Зевзеците на Обзор

Обзорчани, като наследници на бежанците – изселници от Тракия, хора много изстрадали и преживели, но останали човечни и много честни във взаимоотношенията си, освен тези качества и трудолюбието си, имат и страшно чувство за хумор. Обзорчанинът умее да се надсмее над глупака и скъперника, на хитреца и злобаря, на мързеливия и нехайния, както и на тези, които поглеждат мераклийски към чуждите булки. Той, обзорчанина, ще ти прикачи такъв парамон (прякор), който така ще прилепне към името ти, че цял живот ще ти бъде като паспорт за самоличност. Името ти даже ще се забрави, но прякорът – никога. Освен на близкия и на врага, той умее да се надсмее и на себе си, над своите недостатъци. Така, осъзнал грешките си, той се мъчи да ги избягва. Понякога в стремежа си да накаже недостатъка на ближния, той минава разрешената граница и става груб, дори жесток, за което сам попада под удара на другите.
В следващите няколко страници ще ви покажа някои от зевзеклъците на наши съграждани. Не ги съдете а заедно с тях се посмейте и им простете – те са наша кръв.

* * *

Те сигур са от различни бащи

Обзорчанин среща жена с две момченца, които за нещо се карат. Наближил жената, която се оказва стара позната и пита:

– Карат ли се, карат ли се?

– Карат се, даже понякога и се бият.

– Сигур са от различни бащи, щом се бият.

Втрещена, жената го изглежда с всичката злоба, която притежава, а мъжът, който сигур има да й връща някаква стара обида, продължава по пътя си доволен.

* * *

Коренче, сине, коренче

Млад мъж среща на пътя дядо Наньо, поздравява го и иска да го отмине, но старецът го спира:

– Добър ден, Иванчо, как си, как върви животът след женитбата?

– Добре, дядо Наньо, но не чак толкова.

– Защо бре, сине? Булката ли нещо?

– Булката. Малко е опърничава. Каквото е научила от майка си, това прави.

– Ех, така е, Сине. Гена й е такъв. Коренчето. Господюва работа. Каквато плоча е заложена в главата й, това свири. Ти, ако искаш да я промениш по свой терк, няма да стане. Ти се пригоди към нея. Ти видял ли си ябълка да ражда круши? Не. Щом си избрал ябълка, нея ще си ядеш. Е, ако ти се похапне сочна крушка, тайно си хапни. Това е.

* * *

Добър ден

На леля Калинка

Бях на екскурзия с учениците. На втория ден спряхме в гр. Бяла, Русенско и посетихме музея на Юлия Вревска. Сградата, в която се помещаваше музея е била болница през Руско-турската война и там са се лекували ранените и болни руски войници. В този лазарет работила като медицинска сестра и придворната Юлия. Тук тя се разболява от тиф и умира. Тук е и погребана. Тя, графинята, вместо да си живее безгрижно, се записва доброволка и оставя кости тук на тази чужда земя, в името на свободата и човечността.

Когато разгледахме експонатите на първия етаж, се навървихме по стълбите за втория. Тук, на стълбите, на всяка площадка имаше макети на руски войници, но така изкусно направени, че едно от децата, като ги видя, възбудено извика:

– Вижте, като живи са!

Момичето-уредничка, което ни водеше, спря и рече:

– Така е. Като живи са. За това ще ви разкажа истинска случка. Преди седмица тук на екскурзия беше една група от възрастни жени, не си спомням от кое село бяха, но една жена от тях като стигна до площадката, където сте вие сега, спря изненадана и като се поклони, рече: “Добър ден, войниче”. Тя помисли, че е живо. Доста се посмяха тогава жените.

При този разказ, си спомних за леля Калинка, защото това се отнасяше за нея. Преди седмица тя беше на екскурзия и като се завърнаха ни разказа какво се случило в музея, но го разказа така, че уж нарочно го направила, та да се посмеят жените. Тя обичаше да се шегува. Баба, която беше с нея, я засече: “Ти, Калинко, дип не разбра, че не са живи, ама нека така бъде. Смяхме се тогава”.

* * *

Хей, Русенци

Хасана събира хранителни отпадъци за свинете на ТКЗС-то. Един ден със сина си Биде отива на русенския лагер, да вземе отпадъците, но домакина, който е обещал помията на друг, не му разрешава. Хасан се прави на важен:

– Абе, на мене кмета и председателя са ми разрешили, та ти ли бе…

В тоя момент от столовата излизат двама-трима бабаити и го започват. Бидето, като вижда че бият баща му, се разплаква. Хасан, за да го успокои, вика:

– Мълчи, Биде, мълчи. Те ще ме бият, ще ме бият и като се уморят, ще ме пуснат.

На тези думи на Хасан, хората се засмиват и го оставят. Хасан се качва на каручката и подкарва към друг лагер и на двеста-триста метра среща Тошо Силния.

– Здравей, бе приятел, ще те питам нещо, може ли?

– Питай, Хасане, питай.

– Абе, тези русенци не ми дават помията и ме биха. сега, ако ги напсувам, дали ще ме стигнат.

Тошо премерва с очи разстоянието и му казва:

– Ако кончето ти е бързо, няма да те стигнат.

