Христо Фотев. Откровено за поета от Недялко Йорданов

Ах, братко мой… Избърза. Не почака.
Какво е  Там?.. Не зная още аз.
Усмихваш се в прегръдката на мрака.
И ще се срещнем … С тебе… Над Бургас.
Христо Фотев

С какво да започна за Христо? Имам да пиша толкова много за него, заплитам се в сложен лабиринт от спомени, емоции, някои болезнено ясни, други – обвити в сладостна и замайваща мъгла.

Христо обичаше моите синове Асен и Недялко.

Аз обичах неговата дъщеря Мария.

Когато Асен събра стихотворенията си за своята втора книга, Христо ги прочете и ми се обади по телефона. Случваше се толкова рядко, когато вече бяхме и двамата в София:

– Асен те е надминал, да го знаеш. Правя една антология на най-доброто от българската поезия и ще сложа едно негово стихотворение.

Не го приех сериозно – Христо беше щедър на думи, чертаеше винаги страхотни планове и после бързо забравяше. Но антологията наистина излезе. Със стихотворението на Асен за България.

А после написа предговор за втората книга на Асен. Кратък и трогателен:

            Бъди здрав!
                              Ти си поет!
                                  Бог да те пази!
Бих искал да те издам,
                                      и ще го направя!
Но да...
            Поете, обичам те!
Аз и моето издателство
           сме твои!
                        Христо Фотев

Няколко години преди това беше обещал интервю на Недялко за вестник “Труд”. После се отказа. Срещнах го в кафенето на столична библиотека: “Няма да дам интервю на малкия. Ще му напиша едно писмо...”

И  го написа.

Недялко не го публикува, защото Христо искаше да го довършва: започнал го е вече и иска да разкаже по-подробно за живота си. Беше нещо като начало на автобиографичен роман. Христо и роман!? Къде у него толкова енергия и воля. Той пишеше рядко и дълго обмисляше после. Трудно се концентрираше за повече време.

Прочетох това писмо отново след 12 години, написано на ръка с Христовия ситен почерк и с неговата специална система от препинателни знаци. Така и не успя да го довърши. И знам, че никога нямаше да го довърши. То е плод на един внезапен импулс, който го спохождаше понякога...

Скъпи Недялко,
Аз не съм избирал Бургас... Бях малък /5-6 годишен/, когато майка ми Руска Янакиева Сотирова /по баща/ ни доведе тук, при любимите си родители, братя и сестра... 1939 година септември заживяхме в 1 стаичка в двора на по-голямата сестра на майка ми /Анастасия/ в “Коджакафалийската махала” на Бургас – едно село на бежанци от Източна /турска/ Тракия, Западна /гръцка/ Тракия, Македония – карикатура на изоставените “Там някъде...” села... Хиляди отчаяни мъже, жени, старци, деца, ужасени от самотните бягства през граници, държави-мащехи, с оскъдните си сечива, каруци, животни – някои от тях имаха стада, стотици овце, агнета, кози, пасяха ги между двете блата – Вая и Атанасовското, пълни с риба – илария, платерина, а над рибите – пеликани, фламинга, а далече на края на Атанасовското блато – пирамидите на солта...

Една фантастична езическа опера – малък димящ “Чернобил” в покрайнините на Бургас – 52-3 хилядно градче с Театър, Симфоничен оркестър, Опера и 10-тина  вестника, няколко художника, 2 гари, 1 пристанище и нито един Недялко Йорданов, Христо Фотев – този лукс ще дойде по-късно.

Но сега за тогавашния Бургас...

Тогава – Там – аз научих български – матерният си език. Бях малък и учех тоя език тъй както дишах въздуха, както играех на улицата, както се биех и влюбвах... І-во отделение, 8 годишен в една моя съученичка и съседка. Изпращах я до тях – до пейката пред дома й, мълчахме и си разменяхме приказки /1 лв. книжката библиотека “Български народни приказки”/.

Много ми помогна и 2 години по-голямата ми І-ва братовчедка Димитринка Андонова Димитрова – известна бургаска учителка /математика/. Тя моделираше всяка изречена от мен дума /аз бях първият ученик на бъдещата учителка/.

После, след десетина квартири в различни краища на града – ул.”Климент Охридски”, Халите, Дивите кестени и у-ще “Петър Берон”... с нови приятели по дърветата, морето /от 24 май до началото на ноември/, пристанището, училището, прекрасния Кръстю Станишев, литературния кръжок “Атанас Манчев”, Ненчо Попов, Стойчо Гоцев, Иван Теофилов – събирания всяка сряда до сутринта, стихотворения, доклади, обсъждания, спорове...

