Количка
Знаковият образ на вълка у Яворов, Ботев и Борис Христов
Знаковият образ на вълка у Яворов, Ботев и Борис Христов
В голямата и твърде разклонена празнично-обредна система на българина значително място заемат народните поверия, предания и легенди. Най-често мотивът за вълка се реализира и извлича от този религиозно-митически космос. Такива например са интересните разкази-легенди “Защо дяволът е с един крак”, “Защо вълкът е прекършен”, “Защо вълкът не дави вол” и др. Но характерно е, че в тези кратки разкази-легенди се подчертават не толкова митологичните функции на вълка, колкото стремежът да се снемат тези действия до битовата сфера, да им се придаде по-реален смисъл. Така дяволът (едноногият, куцият) се оказва с един крак, защото той му бил отхапан от вълка, който пък бил сътворен от него; вълкът ходи прекършен, защото не послушал бога и бил ударен от него с патерица в кръста; вълкът не дави вол, защото бил впрегнат от Дядо Господ в ярема на мястото на удушения от него вол и т. н. Самите магически действия през т.нар. вълчи празници (известни и в обредната система на сърбите), сведени до това да не се споменава името на вълка вечер и през нощта, да не се преде и влачи вълна, да не се шие и други подобни, са не само свързани със суеверен и реликтен култ, но и с реалните представи за вълка като олицетворение на силата. Може би точно тази страна от народните представи за вълка е намерила своя художествено-метафоричен еквивалент в хайдушките народни песни. Едно от най-често срещаните там имена на войводи е Вълчан, Вълчо, Вълко, юнаците му са “момчета като вълчета”. Тази образна характеристика с подчертана метафорична функционалност – здраве, сила, дързост, волност – е една от на-често срещаните в българските хайдушки народни песни :
Вълко льо, Вълчан войводо!
Събрал е Вълчан войвода
до седемдеся момчета,
момчета като вълчета.
Или:
Я пойди, пойди Стоене,
на габровските механи,
там пият вино, Стоене,
момчета като вълчета,
юнаци като зли вълци,
зли вълци по сто годишни...
Съдържанието,образните знаци и характеристики в хайдушкия фолклор сочат, че тук нямаме работа толкова с инициации, с фолклоризиране на магично-религиозния опит на българина, колкото с конкретни представи, въплъщаващи физическата му сила и жизненост.
Не е чужд на тези традиции в своето поетическо творчество и геният на българската поезия Христо Ботев. Те са здрава основа, върху която той изгражда част от поетическата си вселена. И в същото време тя носи със себе си и в себе си и фолклорно-митологичното съзнание, и печата на многократно усилената индивидуална творческа природа, на едно мощно, хипнотично въображение. В малкото по обем, но изключително богато по сила и дълбочина на чувствата и мислите поетическо дело на Ботев, образът на вълка се среща само на три места – в “Хаджи Димитър”, в “Обесването на Васил Левски” и в “Борба”. В първия случай интересуващият ни мотив е изцяло подчинен на идеята за безсмъртието на героя, паднал в борбата за народна свобода. Ботев като че ли изцяло е във властта на фолклорно-митологичното съзнание – има някаква природна, космическа неделимост, енигматична цялост на нарисуваната картина – слънцето, заковано върху небесния свод, немилостиво жари, времето е спряло, жетварки пеят из безкрайните полета безкрайните си робски песни, юнакът лежи неподвижен на Балкана, кръвта бавно, мъчително-бавно тече от раните, орлицата е разперила митичните си криле над смъртно ранения герой. Покой, покой, покой, безконечен покой, изтръгнат сякаш от тъмните глъбини на мита, заличена е границата между времената, някаква иреална, безнадеждна, “баснословна омара тежи” над земята... И изведнъж този баладичен вълк, който кротко е легнал до юнака и грижливо ближе раните му, за да облекчи страданията му. Какво е това? Пътуване към предисторическото време, когато човекът се е чувствал неотделим от природните сили? Поетическо-романтична визия, баладична условност, потресаваща реалност или прозрение в някакво далечно бъдеще, толкова далечно, че може да бъде почувствано и като спомен? Всичко е завъртяно в някакво метафизично време и пространство, в някаква грандиозна и безкрайна агония, която за поета не е нищо друго освен един “сгъстен къс от живота.” И вълкът, митичната и баладична условност, и за поета, и за нас става реалност. Никой вече не вярва, никой няма да повярва, че той не лежи укротен, състрадателен, хипнотизирай от болката и страданието на човека, от вечния му порив към свобода и безсмъртие.