Хасан се изправя в цял ръст, обръща се към хората от русенския лагер и се провиква:

– Хей, русенци, да ви таковам майката! Дий, Алчо, дий! – и отпрашва.

* * *

Качване за качване

Хасан, известен като тарикат циганин, минава с каручката си през центъра на селото. Там го среща една булка с приятелката си софиянка.

– Хасане – спира го тя. – Моята приятелка иска да язди кон. Ще й дадеш ли да поязди твоята кобила.

– Ще й дам бе, моето момиче, защо да не й дам. Хора сме.

– А колко ще струва? – продължава да пита жената.

– Нищо бе, моето момиче – и с оная Хасановска усмивка продължава. – Нищо. Качване за качване.

Жената се възмущава, а Хасан продължава по пътя си.

* * *

Казват, че си глупав, ама…

Отива Хасан при секретаря на съвета и пита:

– Бай Асене, мога ли да те попитам нещо?

Асен Николов, който познава Хасан много добре, го поглежда хитро и му казва, че може да пита каквото си иска. Хасан тъпа от крак на крак и се чуди как да започне, но накрая се решава и почва, макар и неуверено:

– Абе купих пролетта едно магаре (ти го знаеш), купих го за шейсет лева и работих с него през лятото – носих багажа на курортистите. Абе вземах някой лев, ама сега идва зима, та… нали нямам фураж, го продадох… Продадох го да петдесет лева…

– Е, и какво искаш сега да питаш? – бърза Асен.

– Абе искам да те попитам колко лева спечелих? Ти като секретар ще знаеш.

Асен се усмихва и бързо казва:

– Каква печалба, бе Хасане. Ти си загубил десет лева.

– Браво бе, другарю секретар! Хората думат, че си глупав, пък ти колко бързо сметна колко съм загубил. Браво! Пък аз си мислех, че с парите от лятото, съм спечелил. Пък то…

И като се обърнал бавно, си излязъл, усмихвайки се мефистофелски.

* * *

Зависи

Хасан с каручката извозва пътници-туристи от гарата до квартирите и обратно. Веднъж една туристка, носеща няколко куфара, пита Хасан колко пари ще иска да я заведе до квартирата. Хасан оглежда куфарите, поглежда жената и казва с оная своя усмивка:

– Зависи, госпожа.

– От какво зависи?

– Ами от багажа, от разстоянието… и от човека.

Жената казва адреса. Хасан разбира, че квартирата е наблизо, но казва:

– Пет лева, госпожо. Далечко е, пък и багажа ти не е малко.

Жената се съгласява. Хасан качва багажа, помага и на жената да се качи и потегля, но не отива направо в квартирата, а обикаля малко из квартала, разговаряйки с жената, за да отвлече вниманието й и след пет минути я оставя пред къщата. Помага на жената да слезе, сваля куфарите и като получава парите, се качва и потегля. В това време излиза хазяйката и като вижда каруцата на Хасан, пита жената с нея ли е дошла и, получила утвърдителен отговор, каза:

– От гарата дотук са сто метра. Защо си взела каруца?! Щеше да ти помогнем.

Жената разбрала, че е измамена, но вече било късно – Хасан вече е свил в напречната улица.

* * *

Хасаниада

Седя вкъщи сам (жената беше излязла) и чувам някой вика:

– Миче, Миче ма (така се казва жената).

Слизам да видя кой търси  и гледам Хасан с един чувал.

– Ти ли викаш жената? – питам.

– Абе, обещах да й донеса буркани, та…

– Аха! А аз си помислих, че нещо…

– Абе, недей така. Така не се приказва.

– Добре, добре. Дай бурканите!

– Ама ние се разбрахме да й донеса празни, а тя да ми даде пълни.

– Охо! Ти си бил много хитър, бе. Празни за пълни. Май ще се прекараш.

– Не бе. Чакай да ти разкажа – и почна. – Туй, моето внуче, на Бидето, ми разбило вратата и ми взело всички буркани. Аз казах на жена ти оня ден (нали сме приятели) и тя обеща да ми даде пет буркана домати, ама поиска да й дам празни. Та затова…

Знаех от жената за тази работа, та му рекох:

– Добре де! Дай празните буркани, пък аз ще ти дам пълни. Нали може.

– Може бе. Щом е така, може. Като я няма жената…

– Абе, мамка му женска, излезе за малко, а още я няма.

– Недей така, ей. Не говори лошо за жената. Без жена не може. Питаш ли ме мене как се чувствам без жена, като умря моята…

Дадох му пълните буркани, ама гледам Хасан нещо не бърза да ги прибере, а се върти. Разбрах (нали се познаваме добре) и рекох:

– Една ракийка ще пийнеш ли?

– Е, браво на тебе. Бог да прости майка ти и баща ти. Те нали умряха?

– Умряха – казвам. – Ха влез вътре на топло…

Той се оглежда. Не му е удобно с мръсните дрехи.

– Аз не съм за вътре бе. Ако може тука.

– Не може тука, защото съм болнав, а тука е студено.

– Е, добре, щом казваш, ама жена ти да не се сърди?

– Няма – налях му чаша ракия. Той стои до вратата (не е за килим).

– Аз тука ще постоя.

– Добре, ама по-бързо, защото ще отида до съседа. Имам работа там.

– Добре, приятел – казва и пак се оглежда.

– Какво има? – питам.