Театърът – Вили Цанков, Леон Даниел, бума на бургаските художници Георги Баев, Виолета Масларова, Генков Генков и др.

Първите стихотворения в “Литературен фронт”, първото усещане за уязвимост – значи трябва да живея така, че ръката, която ме пронизва да премине през мен както през въздуха... Да не държа на членство в партия, брак с жена, семейство... Това да бъде моето “силово поле” за защита...

Това бе моята интуитивна избрана програма на живот – печална стратегия на отчаяно момче – глупаво, но предано, което не си даваше сметка за скъпата цена, която ще изплати – оскърбените мъже, жени и  деца – разрушените, прегазени мотиви...

И така – в тоя смисъл, аз бях един почти завършен негодяй, когато баща ти дойде в този град.

Недялко Йорданов – тъй млад /почти юноша/ и в първи миг, в стария Клуб на дейците на културата -  до арменската църква – аз усетих своя брат, човек от моята раса и сключих един неписан /според критика-политик Михаил Неделчев/ Договор да превърнем /направим, изградим/ това покорено от варварите селище в един от “най-сияйните градове” на полуострова.

И успяхме, дявол да го вземе, но на каква цена?

Направихме единственото органично дружество на СБП в България.

Алманах “Море”.

Театър “Адриана Будевска”.

Една огромна метафора, която мръзне сред толкова хора, на които сме нужни, близки, приятели – наши съграждани.

Има такива...

Дали да не се опитам да довърша това писмо – по-скоро да го допълня, да разкажа какво се крие зад кратките изречения, зад Христовия конспект на финала.

Има едно стихотворение, което Христо написа отдавна и в което се казваше:

Да бъда жив! Не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз –
роден в Истамбул, тридесетгодишен,
но българин и жител на Бургас.

Бургас беше една от любимите му теми.Той въведе това име на града ни в българската поезия – и то зазвуча екзотично, особено, невероятно поетично:

В Бургас, на края на града, в Бургас
ний бежанците някога живеехме...

Този влак за Бургас е тъй бавен,
аз сънувам дъждовния плаж...

Там далеч, далеч в Бургас,
там в самия пясък...

Единствено в бургаското пристанище
животът ме изпълва с възхищение...

От него се заразих и аз – по-младият поет. Някакво неосъзнато съзаклятие се получи между нас – да останем верни на Бургас, да го “възпеем”, да обезсмъртим неговия особен, артистичен дух, да предадем нашата любов към Бургас на следващите. Уви, Петя Дубарова живя толкова кратко!

На двайсет километра от Бургас
сияеше едно градче край нас...

Издухан от бургаски вятър,
окъпан от бургаски дъжд
аз влизам в малкия театър –
във моя ден един и същ.

Бургас, на детството ми болката,
на младостта ми дързостта,
във теб ще свърши обиколката
на дните ми и песента...

докато един ден написах

Ще си отида аз от този град –
защо така със слава ме наказа,
о, Господи! и с толкова омраза...
Вървя през него като на парад.

Разбира се, че няма да отмина повода за това стихотворение и реакцията на изумения Христо, но нека карам подред.

Първата книга на Христо Фотев се казваше “Баладично пътуване”. Тя излезе през 1960 година доколкото си спомням. Имаше бисерни стихотворения и една поема, “Изпълкомът заседава”. Това беше поема, посветена на революцията, написана съвсем по нов начин, с ярки, запомнящи се метафори, искрено и емоционално. Тази поема стана визитката му навремето, индулгенцията да го приемат в Съюза на писателите. А членството в СБП означаваше много за един провинциален поет – най-малкото – признаване на висше образование и закрила от всякакви възможни агресии на милиция и други органи.

Христо никога не се отказа от тази поема Той беше човек на честта. След десети ноември много негови колеги зечеркнаха тихомълком голяма част от конюнктурното си творчество, но Христо винаги слагаше “Изпълкомът заседава” в своите издания.

Щастливи са родените за тебе,
революцийо! И нека са щастливи...

Говорели сме си няколко пъти дълго в София за това какво се случва наоколо, след като напуснахме Бургас, връщали сме се в миналото и никога не сме съжалявали за това, което преживяхме.

