Антиномията хуманоид – човек в поемата “Желязната ръкавица” на Любомир Левчев

Проблемът за противопоставянето човек – машина не е резултат само на бурното развитие на науката и съвременните технологии. Още в зората на нашата цивилизация тази “конкуренция” между носителите на духовното и чисто материалните обекти някак интуитивно е усещана като заплаха за настоящето и бъдещето на човечеството. Достатъчно е да си припомним древногръцката легенда за изваяната с кал и вода от Хермес красавица Пандора, отворила кутията с бедите, нещастията и болестите, които се разпръснали по целия свят. Или за “оживялата” статуя Галатея на митологичния скулптор Пигмалион, която сравняват с Ева. Постепенно, с все по-ускорените темпове на развитието на науката, хуманоидните машини не само придобиват по-широка употреба, но и се усложняват “интелектуалните” им възможности – създава се усещане, че те акумулират в себе си способност за собствено мислене и действие, умения да имитират човешкия начин на живот и придвижване в пространството, използват се не само в промишлеността, но и за изследване на Космоса, в хирургията, при някои спасителни операции, а днес вече знаем за създадения изкуствен интелект и възможностите му да се самообразова и развива. Да не говорим за стотиците игрални филми, които непрекъснато ни пренасят в една интересна, но понякога и доста агресивна “действителност”. Фантастичните технически съоръжения в модерния свят обсебват съзнанието на младия човек, който чрез тях компенсира своята самотност и съзнателно се маргинализира от себеподобните си, превръща се в придатък на техниката, в послушен изпълнител на нейната “воля”, придобивайки комплекс за малоценност, готов е да слезе от пиедестала, на който го е поставил Демиургът, и да отстъпи мястото си на машината. Именно този проблем интерпретира поемата на Любомир Левчев “Желязната ръкавица”, акцентувайки страшната истина за опасността от изгубване на творческата идентичност на човека.

Паратекстът съдържа две ключови думи, които имат важно значение за възприемане на философските смисли, заложени в целия текст. Още в древните общества ръкавицата се възприема като знак за предизвикателство. Обвързването й с епитета “желязна” имплицитно вписва символиката на простия, неблагороден метал (показател за твърда, мрачна, нечиста дяволска сила, господар на сянката и на нощта, сатанински инструмент на войната и смъртта) и създава впечатление за обявен “дуел”, за начало на някаква “война”, която лирическият говорител предстои да води и в която не е сигурен дали ще победи. Така още заглавието зарежда читателя с напрежение, с драматично очакване на онази съдбоносна битка, от изхода на която може би зависи и неговото бъдеще.

По своята форма (диалогично-полемична), поемата “Желязната ръкавица” напомня познати стереотипи – “Сърце на сърцата” (Пенчо Славейков), в която младият поет Пърси Биш Шели пламенно отстоява в спора с другарите си своето творческо и житейско кредо, че идеалът е онова, което винаги е будило “човека в человека” и му е придавало смисъл на избраник, защото творецът с идеал е посредник между два свята, той е своеобразен Ноев ковчег, който трябва да принесе през времето онова, което е “в промени непроменно”. Или популярната поема “Песен за човека” (Никола Вапцаров), в основата на която е положен спорът между лирическия говорител и младата дама на тема: “Човекът и новото време”. Аналогиите обаче приключват до тук, тъй като поемата на Любомир Левчев поставя много по-сложен, наболял съвременен проблем – ако при Славейков и Вапцаров става дума за необходимостта от идеал, който да остойности човешкото съществуване или този идеал да се съобрази с новите социални реалности, поемата на Л. Левчев бие камбаната на тревогата за опасността от унищожаване на самия човек, създателя на идеалите.

Първият фрагмент на поемата изпълнява функцията на експозиция – въвежда читателя в средата на млади творци, събрани на гости у един от тях, като за силата на техния зареден с енергия търсещ дух говори ситуирането на детайлите от обстановката. Произведенията на изкуството заемат почетните места на масата и на дивана, докато самите младежи стоят прави. Интересен е подборът както на картините, така и на авторите им – това са все знакови творби на Ван Гог, Амадео Модилиани и Пол Клее, всеки от които е положил някакво ново начало в историята на живописта. Първите четири стиха на поемата поставят представата за младежите под знака на символните значения на дъжда (падащото небесно семе, което слиза, за да оплоди земята) и на пеперудата (метафоричен образ на пътуващия дух и прераждането). Така имплицитно се вписва усещането, че тук са се събрали онези, които ще определят новата естетика на изкуството, че те ще бъдат създателите на нова ценностна система, по чиито пътища ще поеме бъдещето:

И пушехме.
И разговаряхме
за бъдещето на света.