Гледа ме хитро и казва:

– Ще те питам нещо, ама няма да ми сърдиш, нали?

– Няма, нали ме знаеш.

– Абе, гледам, единични легла имате. Май не спите с Мичето заедно.

– Охоооо! От кога. Ние сме културни хора. Спим отделно. А ако питаш за другото – правим го, когато ни се прииска. Свиркаме си.

– Кажи го и на Мичето това, дето ти го казах, та да се посмее и тя. Ама така по-внимателно й го кажи, та да не се разсърди.

Изпи си Хасан ракията и като благодари за ракията, излезе. Изпратих го до улицата. Доволен, Хасан пое надолу към махалата.

* * *

Те, биволите, не усетиха

Йордан Циганина, беден селянин-бежанец от Източна Тракия, извършва нарушение в гората – отсича хубаво дърво, за да си направи стол за колата. Хваща го горския и му съставя акт, но Йордан няма пари да го плати. Минава година, две, не плаща. От кметството решават да му запечатат колата.. Отиват кмета, секретаря и полицая и с канап и червен восък запечатват колелата. Минава време. Дървата на сиромаха свършват. Впряга той биволите и право в гората. Събира сухи, повалени от бурята дърва и се връща, но минава пред кметството. Кмета и секретаря седят на пейката пред кметството и виждат Йордан. Спират го:

– Йордане бре, нали ти запечатахме колата, как отиде за дърва?

– Ааа! Те, биволите, не усетиха. Разкъсаха канапа, г-н кмете.

* * *

Хубава, ама…

Димитър Господа, Иван Касапа и Иван Чаталбаша са съдружници. Те изкупуват добитък и го колят в касапницата си долу край реката, а продават месото в магазина на Касапа в центъра. Веднъж през лятото Господа, след като е донесъл месото на две агнета, се спира на разговорка в магазина, където продава Касапа. В магазина влиза хубава жена-туристка и иска да си купи агнешко месо. Докато Касапа реже месото, Господа я оглежда и казва на турски:

– Касап, какво ще кажеш? Хубава булка, а?

Касапа поглежда жената и пак на турски му отговаря.

– Абе, хубава е. Много е хубава, ама гърдите й са малки.

– Вярно бе – съгласява се и Господа.

Жената плаща месото, слага го в чантата си и си тръгва, но на вратата се спира и на чист турски казва:

– Щом сте толкова махнаджии, скоро жена няма да видите – и излиза.

Господа и Касапа остават с отворени уста.

– Бря! Каква я свършихме! Тя да знае турски!

Изводът е ясен: не познаваш ли човека, не говори нищо пред него, нищо, което може да го засегне.

* * *

Ако не я заглеждат

Обзорчанин, малко болнав, се оплаква на приятеля си Ангел Кацаров, който е отишъл да го види:

– Ангеле, от като се разболях, забелязвам, че много приятели започнаха да ме посещават и жената да заглеждат.

Ангел, известен със своя точен и грубоват език, му казва:

– Ами, ако не я заглеждат, значи че ти си единствения глупак, който спи с нея. Щом е заглеждат, значи е хубава.

А неговата жена наистина беше хубава.

* * *

Жената е лехуса

Райко Мандов, баща на тринадесет гладни деца, бежанец от Източна Тракия, се чуди как да изхрани децата си. В гората близо до воденицата, воденичарят храни прасета за продан, ама Райко няма пари да си купи и се чуди как да си открадне едно прасе. Няма да бъде грях, според него – иска да спаси децата си от гладна смърт. Денят преваля. Чиракът е нахранил прасетата и се е прибрал във воденицата. Всичко се е прибрало на топло – вън духа тънък, остричък вятър. Брули ушите, щипе. Райко чака в горичката. Колата е скрита зад една скрипка. Тихо, мъртвило. Райко отива до кочината. Прасетата го усещат и загрухтяват. Той влиза в кочината с нож в ръка. Един 50-60 килограмов шопар отива към коритото, където им сипват храната и почва да рови. Райко приближава и с все сила забива ножа зад лявата му плешка – това той умее много добре и шопара подвива крака и пада. Хванал го за задните крака, Райко го помъква навън, затваря вратичката и тегли към колата. Качил шопара на колата, той потегля първо към Приселци, но после свива към Ямача за село. Стигнал гората, той отбива встрани, където одира прасето, изхвърля излишните неща и така подготвен го вкарва в един чувал и го мята в колата. В село пристига към полунощ. И като се оглежда дали няма хора, внася прасето в стаята при жена си, която спи сама с бебето. После той излиза, разпряга и прибира воловете в дама, след което си ляга, без да разтовари дървата.

Още на сутринта чиракът като вижда, че прасето го няма, казва на чорбаджията, който пък вика полицая, който след огледа, тръгва да го търси. Първо отива в Приселци, но като не намира нищо, идва в Гьозекен и първо отива в къщата на Райко, стар клиент. Райко, който очаква това посещение, се върти из двора. Прасето е скрил до жена си под юргана в корито. Полицаят влиза в двора и без увъртания пита:

– Къде е прасето?

– Прасето ли? – прави се на ахмак Райко. – Ами в кочината.

– Не за него питам, а за онова, което открадна снощи.

– Янлъш си, старши. Не съм крал прасе.

– Ще проверим. Първо ме води в хамбара.