А преживяхме прекрасни години. Годините на нашата младост.

Христо беше необуздан, непредсказуем – еснафското общество в Бургас /а то не беше малобройно/ непрекъснато злословеше по негов адрес.Вървеше клюката, че е алкохолик, че е безкрайно мързелив, че се е изчерпал като поет, че е “битово разложен” и какво ли не още. Дори по едно време, когато Христо лежа в болницата, опериран от язва, злословеха, че е станал морфинист /тогава думата “наркоман” не беше известна/.

Христо никак не се тревожеше от тези приказки и не им обръщаше никакво внимание. Поне външно така изглеждаше, но той си знае какво му е било иначе.

След “Малина” /а после след “Куба”/, той си влизаше в “канцеларията” и веднага там пристигаха неговите авери, начело с бат Петю Пандира. Легендарна личност беше Пандира. Слаб, с черно, изсмукано от вятъра, лице, с тънки коцкарски мустачки – имам го запаметен на кинолента – бях го взел да играе в моя филм “Кажи ми, Кармен”. Бивш спасител, рибар, а после – някъде на някаква работа – не помня каква, той имаше много специален дрезгав глас и говореше лаконично и безглаголно.

Плаж. Мъртво вълнение. Мадама. “Мадам, не влизай в морето!” Влиза. Не слуша. Дави се. Далдисвам. Късно. Лежи на дъното. На ръката й златен пръстен. Сядам на дъното. Мисля. Да го взема? Да не го взема? Прилича на сестра ми. Не пипам. Изплувам. Съвеста ми надделява. Далдисвам. Вземам го. Ето го.

Шкембеджийницата на главната. Опашка. Мадама пред мен. Чака. Готвачката с черпак. Сипва шкембето. Сипват отгоре чорбата. Мадамата – без чесън. Префърцун. Взема купата. Сяда на масата. Яде. Крещи. “В купата сте ми сложили някакъв  парцал”. Готвачката притеснена. Намесвам се: “Ти за осем стотинки килим ли искаш да ти сложат, ма?”

В тази компания около Христо винаги имаше особен ореол. В него имаше нещо вродено артистократично, по-скоро артистично. Той беше артист във всичко, което правеше. Дори, когато отпиваше от чашата си.

От къде се беше взело това? Едно момче, дете на бежанци – най-обикновени бедни хора, израснало в покрайнините на града. Не успяло да завърши дори гимназия – Христо учел в някакъв техникум, дори не помня какъв.

Ако може да се говори за роден талант – той беше най-яркия пример за това. Природата го беше създала такъв, какъвто е – уникален, невероятен...

Между покрусата срещу ми – и възторга,
не в досието ми – в сияйната му морга,
не в алкохолните ми жестове – ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.

Всъщност никой още не е разчел истински и подробно поезията на Христо Фотев. Познанията на хората обикновено спират до “Колко си хубава, господи!” Знам, че един ден ще се появи човекът, който ще открие вътрешната пластика, сложните извивки на неговата душа. В най-многословните и най-повтарящи се думи и образи, в словестната стихия на неговата фантастична лексика. Аз мога да го направя, но за това ми трябва много и много време. А освен това не мога да бъда никак обективен, защото огромната част от тази поезия е била написана пред очите ми и аз съм бил първият й читател.

Той беше безкрайно неорганизиран. “Пишеше” често на ум, а после записваше на хартия. Не пазеше ръкописите си. Сестра му, а по-късно Уляна имаха тази грижа.

Уляна беше красиво момиче. Софиянка. Христо ми разказа как са се запознали на остров “Света Анастасия” и как се е влюбил веднага. Той лесно се влюбваше и лесно разлюбваше след смъртоносната любов с Цветана.

Ранният му първи брак в Ямбол не беше оставил някакви следи у него. Беше забегнал един ден – така ми разправяше – от еснафството, в което неусетно навлязъл. Знам,       че жена му е била красиво и добро същество, но абсолютно противопоказна на бохемската натура на Христо.

Когато се  ожени за Уляна – като че ли отначало се кротна. Получиха апартамент, роди се Мария – любовта на Христо. А после и Христо втори.

Уляна го обичаше ревниво и се опитваше да го “вкара в правия път”. Успя донякъде. Ако може да се нарече “прав път” това да мислиш за издръжката на семейството си.

Иначе Христо си живееше своя живот  - навън, на въздух. Помня, как възмутената Уляна не веднъж се опитваше да го прибира навреме вкъщи. Абсурд!

