Труд и амбиция – моята лична съдба

Тази книга е опит да разкажа за моя труд и амбиция, определени по-късно като моя лична съдба. Тя е епос за нашето време, за моята фамилия и особено за хората, не само участвали в моят живот, но и изиграли важна роля, за реализиране на моята лична съдба. Една част от тях ме напуснаха много рано и ми причиниха неописуема болка. Оставиха ме сам, много нещастен, вече страхлив, но трудолюбив и без амбиция.

Идеята за тази книга беше на моята съпруга Златка Попова. Тя отбелязваше дати, записваше важни епизоди, необичайни според нея мои постижения и неповторими срещи с велики за времето си личности. Тя беше главният стимул и генератор на моя труд и стремеж да вървя напред. Златка си замина усмихната и спокойна, като че ли скоро щеше отново да се върне. Почина и брат ми Гошо Попов, голям учен, практик, любим брат и приятел, с когото общувах ежедневно, ежечасно. Замина си, без да се сбогува, и нашата закрила – добрата ни сестра Мария Манолова. Изчезна от живота ми и морякът капитан І ранг Атанас Манолов. На тяхната свята памет, на Златка, Гошо, кака Миче, Атанас Манолов, на моята скромна майка и високоинтелигентен баща посвещавам този последен труд. Дано да успея!

Като се замисля, навярно в основата на скромните ми постижения са не само моето трудолюбие и амбиция. Съдбата, личната съдба е начертала всичко това. Аз, със своя стремеж, труд и голяма амбициозност съм я реализирал.

Не съм писател, нито поет и нямам претенции за литературната стойност на тази книга. В самото начало искам да се извиня за допуснати неточности при цитирането на дати и имена, свързани с различни епизоди от живота ми. Навярно ще пропусна да спомена и немалко имена на преки участници в отделните събития. Желая единствено да върна читателя към онова време – време, определено от мен като години на съзидание. Ние бяхме принудени от реалния живот, ние бяхме достойни за нашия произход, ние бяхме призвани да продължим и заложим своя живот за благото и възхода на нашата страна. В едно от многото писма, които получавах по време на обучението си в Москва от великия, световнопризнат български композитор Тончо Русев по време на неговите творчески пътувания по света, на 21 април 1982 г. прочетох: “Мили Наско, трябва с чувство на радост и жал да ти кажа, че вчера навърших 50 години. Уморих се от вниманието на хората... Ти знаеш, че хората от твоя и моя произход не могат да са конюнктурни и да сервилничат”.

В този труд, определен от самия мен като последна амбиция, ще се опитам аргументирано да защитя не само себе си, но и моите съмишленици. Ще се опитам да им кажа, че историята много години след нас признателно ще се върне към нашето време. Аз вече го чувствам. Тя, самата история, ще определи, че ние сме били достойни за своето време. На един от рождените ми юбилеи моите вече големи деца ми напомниха мъдрите думи на великия Тери Пратчет: “Ако не превърнеш живота си в история, просто ставаш част от нечия друга”. Знам, че звучи нескромно, но със своя труд и амбиция превърнах живота си в лична моя история. Аз и много неизвестни като мен, със собствения се живот писахме своите истории и тази на страната ни. Аз не съм част от нечия история.

В този последен труд ще разкажа за работата ми като млад и неопитен ръководител в мини “Росен”, обект “Малко Търново”, за усилията ми като студент в София. С подробности ще си спомня за моята съпруга в годините като студенти, за нашия стремеж по време на работата ни във военните заводи на Марино поле, село Ведраре, Карлово. По-подробно ще разкажа за направеното и ненапълно завършено като кмет на град Бургас, избиран два мандата, за посещенията и срещите ми с президента на Р. Кипър Спирос Киприяно през юли 1979 година, за първите дружески посещения на българин в Р. Турция и подписаните договори с кмета на гр. Анталия господин Селатин Тонгуч, за срещите ми с министър-председателя на Турция Сюлейман Демирел, за дългите и приятни вечери край Босфора и бреговете на Средиземно море с видни турски политици, в лицето на Денис Байкал и с моя голям приятел, а по-късно и съдружник Ялмаз Татоглу от Анталия, за незабравимата и невероятна среща на първия българин с Нейно Величество Елизабет ІІ, кралицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и нейния съпруг, херцог на Единбург Принц Филип, състояла се на 17 юли 1981 година, за срещите в градовете Бургас и Лимасол с кмета на Лимасол, Кипър. По-подробно ще ви запозная и с работата ми за възстановяване сътрудничеството между Бургас и Ротердам, Холандия. Ще се опитам да си припомня и за приятелските ми срещи и разговори с президента на Р. Молдова Владимир Воронин, мой колега от следването ми в Академията за обществени науки в Москва, за контактите ми с бившите ръководители на Р. Беларус, в лицето на министър-председателя Вячислав Кебич и вицепремиера Станислав Брил, също мой колега от Академията в Москва. Ще ви запозная и с направеното от мен в продължение на повече от 18 години за възстановяване добрите славянски контакти и сътрудничество с беларуския народ, ще ви разкажа и докажа с документи, че лично аз съм първият автор и създател на изложбата за цветя в Бургас. Със снимки ще ви покажа откритата от мен първа изложба “Флора Бургас” през 1980 година, ще ви припомня за посрещането на дъщерята на Тодор Живков, неповторимата Людмила Живкова в града и организираното красиво събитие за откриването от нея на вече преименуваната като “Флора Бургас 81” изложба, както и за много други знакови мероприятия, свързани с Бургас и Бургаска област.

Особено много ми се иска да ви покажа личната си кореспонденция с големия поет Дамян Дамянов и съпругата му, поетесата Надежда Захариева. През сълзи ще си припомня за взаимното уважение и дружба с моя голям приятел, превъзходния композитор Тончо Русев, за неговите скромни и високоинтелигентни родители – моите хазяи бай Руси и леля Тодорка, за неговия брат – талантливия музикант Ваньо Русев.

Интересно и неповторимо беше времето, в което съм се родил и работил. Това беше цяла една епоха за мен и близките ми.

Роден съм се като четвърто дете в патриархално за това време семейство и затова ще се опитам да запозная новото поколение, както и да припомня на моите връстници всички неповторими мигове от нашето детство. Ще разкажа за юношеството и годините на младост, търсейки предпоставките за развитието си, за моята съдба и тази на моите брат и сестра. Ще разкажа за онези прости, но дълбоко човешки родителски чувства и отношения, изиграли важна роля за мащабите на моите мисли, за търсените от мен пространства.

Стремежът ми към наука и постоянно усъвършенстване ми помогнаха успешно да участвам в съвременните процеси. Те, знанията, ми даваха сила и увереност в управлението и изграждането на икономиката в моята страна и по-точно в моя град и окръг. Без тази подготовка не бих могъл да реализирам всичко онова, подредено от живота и моята съдба.

Авторът

-----------