Жълтите цветя

Пъргава, точна, решена винаги да изненада с приятна емоция, Ирина Узунова вече е скътала първите коледни подаръци. Не може и да си помисли дори някой да остане непочетен, затова за празниците се стяга отрано. У тях е винаги така – събират се вкъщи със семейството на сина си, на масата присъстват неизменните традиционни сарми и баница с късмети и градусът на чувствата няма как да не е повишен. А телефонът пак няма да спре да звъни – приятели и най-вече ученици, да поздравяват любимата си учителка. Колко такива спомени е запазила – мили посвещения върху картички с вълнуващи думи, даже войнишки новогодишен поздрав от “признателен ученик”… И смях, и сълзи в душата й – за смешното обвинение, че подкрепя металско движение в гимназията, за трогателните жълти цветя, подарявани от възпитаниците й, проявили старание в проучване на вкусовете й, за умението винаги да излъчва елегантност, за болката от всяка двойка, “слабата оценка не е средство за назидание, а болка за мен”…

“Съвременната съдба на учителя не може да не ме интересува – как е изпаднал в невъзможност да въздигне смачкания си престиж. Аз съм от излъганото поколение, много живи рани останаха. И най-вече тази силна болка от маститата гробница на непрекъснати експерименти – то не бяха УПК-та, ранна технизация, ранна професионализация, интеграция. Със стари подметки утъпквахме нови форми, а качеството на образование не се променяше… Вместо да имаме време да четем, правехме едно от друго по-показни мероприятия. Бяхме едни мероприятчици! И това ми е останало като спомен – мятане, люшкане, безумно омотаване в спускани “отгоре” шаблони и схеми – пълна амортизация на творческата свобода!”…

Човек няма сили да прекъсне Ирина Узунова – от нея и днес се излъчва артистизъм и вдъхновение, за които биха й завидели дори професионални актриси. Докато говори, жената присвива очи и сякаш се пренася в друг свят. Нейният актив в учителството се измерва формално с десетгодишен престой във вечерната гимназия (“най-романтичният период в живота ми, сякаш бях героиня във филма “Най-добрият човек, когото познавам”) и 20 в немската, където се пенсионира (“моята професионална каторга с морални измерения”). Но би могло да се каже и така – това е динамично време на страдание и възторг, любов и болка, непрекъснати стремежи, красива провокация, клас квалификация, курсове, радост и мечти. По повод 25-годишния юбилей на НЕГ старши-учителката пише в есе: “Има ли по-благородна цел от тази – да палиш огъня на неспокойствието, да взривяваш мисълта, да провокираш творческото начало. Ден след ден, час след час – да рушиш мостовете, градени от лесни решения и щампи!”. И така – година след година минават нейните випуски, нейните ученици, сред които има отдавна утвърдени лекари, юристи, журналисти, сериозни люде на стабилни постове, “ще обидя някого, ако трябва да изреждам имена”…

Ирина Узунова е от поколението на големите литератори в Бургас. Разказва с благоговение за Милка Попова, която я въвежда в професията, за инспекторите Ганка Брусарска и Борис Бухчев, с които се опитвали да превърнат учебния час в истинско творческо поле, за приятелката Венда Райкова, която й подарява стихосбирка с най-поетичното посвещение – “за духовния аристократизъм и вятъра на душата”, за откритите уроци, изнасяни пред колеги от целия окръг, за отворените и одухотворени ученици. Сдъвква набързо обаче информацията за отличията и признанията, но за ордена “Кирил и Методий – І степен” усмихнато пояснява: “Връчиха ми го на тържествено събрание по случай 24 май през 1984 г.”…

“Не можем да възкресим престижа на учителя. Защо той е пронизван от високомерието на високото конформистко общество? Боже мой, какъв срив на интелекта! Учителят трябва да се преборва с три демона – рутинираност, тесногърдие, бездушие. И понеже няма стимули, днес е впримчен в тези демони. За да си поддържам магията на литератор, аз се стараех да синхронизирам знанията с учестения ритъм на отговорното време. Не да изоставам! Авторитетът на учителя се срива, когато учениците открият липса на научна компетентност. Освен това децата не обичат авторитарната сянка на учител, презрителната грандоманска поза, което обаче не изисква непременно фамилиарничене. От дистанция учителят трябва да излъчва духовен артистизъм, без изкуствен патос” – неспирно реди своето символ-верую Ирина Узунова.

Минали са години, а тя сякаш оживява отново пред черната дъска – артистично жестикулирайки, елегантна, убедителна със слово, но и със сърце. Толкова е прозрачно ясно – въпреки ударите на съдбата, въпреки тревожните часове вкъщи около болния съпруг, въпреки “цинизма и войнстващата простащина” на днешното време, въпреки “откритото протитуиране с думи” и “дипломираната посредственост при млади хора” – тя високо вдига глава и продължава да живее със своите кумири и мечти. Италия, Гърция, Франция все още са в копнежните й планове, да види свят, да почувства атмосферата на други цивилизации, които с толкова обич и пламенност е преподавала.

Искрата на литературата запалва у нея пръв баща й, преселник от Лозенград, който й купува още в първо отделение “Песента на колелетата”. “И сега, като чета Йовков, се разпалвам, макар че той е толкова спокоен и пълноводен автор”. Яворов, Дебелянов, Ботев – изрежда любимите си творци учителката, Томас Ман, Маркес, трудно й да посочи всичките.

Ирина Узунова е с душа на бохем. По принуда затворена, тя всъщност е отворена към приятелите и добрите емоции, към живия диалог на чаша кафе. “Но домакинството за мен е само задължение, което отговорно изпълнявам, защото съм отговорен човек”. Без превзетост обяснява, че не може да държи куки, не бродира, не умее да прави сладкиши, скучае в компания, която обменя плетки и рецепти. “Чужди са ми женските сръчности, но с тези неща не се гордея!” – самокритично признава.

Толкова стига, за да бъде силуетът очертан. Но за да бъде настроението пълно, трябва да се чуе гласът на поета Борис Бухчев, който съвсем вярно е уловил душата й и в деня на пенсионирането през 1991 г. й посвещава стихове:
… И искам да ти кажа в ритъм знаен:
“Аз искам да те помня все така”
неуморена в своя път безкраен,
на ученик подаваща ръка…

Йорданка Ингилизова