И вместо да го “превъзпита”, той лека полека я моделира по свой образ и подобие. Уляна – стана идеалната жена на поета – всеопрощаваща, разбираща. Когато се ожениха, не беше завършила гимназия, учеше във вечерното училище. Порасна пред очите ни.

Защо се разделиха след 20 години – така и не разбрах. Христо никога не ми спомена причината.

Връщам се назад във времето, когато го наследих като драматург на Бургаския театър. Оказа се, че все пак е написал две пиеси. Обаче ги беше изгубил някъде. Години след това открих в библиотеката на Чарли едната. Казваше се... ето не помня името й. Беше посветена на Септемврийското въстание 1923 година, действието ставаше на старата гара на Бургас, която носеше името на един от местните водачи на въстанието Владимир Павлов. Не я биваше за сцена, не беше подчинена на никакви драматургични закони, но беше прекрасна за четене – с типичния Христов метафоричен език. Другата му пиеса открих сега, след смъртта му. Казва се “Замъкът” – автобиографична  - не толкова пиеса, колкото импресия за младостта му, за майка му, баща му, сестра му и брат му, за техния “замък” на края на Бургас. Ако имах театър, бих се опитал да я поставя за определен кръг публика.

Но тогава, преди 28 години, в края на 1977г. направих един режисьорски експеримент, защото твърдо бях решил да покажа Христо Фотев на бургаските зрители.

Не му казах... Дълго време той не подозираше какво му готвя. Всъщност успяхме да направим спектакъла само за 15 дена – по две репетиции на ден – всичко на всичко 30 репетиции.

Спектакъл по поезията на Христо. Бях го композирал по свой вкус. Почваше с бохемската му лирика “На морска улица бургаска...”, “Листата капеха в червено озарени...”, “ Аз съм жив...” Неща, които имах записани на една стара магнетофонна лента – Христо една вечер ми ги пя – беше дошъл на гости вкъщи. И ги беше изгубил. Ще цитирам по памет  някои от тях, тъй като не ги намирам в нито една от неговите книги.

На морска улица бургаска,
и капитанска, и рибарска...

Там бога на морето, помня,
по име властно ме зовеше,
но ти бе много по-нескромна,
прекрасна, по-огромна беше.

Цъфтяха храстите зелени,
дори железните огради...
Ний бяхме царствено вглъбени,
съсредоточени и млади.

На морска улица бургаска,
и капитанска, и рибарска
вървяхме ний по тротоара
като по струни на китара.

Вървяхме ний със стъпки живи,
предизвикателно красиви,
не знаехме, че сме щастливи
и се целувахме в нощта...

А после Той, със много чувство,
ти шъпна дълго край морето
за мъка, музика, изкуство –
благодаря му за което.

На морска улица бургаска,
и капитанска, и рибарска
умря луната над квартала...
Ах, тази твоя блузка бяла!

И другото:

Листата капеха в червено озарени
на морска улица с печално реноме...
Ти спря до мене... и над мене... срещу мене...
сърцето ми преряза с рязко “Не”.

Сърцето ми бе в свойта първа сила.
Не беше бивше, то както сега.
На всички пролети събрало хлорофила
се пръсна то... Позеленя снега.

Благодаря за твойта рязко “Не”, любима...
Ти, моя болко първа, ти мерси!
И тази първа, скръбна радост, че ме има
встрани от космоса на твоите коси.

А ти?....

Ти влезе с Другия спокойно в ресторана,
където светеха бутилките с вино,
излезе после и се смееше пияна...
И той те облада в едно “Рено”.

Христо обезсмърти тази улица “Морска”, която е пресечка на знаменитата “Богориди”. Чудя се защо още не са се сетили да я кръстят на неговото име. Минаха вече три години от както го няма и никакъв малък паметник дори.

Откъс от изгубена песен:

Там в Бургас, на улица “Морска”...
Там на пристанището в златното ревю
вървиме двама под луната комсомолска
с момичето на име “Ай лъв ю”.

Петима мили милиционера
със нежен поглед ни изпратиха в нощта
Една огромна и блестяща  примавера
изгряваше спокойно над света...

Христо пееше фалшиво, но с много настроение, дрезгаво, подражаваше на старите бургаски моряци. Мелодиите му бяха съчинени от самия него с мотиви от известни бохемски песни.

