Количка
Защо Яворов се отправя към Анхиало?
Защо Яворов се отправя към Анхиало?
Мнозина са убедени, че този въпрос може да има само един-единствен отговор: Яворов се отправя към Анхиало през 1899 г. от романтични подбуди. Още повече, че поетът почти не дава категоричен отговор по този въпрос в анкетата с Михаил Арнаудов през 1911 г. А в “Автобиография” лаконично отбелязва: “От Сливен ме преместиха в Анхиало… В Анхиало написах “Калиопа”, вдъхновен от една хубава мома българска, съжалявах, че не съм се оженил за нея”. Но на 26 ноември 1899 г. – близо три месеца след пристигането си в Анхиало (Поморие), П. К. Яворов написва стихотворението “Към морето”:
Дух близък родствен на поета,
море немирно, имаш ти –
към теб от родните полета
летяха моите мечти.
И ето те сега при мене…
Какво повече за избора на Анхиало след тази сакрална изповед на поета върху белия лист? Но след стои дванадесет години, един нов прочит на мемоарните страници от съвременниците, един по-задълбочен поглед върху историческите обстоятелства могат да обусловят и друг възможен отговор на въпроса: защо Яворов се отправя към Анхиало?
… Със Заповед №79 от 1 август 1898 г. на Главна дирекция П. К. Яворов се назначава от Сливен за началник на телеграфо-пощенската станция в с. Стралджа. Поетът пристига в Стралджа на 14 август с.г., изпълнявайки и задължението си като телеграфист Х-ти клас. “Работата по телеграфа е така усилена, щото няма да сбъркам ако кажа, че само тя е достатъчна за един човек” – оплаква се той още в началото. И се зареждат дните в Стралджа, изпълнени с преумора и самота. Единственото развлечение е посрещането и изпращането на влаковете.
Квартирата е в самата станция – край железопътната линия. “Тук съм като в гроб – пише Яворов на сестра си Екатерина на 17 декември 1898 г. – Завили веявици, затрупали всичко живо и няма с човек да размениш дума. Така ми е дотегнало… Загубвам човешкия си образ. Загивам!”. Оплаква се от самотното си пребиваване в Стралджа и на по-голямата си сестра Мина. Прави опит дори за преместване на друго място, но заявлението му остава без последствие. В края на зимата обаче, оплакванията на поета изведнъж прекъсват. Нещо повече – на 12 април 1899 г. известява с писмо на сестра си Мина: “Аз сам, смея да се похваля, че съм много добре, сравнително с тогава, когато бях в Сливен”. Причината – П. К. Яворов е всецяло погълнат с времето от проблемите на арменците-емигранти, които работят като хамали на гара Стралджа.
Всъщност поетът се докосва до проблемите на тези трагични отломки на “изгнаниците клети” от Армения още на гара Скобелево – в кръчмата на Бедрос. По време на първия арменски геноцид през 1894-1896 г. загиват над триста хиляди човека. Други сто хиляди емигрират от Ван, Муш, Зейтун, Сасун, Диарбекир и други, и през Турция се установяват в България, предимно по строящите се железопътни линии и гарите, където има поминък. В Стралджа, кръчмата на Димитър Бойчоолу, където се събират арменците-хамали, е съвсем близо до квартирата на П. К. Яворов. “В кръчмата на Димитър Бойчоолу, която се намираше в съседство на т.-п. станция – свидетелства Георги Димчев, чиновник в станцията – се събираха всяка вечер арменците и пиеха. Началникът на станцията Крачолов (Яворов) и аз отивахме често там през зимата”.
Землянките на арменците-хамали са на юг от железопътната линия: оградени с прогнили изпочупени дъски, покрити с ръждясали ламарини от газени тенекии, а вътре – вместо легла и дюшеци, застлан папур от близкото блато. Друг съвременник и приятел на Яворов – учителят Ст. Г. Кьосев допълва картината във в. “Дъга” през 1936 г.: “Пейо почна в свободното си време да посещава землянките им, да търси тяхното общество, като отиде дотам, че сядаше и техните маси, когато пиеха, черпеше ги и той, без обаче да отива до напиване с тях”. Понякога тези общувания в кръчмата и изпращанията до землянките с плач и песни продължават до полунощ. “Това негово поведение – продължава Ст. Г. Кьосев – обърна внимание на търговците, които тогава искаха да виждат в живота на всеки обществен служител човек, който с достойнство ще представлява българина и държавната власт”.
… От 5 май 1899 г. на Яворов е разрешено ползването на двадесет дни платен домашен отпуск. Поетът се завръща в родния Чирпан с голямо вълнение. Посещава всички близки и роднини. Осенява го и вдъхновението и написва цикъл стихотворения “Домашна китка”, които изпраща за печат на списание “Български преглед”. Радостта на поета е голяма от пребиваването в родния край и нищо не предвещава близка смяна на местоработата.
П. К. Яворов се завръща в Стралджа и на 25 май отново започва работа в телеграфо-пощенската станция. И отново започват срещите с арменците в кръчмата на Бойчоолу, продължават и среднощните изпращания до землянките.