Съвсем друг идейно-смислов заряд носи мотивът за вълка в “Обесването на Васил Левски”. Без да е изцяло освободен от митологична окраска, той е видян на фона на една сурова, безнадеждна зимна картина, в която сякаш се проецира потресаващият образ на неволницата-родина, изгубила своя най-достоен син. Присъствието на вълка, неговият зловещ вой, подхванат от зимните вихри, форсират трагизма и отчаянието до краен предел, преплитайки се с всенародния плач и писък от смъртта на Апостола. Вълкът тук се свързва с митичната представа за разрушителната сила, с воя и вихъра (Вихор, Хала е балкански зъл дух на разрушението, на хаоса), с гарвана като вездезрящ и зловещ тотемен знак:
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
И на още едно място в Ботевата поезия откриваме знаковия образ на вълка, в стихотворението “Борба” – една от върховите изяви на социално-революционното и философското му мировъзрение. Тук обаче той е употребен като разгърната тропа с подчертано сатирико-изобличителен смисъл:
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки...
Образът на вълка срещаме в поезията на Яворов също на три места – в “Градушка”, в цикъла “Notata” (пети фрагмент – “Не е за него дума”) и в по-късното му стихотворение “Родина”. Без съмнение “Градушка” е творба с подчертана социално-обективна насоченост. До Яворов нямаме друг поет, който е разкрил така вълнуващо и цикличното еднообразие на земеделския труд – тази еклога на устойчивостта на народа ни; и непрекословния му трудов, а следователно и морален съюз със земята; и хлебното здраве на труда и традицията; и узаконената неправда над него; и безотрадната му мъка, която изтръгва най-чисти вопли в душата на поета. Не затова ли като мрачен акорд от безнадеждна симфония след страшната опустошаваща природна стихия прозвучават последните редове на творбата:
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и вълк след стадо – вихър леден
подгоня облаците вече.
…
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Че там жътварка бясна хала
просо, пшеница, ечмени –
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала...
Като образен знак с подчертана символика (зъл дух, разрушителна сила, свързани своя, с вихъра леден) вълкът у Яворов в случая е близо до този на Ботев в последната му творба “Обесването на Васил Левски”. И в двата случая се създава атмосфера на безсилие, на отчаяние. При Ботев е пределно ясно – трагичната съдба на Апостола е озарено от нещастието вглъбяване на цял един народ в собствената му национална съдба, кодирано с гениална простота в думите на самия Апостол: “Ако печеля, печели цял народ, ако губя, губя само мене си”. Едно (ако перифразирам заглавието на една от най-вдъхновените съвременни поетични драми за Левски) лично и всенародно трагическо бдение за Апостола пред Олтаря на отечеството. При Яворов всичко се стоварва върху селския народ не само и не просто като социално и национално-исторически обусловена битова драма, а като съдбовна орисия, фатум “вечно зло”. Трагизмът на конкретния факт (градушката), минал през филтъра на Яворовата драматично обречена натура, преминава в безподобен символ на трагичното човешко битие. И не случайно още в първите му творби (в споменатия пети фрагмент от “Notata” и в “Чудак”) ще доловим у него скитника в себе си, в националния и в мировия дух, “вечно сам в тълпата шумна”:
Не е за него дума! – говоря за тълпата,
за пъстрата оная, що пъпли по стъгдите
и празна се прозява; загледай се в лицата,
не са човешки – вълчи... Вълка – удри в зъбите!
А пък народът – знаеш: след ралото си ходи
над калната мотика измъчен се привежда
и с брадва на ръката по мраз в горите броди –
трудът му е утеха – трудът му е надежда.
Такъв го аз обичам: обичам го, не крия,
тъй както може само синът баща да люби,
с наивната му глупост и детска простотия,
с пороците му дребни и халосии груби.
Очевидно е едно – и в този фрагмент от цикъла доминират, по думите на поета, “социалните му мировъзрения”, картините на селската неволя, изтощителният труд, противопоставени на тълпата, “що пъпли по стъгдите и празна се прозява”. Не, не народът със своята “детска простотия, пороци дребни и халосии груби” може да е средата, враждебно сляпа за таланта, а предчувствието за оная столична парвенющина, от която ще бъде, пак по думите на поета в предсмъртното му писмо, “увенчан с една мръсна клевета”. Тази двойнствена противоречивост – “народът–тълпата” в ранната му поезия е в основата на неговите драматични, крайни, полюсни състояния на чувствата – от едната страна обич, от другата – омраза: “... загледай се в лицата, / не са човешки – вълчи... Вълка – удри в зъбите!” Яворов не е изнежен интелигент, който рядко разграничава народа от тълпата. Чирпанският му темперамент, драматичната му житейска и творческа съдба (“един и същ на битието с урагана”) могат да превърнат презрението към тълпата в гняв, в ярост, но и във фабулистика на сърцето, в преклонение и в обич към ония, които от векове стоят върху раменете на селския Атлас.