Аз съм жив... жив... но тоя факт
е консумиран любовен акт.
Обещавам си смърт през март  –
един нежен инфаркт.

И след този тъй нежен взрив
ще съм тих, мълчалив и щастлив.
Автобус обещавам... И скок  –
вертикален към Бог.

И над “Лебед”, “Пегас”,”Орион”
там със Бог ний на своя жаргон
ще изплачем с космичен глас
своя дъжд или сняг над вас...
В Бургас...

Лапавица ...

Това “лапавица” той изкрещяваше накрая на песента и пак поемаше отначало:

Аз съм жив... жив...

Да бъде жив – това беше неговата парола, заклинание, молба.

Как искам да живея аз и да живея непрекъснато.
Да тържествува въздуха във белите ми дробове.
И аз да съм във тялото си като във морето – целият...

Или:

Защо все по-безсилно за сърцето
е тялото ми? И кога в нощта
ще го захвърля дръзко във лицето –
подобно ръкавица – на смъртта?

Сега, когато не е жив, като че ли го разбирам по-добре. Такова ни е човешкото устройство – да четем по друг начин мъртвите поети.

Но слава богу, когато прочетох отново цялата му поезия тогава, през 1977 година - той беше жив и здрав, кипеше от енергия.

За спектакъла бях взел десет артисти – пет мъже и пет жени. Наред с младите Аглика Бояджиева, Маргарита Ангелова /съпругата на Иван Кондов/, Виолета Дюлгерова, Димитър Еленов, Емил Марков и  Богдан Глишев, играеха по-възрастните Георги Попов, Добрина Караджова, Стойчо Попов и Христина Калинчева. През годините се смениха още актьори – Тодор Щонов, Сава Пиперов, Ивана... Играхме в продължение на 6-7 години с прекъсвания. Над 100 пъти. В камерни зали и в огромни салони, включително в летния театър на Слънчев бряг.

Това беше тричасов спектакъл, с антракт, и в него само се пееше и танцуваше. Целият беше от край до край с музика, с жив малък оркестър от пиано и барабан.

Сега никой няма да ми повярва, но цялата музика беше моя, с изключение на първите три “христови” бохемски песни. Всеки ден носех на артистите по две-три  музицирани стихотворения, написани по моя си “нотен” начин, пианистката Юлия ги разчиташе и артистите моментално ги разучаваха. И така – над 30 песни. И един малък мюзикъл – поемата на Христо “Ромео и Жулиета”. В мюзикъла се намеси и Коцето Ташев – всъщност той отсъстваше от Бургас преди това и затова се наложи сам да пиша музиката.

Танците постави Любка Колчакова – голямата наша балерина – те вече живееха в Черноморец с Георги Попов.

Но ... да продължа с композицията на спектакъла, който нарекох “Словесен пейзаж”.

Впрочем, той започваше с едно стихотворение, което Христо ми беше посветил, но аз го помолих да не го персонифицира. Исках да се отнася по принцип за всички бургаски писатели, както и за самия него. Сценографът Тодор Станилов беше измислил един бюст на поета, качен върху висока купчина дебели книги. И актьорите пееха с лице към този бюст:

Ти би могъл да бъдеш весел...
И ти си весел всеки час.
Как иначе ти би понесъл
да си писател във Бургас.

Христо ми посвети едно друго стихотворение от спектакъла, но това стана по-късно при други обстоятелства.

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моят живот, моят странен
и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз... Там забравям,
че съм кратък и лош... Че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя целия свят ... Там в Бургас

аз умирам от нежност и ярост,
а се мислех за подвиг роден.
Глас на гларус, о, писък на гларус –
възмутителен спомен за мен.

След бохемската “вакханалия” в началото, следваше прекрасното “Ах, най-подир свободен, весел, лош – до смърт реален и правдоподобен.” А после – изповедните му стихотворения – изящни, до край искрени и разтърсващи. За бежанците, за България, за майка му. Няма по-хубаво стихотворение за България в нашата поезия от това на Христо Фотев:

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българио...

Актьорите го шепнеха като молитва, на запалени свещички, после Добрина Караджова плачеше, когато изричаше:

Мамо, не ме изоставяй, мамо...

А после следваха откъси от ”Изпълкома заседава”... И идваше най-емоционалният момент – любовните стихове.

Колко си хубава, господи...
Най-хубава си в стаята, със гребена
и гребена потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество,
докосна ли ги, ще засветя в тъмното...

