Из “Преобразена”

 

Навън беше вече тъмно и хората се блъскаха в мен, забързани към някое шумно и приятно местенце, където да разпуснат и да се отдадат на по питие. Те дори не подозираха, че около тях светът не е такъв, какъвто го виждаха, в него имаше повече невидими тайни, отколкото и най-големите умове на времето ни предполагаха; в него имаше място и за немислимото... Защо се терзаех от точно тези мисли в момента? Можех ли да спра и да намеря правилния отговор на въпроса: Коя съм аз? Защо съм единствената привилегирована (а бях ли?) от човеците да се “отъркам” в забранения свят на расата, която съжителстваше с нас от... кога? Защо се криеха от нас? Само, защото имаха тази невероятна възможност или имаше друга, много по-основателна причина да прикриват по този толкова унизителен и гаден начин съществуването си от хората? Можех ли да се гмурна бясно разкрилия се пред мен вълнуващ и същевременно отдалечаващ ме от реалността свят? И кое е реалността? Не беше ли тя точно тази, която опознавах сега. Те ли диктуваха правилата?

Ръцете ми така силно стискаха дамската чанта, че между кожата и ръката ми имаше тънък филм от лепкава пот. Избърсах челото си и се огледах. Почти бях достигнала добре осветената улица, на която се намираше заведението. Минавайки покрай една новострояща се сграда, незнайно защо, сърцето ми се разтупка бясно в гърдите и с неподправена изненада установих, че мястото ми е познато. Огледах внимателно тъмния строеж и едва задържах вика си от уплаха, когато не остана и грам съмнение къде се намирам.

Видението! Посред бял ден бях се превъплътила в мен самата в бъдеще време? Имаше ли дори зрънце вероятност, да съществува разумно обяснение за случката? Разбира се, че не. На обикновените хора не се случваше често да се “преместят” дори и мислено в собственото си бъдеще и да изживеят истински моменти от него, а като капак на това безумие и да получават съвети от някаква жена-глас. А това сега ме притесни ужасно. Ако наистина бях изживяла собственото си бъдеще, то тогава... Срещата се очертаваше много интересна... А аз не бях обикновен човек. Трябваше да добавя и възможността да бъда част от расата на тези невероятни същества. Но как и по какъв начин особата ми беше замесена с тях, трябваше да откривам след премеждието си днес. Ако се измъкнех жива. Винаги имаше едно “ако”.

Твърде невероятно иначе изглеждаше една такава вероятност: да притежавам случайно дарба, талант или каквото и да е, във връзка с нашите “съквартиранти”. По-скоро тази “дарба” би следвало да е получена по някакъв по-разумен и биологически обоснован начин. Защото, каквото и да си въобразявах, аз бях дълбоко и сигурно имунизирана срещу техните посегателства и влияние. Те не можеха нито да влизат в съзнанието ми с цел манипулация, както очевидно постъпваха с всеки земен жител, попаднал им в полезрението, нито да изтриват умишлено спомените ми. Чудно обаче, защо изведнъж започнах да виждам този свят, а досега съм била и аз сляпа за вампирите? Правдоподобно ли е наистина обяснението на Александър, че това се дължи на донорството помежду ни? И каква беше тази толкова силна връзка между вампира и донора, която се изграждаше на еднопосочния обмен на кръв помежду им? Създаваха ли се вампири или се раждаха само такива? А ако се създаваха, можех ли и аз да стана такава? Тръснах глава и отблъснах тези странни мисли.

Роклята ми стоеше безупречно, въпреки потта, която лепнеше по мен. Убедих се в това, когато минах покрай огледалата на входа на заведението. Вътре беше шумно, задушно и претъпкано. Но това не знам защо ме успокои. Но не достатъчно. Когато погледът ми срещна този на красивия вампир от гарата, сърцето ми се запокити някъде из петите и трудно се удържах на порива да се обърна и да побягна. Знаех, че той беше впил в мен невероятно красивите си и студени очи и се опитваше да ме хипнотизира, да ме изплаши и да подвия опашка. Дали пък не искаше да ми направи услуга в този последен миг на... сигурност?