А то, бъдещето, зависи от техния отговор на въпроса дали може, или не може машината да мисли. Поставянето на този проблем се възприема като завръзка на сюжетното действие в поемата, той “отваря вратата” на полемиката, в която водещо място заемат образите на лирическия говорител (герой резоньор, представящ авторовата позиция по проблема) и лирическият герой – домакин на младежката сбирка. Домакинът е представен с екстатичен тип поведение, който при изреждане на възможностите на “електронния мозък” изпада в състояние на екстаз. При поднасяне на словото му е използван ефектът на обожествяването чрез специфичното за библейските текстове повторение на съюза “И” в началото на изречението и чрез заместването на словосъчетанието “електронният мозък” в номинативната верига с местоимението “Той”, написано с главни букви не само поради началото на кратки изречения, но и чрез създадената анафора, поставяща силно логическо и емоционално ударение върху тях и имплицитно вписваща внушение за изключителност. Той, електронният мозък, “играе шах”, “свири”, “композира” и “не боледува от рак” – т.е. машината е присвоила сферата и на логическите, и на творческите дейности на човека. Ужасяваща е представата на героя за следващото хилядолетие, в което машините ще са придобили и способността сами да се възпроизвеждат, разполагайки с “огромни пространства материя” – “Ще започнат да мислят / скалите, / въздухът / и водата...”, при това “без съмнения / и грехове...”.В речта на героя са профанирани символните значения на скалите (знак за неизменност и за силата на Бог), на въздуха (посредник между земята и небето, среда, присъща на светлината и извисяването) и на водата (извор на живота). Бутафорна е същността на “мислещата плазма” на камерите, които са вгледани във Вселената, имитирайки дейността на човешкия мозък. Цялата реч на героя се възприема като една полифония на скудоумието, на алиенацията му от човешкото, но и на един опасен опит да се аксиологизира, да се остойности в полза на машината онова, което до сега се е възприемало като способност на човешката мисъл. Стресът, който предизвиква речта на домакина у неговите слушатели, е акцентиран с една удължена апосиопеза – словото му завършва с многоточие, с многоточие започва и следващият семантичен фрагмент от поемата, представящ въздействието на тази реч върху околните и лирическия говорител:

Ще мислят с прецизна точност.
Със съвършен логичен ритъм,
където няма изненади,
съмнения
и грехове...
... Почувствах тъмен страх.
Навярно
така последния археоптерикс
е слушал на вулканите смеха...

Ако първата апосиопеза има задачата да даде възможност да бъде анализирана и осмислена речта на оратора, то новата пауза след сравняването на състоянието на слушателя с реакциите на птиците от далечния юрски период, имплицитно вписва асоциация за предстоящ Апокалипсис от нов тип. Мотивът за страха, въведен чрез повторения глагол “плашеше”, е обвързан не с машините, а с “тоз човек, / забравил всички хора на света / и раболепно влюбен в механизмите”. На този фон, почти като Ботевото “свестните у нас считат за луди”, парадоксално, като словесна плесница прозвучава репликата на героя резоньор: “Защо никой човек не е бил / тъй страстно защитаван?”. Оценката за оратора в съзнанието на околните е разколебана чрез глуповато-наивната реакция на “една красавица”, която вижда някаква красота във възторга на говорещия, докато за другите той е “страшен”, защото е загубил човешкото у себе си, превръщайки се в кибернетичен оратор, в робот, обсебен от чужда, нечовешка воля, направил “засечка” още при първото прекъсване на речта му.