В отсъствието на Яворов от Стралджа търговците на зърнени храни в селото привикват при себе си приятеля на поета, младия учител Ст. Г. Кьосев. “Един ден – продължава спомените си Ст. Г. Кьосев във в. “Дъга” – те (търговците на зърнени храни, б.а.) ме повикаха като близък на началника на станцията и недвусмислено ми предложиха:
– Кажи му, че не ще търпим повече това му носене с тия пияници-чужденци и ще поискаме уволнението му. Той ни излага пред чужденците.”
Младият учител изпълнява заръката на зърнените търговци от Стралджа още през първия почивен ден след завръщането на Яворов от отпуск. “Един неприсъствен ден го поведох по новостроящото се шосе за село Воденичане – с вълнение разказва Ст. Г. Кьосев – дето често ходехме двама. По пътя му казах възложеното от търговците. Той с един жест и тон, които ме изненадаха, понеже го знаех само тих и свенлив, ме пресече с думите:
– Аз не позволявам на никого да се меси в живота ми. Повече по това не ми говори!
Замлъкнах пред тоя му отговор и тон. Той продължи да търси обществото на арменците, докато неочаквано го преместиха в Анхиало. Замина си за удоволствие на търговците.”
Няколко дни след тази пролетна разходка до село Воденичане П. К. Яворов изпраща до телеграфо-пощенските станции от региона предложение за размяна, без да упоменава причините. Откликва само телеграфистът Х-ти клас А. Попов от Анхиало. И още на 3 юни 1899 г. поетът подава телеграфически заявление до Главната дирекция: “По болезни причини с взаимно съгласие моля, заменение с Анхиалския телеграфист Попов, без право пътни”. И сякаш, по-скоро да успокои сестра си Мина, бърза да я предупреди на 18 юни, още преди да е получил разрешението на висшата инстанция: “Аз се съгласих с един анхиалски телеграфист и подадохме заявления да бъдем заменени в местослужението си. Нему му е драго да стане началник, а мене се иска да отида при морето”. Разрешението за преместване е получено в началото на м. август с.г., като на мястото на Яворов в Стралджа пристига не телеграфистът от Анхиало, а друг телеграфист от София – Георги Георгиев.
От всичко това става ясно, че Яворов се отправя към Анхиало по-скоро по принуда, отколкото от романтични подбуди. Потвърждават го и следващите месеци от живота на поета. Още във второто писмо на П. К. Яворов от Анхиало до сестра му Мина, с дата 18 септември 1899 г., много добре се усеща как носталгията по родния край бързо поглъща романтичните трепети. Само за петнадесетина дни е отшумяла вече тръпката от първата среща с вятърните мелници на крайбрежното градче. Заглъхнал сякаш е гласът на прибоя, свисъка на соления морски вятър и шепот на смокините. “Ето ме мен на другия край на света – пише той развълнувано на по-голямата си сестра – а право да си кажа, тези дни ми е много мъчно за дома. Омръзна ми да се скитам по чужди къщи”.
Каква ти крайбрежна романтика! Мислите все летят към родния Чирпан, към близките, към ония безгрижни празнични дни от детството. И паралелът с гроздобера в Анхиало разбужда нови спомени за тези весели дни. В третото си писмо от Анхиало до сестра си Екатерина от 26 септември 1899 г. П. К. Яворов е много по-категоричен: “И тук се наситих аз вече. Стана 20 деня, малко ли са? Аз не зная где ще ми бъде добре. Навсякъде ми е тясно, пусто, задушно, притеснено. Усещам, че наближава време или да умра, или да полудея. Първото не е ли по-хубаво?”
П. К. Яворов дори прави опит да напусне завинаги Анхиало след завръщането си в Чирпан по повод погребението на зет си Димо Антонов в края на 1899 г. Но категоричната намеса на баща му Тотю Крачолов с думите “Гледай си сребърния занаят. И тръгвай!” отново го връща с неохота в крайбрежното градче на 19 януари 1900 г.
Колкото и да е последователен в желанието си по-бързо да напусне Анхиало, П. К. Яворов осъзнава, че анхиалският период е най-плодотворния за него. В Анхиало е истинският поетически дебют на поета с поемата “Калиопа” в сп. “Мисъл”. В Анхиало написва над 35 стихотворения и поеми, раждат се и нови мотиви, които ще реализира по-късно върху белия лист. В Анхиало получава самочувствието на значим национален творец. “Ти помни, че брат ти ще стане голям поет” – гордо заявява Яворов на сестра си Екатерина на една скала край морето само месец преди да напусне Анхиало. За вдъхновението и плодотворността през анхиалския период признава и пред Михаил Арнаудов. Особено след публикуването на поемата “Калиопа” в кн.1 на сп. “Мисъл” през 1900 г. и подтика на д-р Кръстев: “Завъртя ми се главата… Че тогава като захванах… През тази година, 1900, половината от червената сбирка “Стихотворения” са написани. Същата година, накрая, издадох сбирката”.
-------------------
-------------------
Издателство
“Либра Скорп”