Отиват, но като не намират нищо, се преместват в дама. Пак нищо. Оглеждат двора. Нищо.

– Води ме вкъщи.

Влизат в голямата одая, пълна с цяла дузина деца. Нищо. Старшията поглежда към малката стая.

– Там не може. Жената е лехуса.

– Може да е лехуса, ама аз ще вляза. Предупреди я да се завие.

Райко влиза, завива добре жена си и прасето и кани полицая да влезе. Полицаят влиза, оглежда и като не вижда нищо подозрително, си излиза. Райко го изпраща и се връща да продължи да сече дърва. Така той спасява децата си от глад, затуй и хората казват: сиромах човек – жив дявол.

* * *

Всеки с проблемите си

Матьо Томов седи пред кафенето на Митьо Шивача, припича се и лафува с приятели. Най-много приказва за даляна при Ингилиза, изглежда доста риба са продали и излапали там, та още му е сладко. По някое време, тъкмо когато говори за печения лефер на камък или керемида, се сеща, че е оставил тенджерата с месо на огъня, а Ташото (жена му) я няма.

– Брех, изгоря ми месото – изплаква той.

Хулиган Даньо, който досега само слуша, го пита:

– Какво месо вари, братчед?

– Абе едно говеждо, жилаво. То, като нямам зъби, няма да мога да го ям, ама за децата да има.

– Ох, братчед. Аз зъби имам колкото искаш, ама няма какво да ям.

След този диалог Матьо посурва крака към къщи. Освен, че няма зъби, но и краката го болят, та не може да ходи. А Даньо остава със своя проблем.

* * *

Маро, да си затвориш добичетата

Матьо (този Матьо е друг), един самотник, бежанец от Източна Тракия, живее в прихлупена турска къщичка от една стая, цялата обрасла в балдаран и бъз. Пред къщичката му има два-три квадрата градинка с маруля и лук. Съсед му е Георги Севов. Жена му, кака Мара, също бежанка от Тракия, понякога му носи храна, дава му някоя дреха, а той й помага за други работи. Веднъж кокошките на Мара влизат в двора на Матьо и почват да кълват марулята му. Матьо излиза, вижда ги и се провиква, та цялата махала го чува:

– Марооо! Да си прибереш добичетата, че ми изпасоха бахчата.

Чула кака Мара виковете му, излиза и го пита защо се е развикал, а той:

– Добичетата ти ми изпасоха бахчата, мари!

– Ух, бре Матьо, та каква бахча имаш ти? Бъзето и балдарана ти ли изпасоха, бре?

– Ба! Нямал съм бахча! Ми тва тука какво е, мари? Имам и бърдоква, и кромид…

– Добре, Матьо, добре. Изгони ги сега, да видя откъде са се промушили, та да запуша дупката – и морабето свършва.

* * *

Маро, в България ляп няма

Отива кака Мара за хляб от магазина, бившето кафене на Митьо Шивача, и понеже е пълно с мъже, тя помолва Матьо да й купи един хляб. Тя ще го чака отвън. Магазинът сега носи голямото име “България”. Влиза Матьо в магазина. След минута се показва и се провиква с все сила:

– Марооо, в България ляп няма!

* * *

Нашенец

Обзорчанин шофьор се прибира от окръжния град с колата, носейки стока за кооперацията. Вече се смрачава, но той е минал баненската река и поема баира към Обзор. Тъкмо сменя на по-ниска предавка, вижда на отбивката преди гората спряла лека кола и жена до нея, която настървено маха към него да спре. Джентълмен е нашенецът и отбива. Спрял колата, той слиза и пита жената какъв й е проблема.

– Ох, моля ви колега, спуках гума, пък не мога да я сменя с резервната, та, моля ви, помогнете ми.

Нашият, без да каже нещо, кима към багажника, в смисъл да го отвори и като взима крика и ключа, се заема за работа – слага крика, отвива гайките, сваля спуканата гума, а на нейно място поставя резервната. След всичко това, избърсва ръце и казва:

– Готово!

Жената, зарадвана, го пита стеснено:

– С пари ли да платя или да свалям гащите…

Нашият я оглежда и казва:

– Пари! Не съм сигурен, че гащите ти ще ми станат.

Разочарована, жената отива към колата за пари, а нашия се мята на автомобила си и потегля, махайки й за сбогом.

Какво ще кажете за него, а?

* * *

Живо говедо

Когато през 1989 г. стана промяната на обществения строй и комунистите, управляващи досега, бяха обявени за мръсници и врагове, а досегашните мръсници се обявиха за герои и най-честни, моят приятел и комшия, който си живееше при комунистите като Симеончо преди девети, сега изведнъж се обяви за репресиран и започна да говори против тях.

Веднъж, отивайки към училище, минавам край тях, а той на улицата с някакви мъже, непознати за мене, приказва и като ме видя, се обърна към тях и им рече:

– Ако не сте видели жив комунист, гледайте – и ме посочи.

Хората спокойно се обърнаха към мене, без да кажат нищо. Когато ги наближих, поздравих и в негов стил рекох:

– Ако не сте виждали живо говедо, гледайте – и отминах спокойно.