Позволи ми да мисля за тебе,
да си спомням за тебе, отново
да се влюбя във тебе... бъди ми
и жена и сестра...

Наистина ли си отива лятото...

Наистина ли... Лятото ме гледаше,
с очите си отново ме целуваше,
а вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше...
Завиждаха му може би ръцете ми...

А след това следваха стихотворения от философската лирика на Христо “Тоя дъжд е със тяло на мъж”, “ Кълна се пред лицето на дактила”, “Ван Гог”, “Ной”...

Антракт.

И след антракта – 45 минути “Ромео и Жулиета” с едно хулиганско “ду-ду” /моя музика/ и един предкласически мотив /музика на Константин Ташев/.

Беше ме обзел някакъв бяс, който предадох на артистите. Треснал ме беше музикалния “гений” – никога повече не ми се случи подобно нещо. Записах целия спектакъл на магнитофон, по-скоро аз сам го изпях – ей така, за спомен и след време се оказа, че той е тръгнал да се разпространява из България. Тогава още нямаше видеокамери и не можахме да го запишем на лента.

/Години след това, на 50 годишния юбилей на Христо, който направихме в театъра – записахме части от него, които актьорите изпълниха/.

Премиерата беше през декември 1977 година. Христо не беше дошъл на нито една репетиция. Аз и не го канех. Исках да го изненадам. Да го зарадвам. А и да го опарича малко. Тогава самият аз не подозирах какъв огромен успех ще има този толкова бързо направен експеримент.

Наблюдавах го на премиерата – не мръдна нито за момент. Непроницаем.

Георги Баев  излезе на края и дръпна една кратка реч.

“Подарявам по една картина на автора, на режисьора, на художника, на Георги Попов, на композитора...”

“Стига – разкрещяха се от публиката и Джурлата се опомни. Беше готов да подарява на всички актьори...

“Словесен пейзаж” беше тържество на бургаския дух, триумф на най-големия бургаски поет, който до тогава все още не беше оценен както трябва.

Христо излезе притеснен да се покланя. Мълчеше. Не произнесе нито една дума. Само ме прегърна и не ме пусна цяла вечност. А публиката ръкопляскаше бясно и не искаше да си отива.

Какъв спомен! Стига ти един такъв за цял живот.

На следващото представление Христо доведе майка си. Това беше най-голямата радост в живота на тази изстрадала, обикновена жена. Седеше на стола и плачеше непрекъснато. Изплака се цялата.

След това Христо почти не влизаше в салона. Но неизменно стоеше в барчето на театъра по време на спектаклите и си пиеше виното. И изчакваше актьорите, които уморени, разгримирани -  един по един сядаха по масите.

“Словесен пейзаж” показахме на следващата година в Ленинград – гледаше театралният елит на най-театралният град на СССР. И макар, че не всичко разбираха, усетиха силата и музикалността на христовия стих и после всички вестници писаха възторжени статии за него. Играхме го и в Народния театър – три дни подред.И пак – възторжен прием.

Не преувеличавам – това си беше точно така.

Няма да цитирам хвалебствията, обаче, защото някой може да каже, че покрай Христо искам да се изфукам и аз. Дори да е така, не се срамувам, защото между нас се получи някакво пълно сливане, на моменти аз забравях, че това са стихотворения на Христо, а не мои. Толкова ги обичах. И толкова го обичах.

И той ми отговаряше със същата обич.

Никога не си го признахме. Само от време на време, когато ми надписваше книги, рисунки, снимки – най-отдолу пишеше “с нежност и обич”...

Аз бях по-сдържан. И понякога – дори педагогически настроен към него. Като към непослушно дете, което трябва от време на време да се възпитава.

Беше толкова неорганизиран. И толкова безотговорен.

Определим си важна среща. Определим часа. Чакам. И той, естествено не идва.

Определим втора среща. Пак не идва.

Тогава определяме трета среща, на която аз не отивам.

А после си знаем, че като си определим среща - и двамата няма да отидем.

Затова се срещахме вече само импровизирано, без да определяме дата и час. Аз знаех къде мога да го намеря. Той мене - също...

А се срещахме почти всеки божи ден.

През 1980 година най-после получихме разрешение за алманах “Море”. Христо не пожела да бъде на щат - остана си на заплата към писателското дружество, но беше плътно в редколегията на хонорар. Алманах “Море” беше наше дете, родило се с дългогодишните усилия на всички нас – бургаските поети и Христо изведнъж рязко се промени. Четеше стихотворенията,  участваше активно в обсъжданията, живна за истинска работа. Това, всъщност, беше неговото призвание.