Усмихнах му се непринудено, без фалш, сякаш бяхме приятели, познаващи се от години и най-накрая бяхме намерили малко време да се видим. Той разкри белите си, остри кучешки зъби. На никой не му направи изобщо впечатление странната захапка на хубавия млад мъж в бара. Почувствах се толкова изоставена и самотна в този препълнен бар! Но изобщо не се страхувах. Изведнъж ме обля вълна на абсолютно и блажено спокойствие. Манипулираше ли ме отново? Защото, дори да бе така, чувството бе толкова приятно и отпускащо след цялото напрежение на следобеда, че се отдадох без възражение на вампира. Той изненадано проследи плавната ми походка към него и замечтания ми поглед. Не можех да доловя дали реакцията ми му допада или не и не ме интересуваше. Исках да съм по съшия начин спокойна и когато станеше напечено. Яд ме обземаше бавно на талази и с неудоволствие установих, че вампирът ме гледа развеселено, с повдигната вежда.

– Радвам се да те видя, Диана. Честно казано, не смятах, че ще дойдеш. Поне не без компания. Безстрашна или глупава?

– Често чувам това – кисело се усмихнах, не знаейки сама ли си правех реклама или той ме подтикваше да се държа предизвикателно.

Той махна с вял жест да седна до него. Усещах аромата му, който в никакъв случай не беше неприятен, толкова познат и близък. Той не сваляше упоритата си гадна усмивка от лицето и нямаше и съмнение, че реакцията ми е умишлено търсена от него. Превъзмогнах себе си, нареждайки си вътрешно, че никой, било то и някакъв си няколкостотингодишен вампир, не ще успее да ми пречупи железния самоконтрол. Дори се наведох към него, докосвайки, уж случайно, ръката му.

По бледото му лице се разля някаква трепетност, която не можех да сбъркам с друго, освен с възбудата му от близостта ни. Напомних си да не продължавам да бъда толкова смела, когато на сантиметри от врата ми бяха зъбите на един вече зажаднял вампир. В очите му загоря страст и не бях сигурна дали е само за кръвта ми или... още нещо.

– Твърде си смела, за да правиш това. Отдалечи се от мен веднага, ако не искаш... да прекъсна донорството ти веднага – изсъска с голямо усилие вампирът и ме отблъсна силно с ръка.

Беше много грубо, но аз се подсмихнах, защото установих, че той явно не искаше да ме нарани... поне засега. Не трябваше да бъда безразсъдна, а само смела.

– Велимир, мисля, че си много невъзпитан. Не са ли били обноските приоритет по твое време?

– Безмълвен съм пред смелостта ти – Велимир леко се поклони, с което ме изнерви за няколко мига. – Трябва да те уведомя обаче, че за мен, а и не само за мен, вашите времена и нрави нищо не означават. Вие нищо не означавате за нас. Вие винаги сте имали само една функция – да задоволявате глада ни. Нищо повече. Моето извинение за истината.

Той се направи на нещастен. Стана ми изведнъж много студено, кожата ми настръхна и потта ми сякаш се заскрежи по порите на тялото ми, което реагира доста особено на оскърблението му, но за мен думите бяха много маловажни – аз си имах цел! А когато човек има цел, той не допуска врага да го разколебава с емоции и жалки изявления, които дори да бяха верни, не беше нито времето, нито мястото за дълбоки изводи от дългогодишното явно съжителство на расите ни. Умът ми бясно препускаше, за момент в грешна посока, докато не го върнах обратно, където му беше мястото.

– Искаше да говорим? Ако не е важно, сигурно не би си губил времето с една смъртна или...?

Не можех  да допусна да ме разконцентрира и затова преминах към подготовка на събитията. Нямаше да бъда неговата играчка. Нито днес, нито когато и да е.

Видях, как той спря да се усмихва, в очакване да кажа още нещо, но явно беше сбъркал: подадох топката на него и за нищо на света нямаше да я върна в моето поле!

– Диана, навлязла си опасно навътре.

– Ти дойде да ме предупредиш или да ме заплашваш? – очите ми искряха от гняв.

– Въпросът ти е колкото безсмислен, толкова и глупав. Защо да те заплашвам?

– Велимир, кажи ми защо съм тук?

– Колко отдавна не бях чувал това име в устата на смъртна жена. Хм, страхотно е усещането някой да те разпознае. И да не те забрави – смигна ми закачливо.

– Кога си роден? – исках да завържа разговор, защото сърцето ми бясно препускаше и ме беше страх, че ще получа удар всеки момент.

– Преди 8 века.

Кратко и ясно. Не знаех какво да коментирам, пък и какво можех да кажа? О, колко хубаво или уау, колко си стар?

– Безсмъртен ли си?

Той ме погледна изненадано.

– Разбира се. Но безсмъртието е само дума. Ние сме вечни само в очите на другите, които не притежават нашето дълголетие. Все някога приключваме. Александър би трябвало да ти е казал нещичко по въпроса? Както виждам си добре запозната с някои факти от живота ни.