Разбира се, драматично по-усложнен е разглежданият мотив в по-късното му стихотворение “Родина”, където тя (родината) не е опредметена реално и пространствено, видяна е като духовен континент, общността е “повилняла сбир от вълци и кози”, а поетът – “сам в безброя”:
Къде си ти, къде, родино моя!
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – надлъж и шир
потирена, чието име е безброя?
…
И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
че под неволно бреме вия гръб
и аз те имам – за да бъда сам в безброя.
Изкушавам се тук да цитирам за размисъл думите на Илия Бешков, казани за Яворов и записани от Станислав Сивриев на трети септември 1949 година: “Това е може би най-трагичният български клетник. Ти му виж само лицето! То – лизнато от някакъв извънземен пушек – ни внушава тъкмо това, което се сили да скрие от нас. Защо? Защото съзнателният опит да скрием нещо не е по силите на чистите духом... Господи! Кой голям син на този нещастен и сбъркан народ не е изстенал от неговото тъмно ухапване право в сърцето? Кой негов месия не е проклел своята любов народна – пак поради безсилие да се отвърне от трагичната си любов към своите? “
В съвременната българска поезия мотивът за вълка заема определено място у един от най-надарените нейни представители Борис Христов. В стихотворението му “Дух” от сборника “Честен кръст” този мотив е натоварен с философско-екзистенциален смисъл. Той носи белега на вечното противоречие в човешката същност – между духа и материята. До голяма степен творбата е показателна за търсенията на едно младо българско поколение, за неговите лирико-драматични пориви и поражения, за метафизичните му усилия за преживяване на света и възстановяване на усещането за трагизъм, чиято липса е един от най-уязвяващите удари в сърцето на човека и поезията. Ето:
Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита,
лети духът ми като някой вълк небесен.
Къде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш –
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?
Но стъпил вече здраво на небето,
в дълбоката трева на звездните ливади,
достигна той кошарите, където
пасеше кротко божието стадо...
Вратата, паднала от хиляди години,
лежеше под една небесна вишня.
И се наведе моят дух да мине
оградата – с походката на хищник.
Почакай, вълк крилат, не влизай
в капана на познанието – ще те хване.
И зад вратите му ти сам ще се изгризеш –
от тебе няма помен да остане.
Но кой да чуе в тая глуха бездна
между устата и ухото на човека.
Извил врата на агнеца божествен,
заслиза той по лунната пътека.
Видя го в тъмното и зарида овена,
след него жалостно и стадото заблея.
Заплака после цялата вселена
и кървави звезди покапаха от нея...
А долу на земята триеше муцуна
охраненото мое тяло и препило.
И върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра... и жили.
Фантастичната агресивност на духа безжалостно подтиква поета към завоевателска височина и експанзивност, дръзка безцеремонност. Гладът и жаждата за познание, материята, която кара духа да страда, ограничавайки го, бунтът на човека срещу ограничеността на своето познание, стремежът му да постигне и срази божественото в края на краищата винаги ще завършва с крах. Само истинско, действително драматично преживяване може да ни даде безумната смелост да зооморфизираме духа (“размахал над света невидими копита / лети духът ми като някой вълк небесен”). Има нещо нечовешко, хищническо в безумния ни стремеж да опознаем непознаваемото, да го разнищим на късове, да го свалим от духовните сфери в студената земна работилница на разума и прагматичната ни делничност. Плодовете на земното ни битие, на нашите ръце и мозъци може да ни превъзхождат, но те не ни правят по-уверени, по-щастливи, не намаляват човешката ни болка. И затова драматичният ни дух като “вълк крилат”, безжалостен и възбудим, разкъсал тленните окови, се втурва на космически пир, извива врата на “агнеца божествен” и... поема обратния път към земното си тяло. В цялата тая космическа вакханалия, в това движение, в тази вълча походка на духа се долавя философията на едно катастрофично знание, на едно предознание за непроменяемостта на човешката съдба – дръзкият и хищен конквистадор на божественото в края на краищата се оказва капитулирал еретик. Но той ще поема отново и отново нагоре, по лунната пътека, възхитителният хищник, небесният вълк, защото е обречен на фаталния стремеж за познание. Кой е истинският мит на човечеството – Митът за Прометей или Митът за Сизиф?
-------------------
-------------------
Издателство
“Либра Скорп”