През 1987 година се нави най-после да стане председател на дружеството и да ме отмени. Бяха ми се натрупали едновременно няколко длъжности и това ме притесняваше.

А една година след това, /през 1988/ пое от мене и алманаха – стана негов главен редактор.

Може би на друго място в този роман ще разкажа за моето  огорчение от Бургас, но така или иначе това изигра основна роля Христо да ме разбере и да приеме това, което му предложих. Договорихме се очи в очи, само двамата, а после аз ултимативно поисках  удобрението  на съответните инстанции, както му беше реда.

Всъщност – накратко – след моята неуспешна и самотна битка за спасяването на стария Бургас от разрушенията, след няколко разочарования от театъра, и особено след възобновяването на злословията по адрес на моя покоен баща, аз написах стихотворението “Сбогуване с Бургас”. И го публикувах във вестник “Черноморски фронт”. Това беше през 1986 година – на 27 декември.

В него се казваше:

Ще си отида аз от този град,
защото страшно много го обичам
и на измамена жена приличам,
разкъсвана от гордост и от яд.

Достатъчно години тук живях,
поел товара на едно наследство.
Как плачеше горчивото ми детство.
за синовете си изпитвам страх.

Душата ми от болка изпищя,
погребала наивните възторзи.
как ръфат разгневените булдозери
останките от старите къщя.

Над костите им утрешният ден
ще вдигне свойте здания огромни
и никой вече няма да си спомни
за тях, горките, камо ли за мен...

Христо ми се обади моментално по телефона. Беше възбуден и рязък: “Искам веднага да те видя!”

За пръв път го виждах толкова разярен:

“Ти нямаш право да правиш такива изявления. Ти какво си мислиш! Първо трябва да говориш с мен и тогава. Прекрасно знаеш, че в момента, в който ти си тръгнеш от Бургас, аз поемам след тебе...”

Вървяхме в морската градина, той беше с едно тъничко палтенце, а беше студено, имаше сняг, дърветата бяха замръзнали. От устата му излизаше пара.

Тогава, всъщност, скрепихме своя мъжки договор – никога никой от нас да не напусне самостоятелно Бургас, без да получи съгласието на другия.

Тогава решихме да си разменим посвещенията – аз да му посветя “Сбогуване с Бургас”, а той на мене – “Този влак за Бургас е тъй бавен...”

И тогава му поставих условието да ме отмени в дружеството, а после и в алманаха.

Никой от нас не подозираше, че само след две години наистина и двамата ще напуснем града, който за нас до този момент беше всичко. Първо – аз, а малко след това и той.

А ми беше написал в онова стихотворение, което пееха артистите:

И днес, аз тази чест понесъл
с най-властния и нежен глас
ти заповядвам да си весел
и да останеш във Бургас.

Той също имаше своите основания да си тръгне и причините не бяха само лични – разводът му с Уляна и женитбата му за Виолета. Аз съм един от малкото хора, който знае точните причини. Христо ги беше споделил пред камерата на предаването “Вариант 3” през февруари 1990 година. Там той в продължение на един час говореше за нас двамата и водещата Живка Гичева ми подари този запис за спомен. Защото от него можа да пусне едва една минута. Там Христо за пръв път си позволява да изрече жестоки думи към Бургас, защитавайки ме от нападките на новоизлюпените демократи. И заявявайки, че ако аз напусна Бургас, той също си тръгва. Дали някога да не се реша да дам този запис за излъчване като страшен документ на това измамно и подло време.

И той си тръгна също. За това, разбира се, изиграха роля и органите на ДС. Няколко месеца преди това Христо беше безкрайно огорчен и изненадан от едно писание на една бивша бургаска поетеса, прочетено по Бибиси. Мислех да не споменавам името й, мислех си грехът й да остане за самата нея, но сега вече няма да го скрия. Казваше се Мария Кондакова, израсна от малка пред очите ни, край нас двамата. Христо хранеше особена топлота към нея, а аз я лансирах в алманаха с първите й публикации. Беше емигрирала и решила да спечели някоя и друга английска лира с едно злобно писание срещу мен и Христо. Прескачам квалификациите по мой адрес, но за него, точно за него, човека , когото уж боготвореше – тя говореше с неочаквана злоба:

Още в първите стихосбирки на Христо Фотев се показа една тенденция, която лека полека доведе до неговото убиване като поет... Тенденцията – да замаже очите – се появи с поемата “Изпълкомът заседава”. В нея се възпява Изпълкома на партията. Представят се във фалшива светлина едни от най-черните страници в живота на България – годините на Сталиновия режим... Надарен не само от музата на лирическото изкуство, но и с една одисейска хитрост, той схвана бързо под какъв режим живее... Христо Фотев реши да надхитри самия себе си. Той не беше наивно вярващ като Недялко Йорданов, но достатъчно умен, за да се прикрива... Желаейки да угоди и на партията и на поезията в себе си, Фотев беше подготвил своя собствен ковчег. Играта на бургаски поет и бохема, на единствения свободен артист, на тържества и литературни четения, не го спаси. Неговата лира беше вече умряла, струните й бяха покрити с ръжда от многословие и измислени метафори..

Този гаден текст се разпространяваше от органите на Държавна сигурност /какъв куриоз/. “Поверително приложение” на БТА от 18 август 1989 година. Услужливо го разпечатаха и размножиха. Бързаха да създадат обществено мнение против нас, не подозираха какво предстои. В нас виждаха главната опасност за себе си.

И така Христо “емигрира” след мене в София.

Виждахме се в писателското кафене. И ми казваше :”Намразих този град. А ти намрази ли го?” “Не мога да го намразя, но вече не е същото...”

Не искаше да стъпи повече в Бургас – отиваше направо в къщата си в Равадиново. Една малка къщичка, обект на допълнителни скандали и неприятности, за които не ми се говори.

Усамотяваше се все повече и повече. София го погубваше постепенно. Той не беше роден да живее затворен в апартамент, лишен от приятелите си, от своята естествена бургаска среда.

Съгласи се да му направят скромен 60 годишен юбилей, но вече не беше същият. Затворен, мълчалив.

И едновременно с това – си остана пак оня Христо, независим, сам юнак на коня, верен на своята природа да отстоява единствено себе си. Прекрасният му егоизъм го предпази от всичките съблазни и  пороци на демокрацията, която ни сполетя. Той не се отказа от нито един свой ред, написан за революцията, не парадираше с нито едно свое огорчение от онова не винаги благосклонно към него време.

Той не се оплака никога от съдбата си, от бедността си, защото беше вече повече дух, отколкото материя. Той заживя в някакъв свой свят, не зная как стана това – мисля, че постепенно и незабележимо за тези, които са около него – но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща.

Ходих му на гости в Равадиново. Беше лятото преди да си отиде завинаги. Седеше на един стол в дворчето на къщичката и само ми се усмихваше. Почти не произнесе дума. Не можех да го гледам такъв. Не исках да го запомня такъв.

Последната ни среща...

Бургазлиите в София учредихме награда на виден наш съгражданин. И първият носител трябваше да бъде Христо, разбира се. Беше в салоните на ресторант “Свети Валентин”. Над 200 бургазлии. Той седеше до мене – и ми отговаряше само с по една дума. Беше за пръв път в костюм – всъщност единственият му костюм, който никога не носеше. С него беше погребан половин година по-късно.

Извикаха  го и той се качи на естрадата – искаше сам, без никой да му помага. Залитна... Жените изкрещяха ужасени. Но Христо се хвана за един огромен фикус, който за малко не се стовари върху публиката. Седна на стола горд и непроницаем. Преди да му връча наградата, реших да му изпея “Този влак за Бургас е тъй бавен”. После се наведох над стола му и го целунах. С учудване видях, че се беше просълзил – това никога не бях го виждал до сега – през цялото ни 40 годишно приятелство.

Така и го запомних, с тези насълзени очи...

На 27 юли 2002 година – рождения ден на баща ми, на бургаските гробища, когато поливах изсъхналата пръст на гроба на родителите ми джи ес емът ми звънна. Беше около 3 часа следобяд.

Виолета.

Христо починал току що. Кротко и неусетно. Хапнал. Прибрал се в стаята си. Легнал на леглото. И казал: “Тръгвам”.

--------------
(Материалът е предоставен от автора на редакцията на в-к “Автограф”.
Литературният бургаски вестник “Автограф” (в годините 2004-2010) бе съвместно издание на покойния вече Атанас Радойнов и издателство “Либра Скорп”)
--------------