– Не, той е много лаконичен по доста въпроси.

– Нима?

Велимир като стрела сграбчи ръката ми в своята и ме дръпна към себе си. Когато впи устните си в моите, бях толкова неподготвена и изненадана, че само отворих инстинктивно уста да извикам, но така вдишах още по-дълбоко дъха му и езикът му проникна в устата ми. Целувката беше толкова гореща, а аз така изненадващо отвърнах и главата ми се завъртя като на циркова арена, че сигурно бих и му се отдала без свян веднага върху бар-плота, ако не беше отново Гласът: “Не се поддавай, той е много стар, но е уплашен от теб... съвземи се, Преобразена...”

Е, сега оцених високо проклятието си да чувам гласове. Или каквото и там да се случваше с мен. Захапах силно езика му и когато почувствах вкуса на кръв в устата си, той вече ме притискаше към стената. Заболя ме силно, но дори не издадох звук. Почувствах изведнъж празнота и тъмнина. Не мигах дори, нещастното ми сърце биеше като лудо. Отново. Велимир ме беше приковал с тялото си. Изсъска в лицето ми, без да отслабва хватката си:

– Ти си безкрайно глупаво дете. Не искам да те наранявам, но ако още веднъж ме предизвикаш... ще те убия. Сега ще те пусна и не си и мисли да бягаш. Не можеш да се бориш с мен. Диана, ти трябва да приемеш условията ми и да приключваме срещата ни преди да... съм те наранил по погрешка. Не искам това! Разбра ли?

Кимнах. Кръвта в устата ми сякаш се разля като лава по вътрешностите ми. Не разбрах защо така ми се ядоса, докато не почувствах как някаква сила вътре в мен избухна като свръхнова. Отблъснах го, като му отправих едно кроше в челюстта, което изобщо не беше хилаво и не съвпадаше с концепцията ми на слабо и миролюбиво момиче. Вампирът политна назад и изведнъж като бял ден ми се изясни една много интересна теза.

– Ти си ядосан, защото вкусих от кръвта ти. Тя... тя ми даде... сила. Така ли е? Господи, почти те съборих...

– Проницателна си, не може да ти се отрече. И имаш хубав удар.

Той седна отново невъзмутим и ми отправи нагла усмивка. Разтърка челюстта си.

– Само не си въобразявай, че малко вампирска кръв ще ти даде крила. Нужно е доста повече, за да... се случи нещо или нищо – повдигна рамене и млъкна.

Думите му ме накараха да застана нащрек.

– Какво да се случва?

– Александър ще е много разочарован, когато разбере, т.е. ако разбере, че съм ти казал.

– Ще ми кажеш ли или ще ме държиш в неведение?

– Защо ми е да крия от теб? Ти си и без това достатъчно забъркана. Никога не можеш да се отървеш вече от нас. Аз поне не бих те оставил на мира.

Потръпнах. Най-накрая започвах да изпитвам нещо като страх. Адреналинът буквално ме разтърси из основи. Грубо и първично.

– Защо? Какво съм ти направила?

– Нищо. Просто съществуваш. И понеже пътищата ни се пресякоха, не мога да забравя срещата ни. Ти си ценна. Ще бъде въпрос на престиж да си моя.

– Но аз не съм ничия. Аз не съм предмет.

– Ти си наистина специална, Диана, и няма да те оставя на един младок да пропилява таланта ти. Можеш да ми служиш много добре. Аз съм доста влиятелен в средите си.

– Какво? – от изненада щях да си глътна езика.

Очаквах всякакво друго развитие, но не и това.

– Но аз съм негов донор – думите прозвучаха глухо.

– Ще те направя мой донор и ще те взема с мен, а след време, когато връзката ни се задълбочи, ще се опитам да те превърна.

– Нищо не разбирам. Какво искаш от мен? В какво ще ме превръщаш, по дяволите?

– Ще те преобразя. Би трябвало ти да си от хората с чисти гени, които успешно се преобразяват. Сигурен съм.

Тръпки ме побиха. Бях чувала вече нееднократно това обръщение в сънищата си. По много интересен начин някои отговори идваха в реалността. Исках да разбера.

– Велимир, моля те кажи ми какво означава това. Не говори с недомлъвки като Александър.

– Александър е глупак. Той те иска за себе си и знае, че си специална. Той те използва. И те държи в неведение. Повярвай ми, аз никога няма да те лъжа. Приеми условията ми...