* * *

Хлябът в България е без пари

Стоим с кумеца Киряк пред някогашната кръчма “Ореха” и си приказваме. Изведнъж до нас спира лека кола. Човекът от колата отвори прозорчето и попита на гръцки откъде може да си купи хляб. Киряк, чийто майка е гъркиня, знаеше гръцки и на свой ред попита колко хляб иска.

– Ена псуми – казва гъркът.

Кумецът, който носеше хляб за почивната станция, където работеше, вдигна чаршафа на каруцата, взе два хляба и му ги подаде. Гъркът, изненадан, попита колко струва, а кумеца най-спокойно му рече:

– В България хляба е без пари. Кало таксиди!

Гъркът благодари и замина, все още невярващ на чутото.

– Защо така му каза? – питам аз на свой ред.

– Защото у тях говорят, че в България няма хляб и ние умираме гладни, затова. Нека видят, че ние не живеем по-зле от тях.

От тази по-хубава агитация, здраве му кажи.

* * *

По-добре гладни…

Михаил Барбов, известен сред хората от село Попович (Ходжа кьой) като добър, но много строг стопанин, е един от първите стопани, който засажда и отглежда по модерен начин ябълкови дървета, за което често се налагало да търси допълнително работници – било за пръскане, резитба или пък за бране на плода. От тези работници той изисквал максимум уплътнение на работния ден – не ги оставял ни за минута без работа, освен обедната почивка, та затова и трудно намирал работници, от което си патели неговите деца, които трябвало да вършат всичката работа.

Веднъж му се наложило екстрено  да търси работници – работата не търпяла отлагане. Пратил той големия си син Трендафил да повика циганите и да им обещае добра плата. Отишъл Трендафил в махалата и търси церибашията – ченгене буба, да се спазари с него за работата. След като бащата циганин изслушал момчето, се почесал по врата и като го погледнал, лежейки на едната кълка, рекъл:

– Та казваш, чорбаджи Михал голям зор има, а? И дава толкоз пари за тоз работа? Няма да стане, момче. Чорбаджи Михал за тез пари той душа вади. По-добре тука гладни, но починали, отколкото на бай Михал да работим и утрепани от работа да бъдем.

Прибрал се Трендафил и разказал на баща си какво му рекъл манго и се дръпнал по-настрани да не опере пешкира, а татко Барба взел камшика, качил се на коня и право при циганите. Те, които лежали под сянката на салкъма, като го видели, че идва, скочили – рекли да се скрият, но той изкрещял силно:

– Никой да не мърда, че не отговарям!

Всички замръзнали, въпреки че бил горещ ден. Барбата спрял пред бубата и рекъл тихо, но твърдо:

– Събирай дружината и след десет минути ви искам да сте при мене в градината! Анадънму!

И обърнал коня, без да чака отговор. И, наистина, в определеното време циганите били там. Показал им Барбата какво трябва да свършат и отишъл да върши друга работа. Знаел той, че всичко ще бъде направено както трябва. В определеното време дошъл, направил няколко забележки и извадил портфейла да плати на бубата за извършената работа.

* * *

Запъртъкът

Работи Димчо при не добър чорбаджия. Работа много, а храната пестелива – цял ден комат хляб и дробено сирене.

Сухо сирене, а момчето расте и трябва да се храни, пък то повече гладува. До къшлата чорбаджията има курник – там отглежда кокошки-носачки. Всеки ден чорбаджията събира яйцата и вечер ги отнася на жена си, която ги продава в града. Димчо се научава да пие от яйцата – пробие с ножчето си яйцето и го изпива, а яйцето (черупката) поставя пак на мястото, защото яйцата са броени.

Така днес, така утре, но чорбаджията разбира, че нещо му пие яйцата и пита Димчо:

– Кой изпива яйцата, бре?

Димчо се прави на улав:

– Не знам, чорбаджи…

Но чорбаджията решава да провери и, скрит зад плета, наблюдава колибата, където са яйцата. След не много време Димчо, като вижда че чорбаджията го няма, се вмъква в колибата и изпива поредното яйце. Разбрал кой пие яйцата, чорбаджията решава да му даде добър урок и на другия ден, като събира яйцата, поставя един запъртък най-отгоре и пак скрит наблюдава колибата. Димчо си знае урока – бързо се вмъква в колибата и като пробива яйцето, бързо пие, но отвратителна миризма го кара бързо да остави запъртъка и бежешком отива до оградата и повръща погълнатото. Скрит, чорбаджията го наблюдава със задоволство и ехидна усмивка.

От тоя ден Димчо вече не посяга на яйцата, но когато на следната година баща му отново иска да го даде на същия чорбаджия, Димчо категорично отказва: при всеки друг, но не при него и баща му го праща при друг чорбаджия – това е отмъщението на момчето.

* * *

Улови го…

Дядо Бальо, преселник от с. Дълбоки, овчар по рождение, е ухапан от кърлеж, който се е заловил яко за тестисите му и смуче кръв. Пробва дядо Бальо по овчарски да го свали с мазнина, но като не успява, пък и започва да го тресе, решава да отиде на лекар. Лекар в селото е една млада, току що завършила момичка. Отива дядо Бальо, казва й болката си и тя, няма как, му казва да смъкне гащите. Смъква той гащите, показва й кърлежа и чака. Гледа лекарката кърлежа и се чуди как да го свали. Взима пенсет и иска да хване кърлежа, но нещо не става. Гледа я дядо Бальо и й казва: “Улови го, докторке, улови го, той не апе”.

