По(д)правки

Животът е като храната – подправяш го на вкус. Някои го обичат сладък, други солен, трети така и не се осмеляват да пробват всички подправки и го сърбат едва-едва, примирени с блудкавия си усет за ситост. И си казват: “Нали поне се храня”. И никой няма право да ги съди, защото както всеки подправя храната си, така и всеки живее живота си – предпазливо или “на око”. И все пак, мисля си, ако всеки ценеше живота си така, както и храната си – светът щеше да бъде много по-красив.

Виктория Топалска

------------

Бях навлязла в такъв период от живота си, че накъдето и да се обърна, всички бяха мълчаливи, освирепели от злоба, тъга или някаква скрита душевна печал. Не исках да виждам никого, не исках да говоря с никого, защото не можех да си отговоря на въпроса в мен ли имаше нещо нередно или в останалите?

Животът имаше аромат на гнило и на мърша, но въпреки това не спираше да се разнася навсякъде. С устрем на животно, търсещо друго животно с идеята да се размножава. Аз бях започнала някак да свиквам с миризмата, но не разбирах само, как се очакваше да приема идеята за съществуване, когато около мен се носеше само аромат на смърт...

В крайна сметка си дадох сметка, че всеки от нас е мъртъв по своему. Толкова, колкото той самият си беше позволил да умре. Аз обаче нямах никакви намерения всеки ден да разнасям тялото си като тленни останки от някоя минала ера и се заклех, че няма да допусна и околните да го правят. Така започна моята лична мисия и тази книга е част от нея.

Искам възможно най-много хора, които познавам, да се усмихват. Вярвам, че усмивката и положителното мислене лекува и знаете ли, ако не смятате, че съм права, попитайте майка ми. Защо нея? Ще разберете в страниците на книгата. И ако четейки успея да излекувам поне една ваша рана, то значи не е било напразно.

Авторът

------------