моята лична вселена започва там, където се пречупва отражението от действителността. Някъде там, където идва вдъхновението да пиша и да се впускам в нови проекти. В тази вселена не бих допуснала онзи, който не би имал достатъчна сетивност, за да я почувства и осмисли.

– За какво мечтаете, Таня?

– В нашето общество вече дори стана банално да говорим, че искаме промяната. Всички я искаме, аз също я искам, само че... аз искам да бъда част от нея.

– Направете подарък на читателите на в. “Компас” – откъс от повестта например.

– Първоначално мислех подаръкът ми да бъде един монолог – любимият ми момент в повестта. После обаче осъзнах, че ако го направя, ще разваля изненадата от обрата за читателите, които все още не са прочели книгата... В крайна сметка избрах да Ви представя един от най-вълнуващите моменти. Приятно четене!

Откритие
(откъс)

– Когато дойде моят ред, стана нещо странно. Жрецът изля виното в огъня, но димът не се появи от него,... а някак си от нищото един метър по-нагоре. Жрецът мълча дълго и каза: “Ще докосваш онова, което аз само виждам!” Изтълкувах го като че ще умра в битка скоро и ще отида в отвъдното. Александър не разбираше нашите вярвания, недоумяваше за какво се радвам – засмя се Севт. – Разказах на баща ми и след няколко дни той ме повика и каза, че е решил друго. Съдбата иска едно, обаче той е решил друго, представяш ли си какъв човек, но такъв беше той – великият Котис. В онзи момент Залмоксис седеше точно до него. Казаха ми, че аз съм наследник на трона и не могат да позволят да ми се случи нещо, затова Залмоксис ще да ме посвети в безсмъртието. Сега разбирам, че напълно погрешно сме изтълкували предсказанието и именно затова сме го изпълнили – Севт отново ме погледна. – Сега се питам дали в онзи момент жрецът не ни е виждал тук двамата с теб, дали всъщност гърците наистина не са прави, че съдбата съществува и някой хиляди лета преди ти, та дори и преди аз да се родя, вече не е отредил, че днес ще стоя с теб и ще те държа за ръка тук, на гроба на своето минало, както биха казали поетите...

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------