Докторката се чуди как да хване дъртите му вмирисани мъде, но няма как – дълг. И послушва съвета му.

* * *

Майстор Шарон

Голям майстор беше, но много му се пиеше и затова всичките му мурафети са свързани с пиенето.

Веднъж обзорчанин го вика да му постави врата и няколко прозорци. Отишъл. Бай Апостол, стопанинът, го посрещнал радостен и му обяснил какво има да върши. Майстор Шарон огледал работата, върти се и чака чорбаджията да го почерпи, но той се прави на завеян, нали са го предупредили да не го черпи предварително. Чака известно време майсторът и като не получава почерпка, грабва вратата, донася я до мястото за поставяне, вика стопанина да я подържи докато отиде да си вземе инструментите, които са вън и излиза. Стопанинът държи вратата и чака. Чака той, но майсторът не идва. Досеща се накрая какво е станало, подкрепя вратата на стената и отива да го търси.

В това време Шарон, отишъл в близката кръчма, си пие ракията. Като забелязва, че стопанинът идва ядосан, поръчва и на него ракия и чака.

Влиза чорбаджията ядосан:

– Абе, майсторе, защо правиш така? Не те ли е срам?

Шарон най-спокойно му отговаря:

– Ти си виновен да направя така – не почерпи. А аз така не мога да работя. Ела сега да те почерпя аз, че да вървим да вършим работата.

* * *

Ама поли неро

Моят кум, зевзек-мераклия, често си прави шеги за сметка на другите. Веднъж му идва на гости роднина-грък, също като него мераклия и зевзек. Седят те на беседката отвън, пият си ракията и си говорят на българо-гръцки (кумът знае, но не много добре гръцки). През това време в двора влиза една булка и търси кръстницата за нещо и докато я чака, кръстникът казва на госта, който е зяпнал по нея, на гръцки:

– Кала муни, а Янаки?

– А, кала, кала, поли кала, ама…

– Ама поли неро – казва жената на изненаданите мераклии.

Гостът, изненадан, зяпва срещу нея, а кумът, който я познава добре и му минава лафът, пита:

– Ама ти откъде знаеш гръцки, мари?

– Ами, зная… Нищо не зная. Само това научих от един виц, дето едно гъркинче седяло на брега на една река и се печало полуголо, а на отсрещната страна седяло овчарче и като я гледало, викало: “Ох, кала муни!”, а момата му думала: “Кала муни, ама поли неро” (хубава п…, ама много вода). Нали реката била между тях?!

Та такива, езикови работи. После булката пила една ракия с тях и като си свършила работата, си отишла.

* * *

Ми я грабна десетачката

Райко Караджата, внук на известния вече дядо Райко Мандов, работи на частно като майстор-зидар. Веднъж бай Иван Богданов-Македонски го вика да му подмаже един комин, като мисли, че за един-два часа ще свърши и ще му вземе половин надница.

Райко, зевзек и парамонаджия, отива, качва се на покрива, оглежда, прави скеле, макар че може и без скеле, бави се като някой футболист, който води в резултата и бави играта. Започва след около час да маже. Маже и си свири, а бай Иван отдолу газ пикае. Маже Райко и свири. Минават два часа – коминът още не е замазан. Чак към обяд комина е замазан, но ще трябва да се пердаши. Това ще стане след обед. Райко слиза. Обядват. Вино и ракия има, но бай Иван не дава.

– Ке паднеш бре, после ке трябва да те плащам. Кога свършиш, тогиз.

След почивката Райко пак се качва на покрива. Започва пердашенето. Пръсне Райко с метличката вода и пердаши с маламашката. Спре, огледа и като си свирка, повтаря действието. Така около час и половина – два. Всичко е завършено. Започва свалянето на инструментите и материала. Минава  още половин час. Последен слиза Райко, пъшкайки.

– Се измори, бре?

– Качи се и ти горе като щъркел да стоиш, ще те питам – казва майстора.

– Е, щом не сакаш сеги – бърза бай Иван да изпрати Райко.

– Много се разбърза, чорбаджи. Още не си почерпил. Пък парите ще ти ги взема, не бой се.

Отива бай Иван, донася ракия и туршия за мезе и сяда до майстора да му прави компания, като често го кани, та дано по-бързо свърши, но Райко не бърза, почива си. След половин час ракията свършва и бай Иван пак пита:

– Е, що ке сакаш да ти платам, Райчо?

– Десетачка – казва майстора.

– А така! – стряска се бай Иван. – Фюй, фюй. И ми я грабна десетачката.

– Така е, бай Иване. Като не ти се дава десетачка, качи се сам да си подмажеш комина.

Прибира си Райко парите и си отива рано, рано.

* * *

Ти го одери

Дядо Коста, син на Иван Грудов, е доста образован за своето време. Изкарал е втори клас на прогимназиалното училище в Несебър и като такъв бил избиран за общински съветник, бил е учител една година, но най-известен е той с това, че пишел молби и заявления, помагал за съставяне на протокол или договор при покупко-продажба на имот. С две думи – бил местния адвокат. Веднъж един богат, но славещ се с лошо име обзорчанин, го помолил да му направи молба за дялба на имот. Направил молбата дядо Коста, но му дал бележка, с която го препратил при един адвокат, негов приятел в Поморие, да му помогне в делото. На бележката написал на гръцки: “Пращам ти един главок да му помогнеш. Аз го остригах, а ти сега го одери. Има пари. И е мръсник. Коста”

Оня, като не знаел какво пише, му благодарил и заминал при адвоката.

