Имаше такова време, имаше такъв човек. Страници от живота на Борис Щерев

Понякога е трудно човек сам да си отговори, защо се е впуснал на зряла възраст в ново приключение, в нова авантюра – да пише книга. Каква цел си е поставил и какъв е смисълът от постигането й?

Никога досега не съм писала, нямам и най-малки претенции за писател.

Имам претенция само затова, че не съм старица, намерила ново поприще в писането на мемоари, за да избива комплекси, породени от започваща деменция.

Със спомените си за кмета на Айтос от седемдесетте години на миналия век искам единствено да издухам пепелта на забвението, да възкреся за младите едно име на кмет и целия му съзнателен живот, отдаден за добруването на хората-името и живота на Борис Щерев.

Това е човекът трасирал пътя на всички кметове, “затичали се” след него, съизмервали ръст, влагали умение и труд, талант и сърце, за да продължава родният град да се развива все така устремен към висините, като своя символ – Орела!

Годините летят неусетно и често животът и мандатът на един кмет не стигат да постигне целите, които си е поставил, да осъществи мечтите си. Но той трябва да бъде запомнен от следващите, които ще продължат започнатото от него.

От разговори с млади хора в Айтос разбрах, че голяма част от тях не само не знаят за приноса на Борис Щерев за развитието на града, те не бяха дори чували за него.

Не упреквам младите. Младите хора нямат вина.

Вината е наша, на възрастните, че не сме положили усилия – заслужилите хора на града да намерят мястото си в неговата история и получат краткото скромно “благодаря” от своите потомци.

А със заслужили Бог наспорил Айтос!

Наскоро попаднах на статия на Емил Рахнев, в края на която той цитира Уилям Уортън: “Има птичи пътища, а дири по небето няма: нещо е живяло, отминало, оставяйки ни нещо.”

Ето моят отговор на въпроса защо се реших да напиша спомените си за Борис Щерев – този, колкото обикновен и земен, толкова и извисен духовно човек, който в своя “птичи полет”, за разлика от птиците, остави материални следи и своя пример за безкористна служба на родния Айтос.

Искам моят разказ за него да бъде още едно потвърждение на “дирите на птичия му полет”, за да не бъде той само сянка на “нещо живяло, отминало... “

А да остане в паметта на млади и стари айтозлии завинаги! Да остане в Архивите на времето.

Мисля, че писах правдиво, ако това не е заблуда, че всичко помня.

Дали съм успяла ще кажете вие, мои съграждани, и живите свидетели на “онова” време.