– Имам ли избор? – натъртих на втората дума.

– Разбира се, че имаш. На никой смъртен не съм давал досега.

– Не ми каза за това... преобразяване.

–Чувала си за закона на донорството, предполагам?

– О, май само ми бе споменат бегло.

– Аха. Споменат. Когато един вампир започне системно да задоволява нуждата си от кръв само от един източник, между тях се създава специална връзка – т.е. той му става донор: това означава, че между тях се установяват близки отношения. При определени условия някои човеци претърпяват физическа и умствена принудителна еволюция до същества, които наричаме расата на Преобразените. Доколкото знаем, а ние сме много стара и напреднала цивилизация, те са практически съвършени.

– Съвършени? – объркано и слисано казах.

– О, да, извинявай за глупавата дума отново, но няма как сега да ти обясня колко... непобедими са те. И ценни за нас вампирите.

– Защо? – недоумявах.

– Ти май не разбираш. Във вселената далеч не сте само вие – глупавите човеци, а съществуват милиони цивилизации като нашата и други, в различни стадии на съзряване.

– Това бих могла да си го представя – въздъхнах в успешен опит да потисна импулса да му се разкрещя от новата обида.

– Ние имаме много естествени и изкуствени врагове.

– Е, добре но не виждам отново връзката с тези... Преобразени.

– Те са най-добрите известни ни досега воини във вселената. Придобиват ненадминати и уникални способности при превръщането си.

– И вие използвате нас, хората, правилно ли съм разбрала? Всъщност онези, които престават да бъдат хора и стават... някакви си – устата ми се изпълни със слюнка от омерзение. - И ти мислиш, че аз... Боже! Искаш да ме използваш, за да ме превърнеш в една такава машина за убийства? Ти си арогантен...

– Диана! – Велимир ме стискаше за ръката и укорително ме гледаше право в очите. – Спри и ме изслушай! Аз те наблюдавах и нямам никакви съмнения, че ти си една от специалните хора, заради която расата ви е оставена да съществува! Не разбираш ли? Ако е нямало хора като теб, ако сега не се раждат хора като теб – отдавна щяхме да ви унищожим или вие сами щяхте да направите това отдавна. А ти... ти си уникална! Не бях нито виждал, нито чувал за човек, съумял да се опълчи на вампир в човешката си форма! А само си представи каква сила ще имаш, когато се преобразиш! На теб ти трябва силен ментор-вампир, а не младок като Александър. Разбери, ти си родена само, за да бъдеш преобразена. Аз съм твоя шанс да бъдеш най-великият Преобразен.

– Спри малко, че се поунесе – вдигнах ръка. – Не можеш да ми хвърляш някакви фантасмагории в лицето и да очакваш да повярвам безрезервно на това.

– Кажи ми, че животът ти е бил нормален досега, че си спала нормално и си нямала особени сънища.

Зяпнах от изненада. Той знаеше за сънищата ми!

– Какво знаеш за сънищата ми? – съкрушено попитах, но сърцето ми бясно тупкаше от вълнение.

– Знам, че всички специални сънуват мъчителни и пророчески сънища, преди да станат донори и да ги преобразят. Твоите сънища пооредяха, след като Александър те направи свой донор нали?

– Да, така е – признах с нежелание, но нямаше защо да го лъжа.

Очите му заблестяха.

– Това също е нормално. Но странното е, че въпреки всичко, тези хора са си хора. Но ти си различна, ти дори можеш да влизаш в нашето съзнание, ако искаш.

Намръщих се и поклатих глава отрицателно.

– Не мога да го правя.

– Напротив, можеш. Затова реших да се намеся. Не мога да рискувам да те оставя в ръцете на Александър.

– Какво имаш предвид?

–Той е Върховен и има много сила, но е твърде млад за подобна отговорност. Излъгал те е.

– Не е вярно. Прекалено бързо си вадиш изводи. Той не би ме излъгал...

Още изричайки го ме заболя. Да – и той ме беше лъгал. Ако тази история, дори частица от нея, е вярна, той е знаел, че съм “специална”. И не ми е казал, не ми е дал избор.

И въпреки болката взех най-бързото и вярно решение. Бях научила повече неща, отколкото се бях надявала. Но емоцията нямаше да ме направи марионетка. Аз бях човек по дяволите и въпреки ниското мнение на “господстващата раса” за мен и хората въобще, щях да им покажа, че не сме за пренебрегване, когато ни дадат шанс да изразим волята си.