Новият логически фрагмент извежда лирическия говорител от рамките на дома и го ситуира в пространството на града. Може би там той ще възстанови равновесието на духа си и разтърсената конструкция на вярата си в бъдещето. Тази надежда е заявена отново чрез образа на дъжда, чиито капки продължават да падат от клоните на дърветата. И двата образа – на дъжда и на дървото – са символи на живота, на неговата вечност, на възраждащата сила на природата и по вертикала свързват небето и земята в измеренията на Космоса. Лирическият говорител поема върху парещото си чело всяка капка дъжд като жива вода, която връща и надеждата, и човешката му гордост и самочувствие. Оказва се обаче, че тази надежда е илюзорна, тя рязко е репликирана от безпощадната истина, че хуманоидите, незабелязано от него, са населили пространството на града, те бродят по нощните улици и стискат в своята “желязна ръкавица” душите на непокорните човешки същества. Опозицията надежда – отчаяние е подчертана със съюза “но”, който противопоставя очакваното на реалността. Заплахата от “нашествието” на хуманоидите е акцентувана чрез мултиплицирането им – младежът има усещането, че ги е срещал “на заседания”, а може би заедно са “били войници” (две стандартизиращи, унифициращи сфери на живота). Още по-страшна се оказва истината, че те са превзели крепостта на творческия човешки дух: “Аз съм кибернетичният поет, / когото ти обиди тази вечер”. Хвърлената в лицето желязна ръкавица, обявеният дуел и точният му час и ден, железният властен смях на хуманоида не просто стресират, те парализират съзнанието му, лишават го от възможност да мисли, което е изразено чрез накъсаните безглаголни изречения и поредицата от апосиопези:

Значи утре...
Удовлетворение...
Значи утре...
Утре...
Край...

В гърдите на героя сякаш свирят полицейски сирени, “сърцето се мята и блъска в юмруци”. Електронният поет е видян като нов коварен Дантес, който се е прицелил в сърцето – център на духовния му живот, символ на разум, мъдрост и чувственост, но и на паметта. И точно тя, паметта, ражда съмнението в унищожителната сила на “желязната ръкавица”, тя му посочва онова оръжие, с което да победи кибернетичната точност на електронния мозък, най-неочакваното, но и най-сигурното оръжие, неприсъщо за една машина – човешките грешки. Изреждането им във финалната част на поемата представлява една лирическа биография на човешкия живот, история на човешкото познание, придобивано по пътя на пробата, грешката и изводите от нея. Всичко онова, което придава красота и очарование на нашето съществуване. Падането след първата стъпка, от която узнаваш “колко твърда е земята”, но и след това се научаваш да тичаш по нея “с разчорлени коси”. Първата целувка, недостигнала целта си “от козирката на каскета”, но която учи “как устните се пукат от любов”. Първата измяна на приятел, “изпити невзети”, “слаби стихове”, които не само каляват духа, преподавайки “един урок, / жесток като куршум”, но и подготвят за оня “бой с машината непогрешима, ... която иска човечността да замени”. Лирическият говорител достига до едно невероятно откритие – оказва се, че точно човешките грешки се превръщат в “страшно оръжие”, те раждат силата на вдъхновението и любовта, с които той ще влезе в предстоящия дуел с машината – УТРЕ.

Казват, че истинският творец обикновено се връща от там, за където другите току-що са тръгнали. Той е пророк, предтеча на онова, което предстои да се случи.Така звучи за мен словото на Любомир Левчев в поемата му “Желязната ръкавица”, още повече, че от създаването й (1961 г.) и поставянето на проблема за антиномията хуманоид –човек са изминали няколко десетилетия, а проблемът не само че не е решен в полза на човека, но и опасността от унищожаването на човешкото в него все повече нараства. Поетът е оставил творбата си с отворен финал – съдбата на човечеството ще бъде решена “утре”, когато вече ще е неизбежен “дуелът” с онези хуманоиди в човешки образ, които бродят между нас и са допуснали да бъде вградена в главите им “мислеща плазма”, а в гърдите – кибернетично сърце, за което “няма изненади, съмнения и грехове...”.

А какъв ще бъде изходът от този “дуел” и изобщо ще има ли за човечеството бъдеще – според поета това зависи от самите нас.

----------------
Статията е публикувана в:
Лалка Павлова, “Калейдоскоп”, литературна критика, издателство “Български писател”, 2014.
----------------
Любомир Левчев, “Желязната ръкавица”, поема, 1961.
----------------