* * *

Ударих го

Дядо Пенчо и Георги Галата са съседи, но не се сгаждат, все за нещо се карат. Веднъж спорът бил за оградата. Галата е от горна страна и оградата му все се накланя над двора на дядо Пенчо. Скарали се. Единият отгоре, другият – отдолу. Всеки държи на своето, не отстъпва. Стига се до такъв момент, че дядо Пенчо вдига бастуна и удря Галата. Ще се съдят. Галата подава молба до съда за нанасяне на побой. Дядо Пенчо взема адвокат. Адвокатът иска от него да каже, че не го е удрял. Като няма свидетел, Галата не може да докаже, че е бил бит. Пенчо не отстъпва. С много молби накрая  го накарват да се съгласи.

Отиват на дело. Баба Хрисо, жената на Пенчо, като знае какъв е инат, отива и тя в съда. Започва делото. Съдията пита, както си му е редът, за име, презиме и т.н. Пита Галата за какво съди своя съсед Пенчо Кермидчиев.

– Удари ме с бастуна, другарю съдия.

Въпрос към подсъдимия:

– Вярно ли е това, гражданино?

Пенчо мълчи. Мисли какво да каже. Баба Хрисо, като го познава, се обажда:

– Не го удари Пенчо. Не го…

Това е върха. Дядо Пенчо се обръща към жена си и казва:

– Ударих го, Хрисо. Ударих го нег… – и спира.

– Не го удари, Пенчо, не го. Аз нали бях там?

Съдията:

– Моля публиката да запази тишина – и към Пенчо. – Кажи сега, гражданино, удари ли го или не?

Пенчо, който вече си е казал това, което е на душата му, казва:

– Не го ударих, другарю съдия, но трябваше да го ударя.

Съдията:

– Достатъчно. Ти – обръща се той към Галата, – държиш ли на твърдението си, че те е ударил?

– Държа, другарю съдия. Удари ме.

– Имате ли свидетел, гражданино, който да потвърди? – пита съдията.

– Нямам. Нямаше хора наоколо, но всички го познават какъв мръсник е.

– Това аз не зная.

Делото се прекратява.

* * *

Така знае дядо

Връща се бай Ангел Кацара от нивата, а срещу него младо семейство, което пък отива към нивите, но след семейството на почетно разстояние вървят двете им дечица, момче и момиче. Родителите им ги молят да се върнат в село и да се приберат, но те не слушат и продължават да вървят след тях, спазвайки безопасното разстояние.

Когато семейството среща бай Ангел, го помолва да сплаши децата и да ги върне към село. Бай Ангел тръгва и срещайки децата с остър глас и свъсен поглед изкрещява:

– Ей, връщайте се, вашата майка, че като ви хвана, ще ви скъсам ушите…

Жената, засегната, че се споменава името й, помолва:

– Бай Ангеле, не така, моля те.

Отговорът идва моментално:

– Бай Ангел така знае, така плаши деца. Ако не ви харесва, плашете си ги сами.

И продължава, но децата изплашени до смърт, бягат пред него, че прах се вдига.

* * *

Хей, Калгамач

По Девети септември бай Ангел държи реч от балкона на Зафировата къща. Всички слушат с внимание, защото знаят острия и цветист език на оратора, само Велико Калгамача, обзорски зет, не слуша, а разговаря със съседа си и високо се смее. Бай Ангел го забелязва, спира речта си и ядосано се провиква:

– Ей, Калгамач, спри да говориш, защото като сляза… – и споменава майка му.

Велико се свива и изчезва. Знае той какво ще му се случи, ако продължи да говори. А бай Ангел, след емоционалното отклонение, продължава речта си.

* * *

Пърди и ти

Бай Ангел е тръгнал към площада и пъшкайки се движи бавно, бавно. След него, на почетно разстояние се движи жена. Бай Ангел не я вижда и без да се оглежда, пуска една празнична пръдня. Възмутена, жената протестира доста високо.

– Ууу, възрастен човек, а пърди като магаре, без да се съобразява, че след него върви жена.

Чул думите, бай Ангел спира, обръща се и най-невъзмутиме казва:

– Пърди и ти, ма! Да нямаш… – и казва едно нещо, за което се досещате – в … – пак нецензурна дума.

– Пю, бре – го заплюва жената, а той най-невъзмутимо продължава пътя си.

* * *

Кой би наш Петко

Било времето, когато отношенията между гърци и българи били нажежени – годините след 22-24, когато гръцкото правителство, подпомагано от англичаните, прогонва българите от Беломорска Тракия. Озлобени към гръцкото правителство, българите си изкарват яда на местните гърци – караници, побоища, псувни. Веднъж Петко Недялков се скарал с някакви гърчета и те като го видели, че е сам, го набили яката. Петко се оплакал на батко си Георги. Георги, висок, снажен българин, без да брои до пет, отива в кръчмата на Георги Караджов, където пиели гърчетата, влиза със железния си бастун, който не слизал от ръката му, и още от вратата пита:

– Кой би наш Петко?!

