Признания в стихове

Търся си белята всеки ден,
не мога и не искам да се примирявам.
В живота гледам все напред –
това е начинът да оцелявам.

Родена съм през 1945 година, два дни преди победата над хитлеризма и фашизма. Отраснах в родния си град Средец, заобиколен отвсякъде с гора и река, която го обгръща като сребърен колан.

Тук сред приятелите от “махалата” премина целия ми живот. Тичах на воля, правехме си ежедневно екскурзии по зелените поляни и сладко си хапвахме хляб със сол и червен пипер и набързо откъснат от градината чесън.

Тук завърших своето образование и запазих най-хубави спомени за моята първа учителка Тодорка Скачкова, а и за останалите, при които изкласих до десети клас, защото точно тогава реших, че съм достатъчно пораснала и мога да завъртя свой дом.

Омъжих се. Макар и от голямото село (така казвахме на София), съпругът ми дойде в моя роден град и в него остана завинаги. Тук се родиха и израснаха тримата ми синове. Не беше лесно с трите момчета, но завърших средното си образование и продължих в ИТ “Съби Димитров” – Сливен, по специалността “Организатор на административно управленческия труд”. Сега модерно вероятно по европейски му казват “Публична администрация”.

Животът ми премина в общината, читалището, радиото та дори и телевизията. Защото започнах като машинописка, после завеждах гражданско състояние, след това венчавах, кръщавах и погребвах. Бях обредчик. После се издигнах като шеф на отдел КАО. Оттам с партийно поръчение работих като секретар на местното читалище. Познавах и колектива, и работата. Та нали животът ми минаваше по сцената – пеене, фестивали, рецитации. Все участия. После поех радиоцентъра. Това се оказа най-хубавият период в живота ми. Едновременно с това правех новините на “Средец” и по ТВ “СКАТ”.

Прекрасни хора, с които се срещнах, чудесен колектив и ръководители от нов тип в лицето на Валери Симеонов и Стоян Иванов. Те направиха много за мен, давайки ми и знания, и умения. Активно се включвах в политическия живот на града и от това си патих най-много. Все си мислех, че трябва да си искрен, честно да казваш какво мислиш. Ама не е съвсем така. Сега вече го зная, ама съм пенсионерка. И макар на повече от половин век сърцето ми си остана същото, на онова момиче дето развяваше плитки и въртеше на пръста си баретата.

И макар и във втора младост, макар и с малка пенсия, защото като общински служител не съм вземала кой знае каква заплата, аз съм щастлива с моите трима сина, три снахи, петима внуци и човекът до мен.

Авторът

-----------

ТАКАВА СЪМ

Обичам живота на
                        сцената,
защото само
                        там
усещаш времето.
            Играта на прожекторите,
вперените в тебе погледи.

            Не знам коя съм?
Водеща?
            Актриса?
                        Певица…
Или танцьорка развяла
            буйно българска носия.
Сърцето бие неспокойно,
                        кръвта пулсира
и се чувстваш
                        жива и ранима.
Избухващи аплодисменти,
                        сълзи в очите,
но нещо сгрява
            цялото ти тяло
и се чувстваш
            млада,
                        млада.
Макар, че сили вече
                                   няма
            в теб отново блика
                                               песен!