Мълчание. Георги пак, сега по-остро, пита:

– Кой би наш Петко?

Тогава едно от гърчетата става и също така наперено казва:

– Аз набих Петко.

– Ти ли – извъртява бастуна Георги и започва да млати наред.

Гърчетата като виждат, че играта загрубява, се разбягват кой където свари. На пътя ги среща друг грък и като разбира какво е станало, ги кара да се върнат и да го набият – те са повече, но едно от гърчетата му отговаря:

– Той е много силен. Не можем да го набием.

От тоя момент остава името на Георги Тодоров – Силния.

* * *

Оня, дето бяга

Силен Георги бил и голям зевзек – обичал да се шегува. В дерето, зад техните къщи живеело циганско семейство в ниска турска къща. Георги мразел циганите, защото крадели и решил да ги сплаши. Спира той на брега над къщата (коминът е под него) и решава да хвърли един голям камък през комина. По това време край къщата си играело съседското момче – българче. Силния го вика при себе си и му казва да бяга, защото циганите са много лоши и ако го хванат, ще го заколят. Момчето се изплашва и побягва. Тогава Георги хвърля камъка. Настава суматоха. Циганите изскачат навън и стария като вижда Георги строснато пита:

– Кой хвърли камъка, бре?

Георги, без да се замисля, посочва бягащото момче.

– Ах, ана сана – псува по турски циганина и се прибира в къщи, а Георги, доволен, се прибира у тях.

* * *

Имам скрито вино

Беше време, когато акцизните ходеха по къщите да търсят скрито вино и ракия. Намереното скрито вино конфискуваха и глоби налагаха на укривателя. Дядо Апостол Шарона е лозар и прави много вино и ракия, но за да не плаща, укрива една част. Хитрец и шмекер е бай Шарон, а и голям зевзек е. Когато акцизните тръгват, той пълни едно буре с вино и го поставя по средата на двора, после го покрива с една черга и върху нея поставя гарафа с вино, чаши и чиния с мезе. На гости е извикал зет си Вълчо. Сядат те, пълнят чашите с вино, клъвват си мезе и си приказват. В това време пристигат акцизните

– Бай Апостоле, ще мерим виното.

– Мерете, момчета. Ей мазата. Отворено е.

Влизат те в мазата, мерят що мерят, и излизат.

– Бай Апостоле, имаш още вино. Къде е?

– Имам момчета. Търсете го – и продължават да си пият с Вълчо.

Акцизните чакат.

– Бай Апостоле, ще търсим по стаите.

– Търсете момчета. Бабата е там.

Обикалят акцизните стаите – нищо. Излизат.

– Къде е виното, бай Апостоле?

– Виното ли? – прави се той на ударен. – Ей го виното. Елате да ви налея.

Акцизните се въртят из двора, търсят, но като не намират, си тръгват.

– Чакайте бе, момчета. Елате да пиете по едно от скритото вино.

Разочаровани, акцизните си отиват, а Вълчо и Апостол продължават гуляя си върху бурето със скрито вино.

* * *

Вълната пие ракия

Скрила баба Малта, жената на Вълчо и сестра на Шарон, дамаджана с ракия във вълната. Какво е търсил там Вълчо, но намира дамаджаната и понеже не може да търпи, вика шурея си на гости, уж да му помогне нещо. Пристига Шарон.

– Какво има, Вълчо? Защо ме викаш?

– Сядай тука и чакай. Кажи на сестра си да направи една салата, а аз ще дойда след малко.

Малта прави салата и си приказва с братчето: как сте вкъщи, какво правите и така нататък. Идва Вълчо със шише ракия, която е налял от скритата ракия на Малта и сяда.

– Ха, наздраве! Да сте ми живи и здрави! Хубава салатка си направила, жено.

– За какво черпиш, Вълчо? – озадачена пита Малта.

– Снощи сънувах нашите, та рекох за тях помен да почерпя.

– Кажи тогава “Бог да прости”!

– Бог да прости и нашите, и вашите умрели, бате.

Пак пият. Така днес, така утре – свършила скритата ракия. Вълчо казва на Шарон за ракията. Мислят как да кажат на Малта. Шарон, като по-умен, измислил. Отишъл той в кафенето на Митьо Шивача, взел един стар вестник и отишъл нагости на сестра си. Седят и чакат удобен момент. По някое време Малта влиза при тях за нещо. Шарон чете на глас:

– Учени открили, че вълната пие ракия. Глей ти! И вълната пиела ракия!

– Ама кака? – наивно пита Вълчо.

– Ами, ако оставиш ракия във вълна, ще я изпие.

Баба Малта, като чула, хуква към другата стая, където е скритата й ракия и скоро се връща.

– Ах, вие, пияници – досетила се тя коя вълна е изпила ракията. – Изпили сте ми ракията и сега ми се подигравате, кучета крастави.

Шарон й подава вестника.

– Тука пише, Малто – той знае, че тя е неграмотна – чети.

Малта грабва вестника и го захвърля върху него.

– Да ми донесеш сега от вашта ракия, та да имам с какво да посрещам гостите си, чу ли?

Шарон обещава и мурабето свършва.

-------------------

Из “Родовете на Обзор. Исторически очерк”, Бургас, 2006.