Кариди

– Тези скариди стават ли за ядене? – пита Геша.

Седим тримата на пясъка, досами водата.

Морето е тихо и в бистрата вода се вижда как скаридите пъплят по дъното.

– Стават – отвръщам, – ама сварени или панирани...

Геша отпива от бирата си:

– На, сега като го каза, още повече огладнях!

Пием вече по трета бира, запасили сме се достатъчно, за да изкараме до обяд, ама нямаме мезе...

Ние сме се разположили до камъните, обрасли с водорасли, а момичето на Геша до нас, потопило наполовина нозе във водата, с интерес разглежда дъното.

Няколкото малки, прозрачни скаридки там стават все по-смели. Две от тях са се спрели до лакираните и пръсти и с интерес ги изучават, а една се издигна и после кацна леко и плавно като вертолет по-нагоре върху белия и крак...

– Ох! – извика момичето. – Ухапа ме!

Тя инстинктивно се отдръпна, водата се размъти и скаридките се скриха в тревата.

Само след минута, ето ги отново! Този път са още повече, и любопитно изучават, изследват и потопените във водата крака на момичето.

– Не хапят! – казвам, като знам какво ще последва. – Само че отпред, на главата си, имат остър връх, като шило е... та може само малко да те боцнат с него!

Не стига любопитните скариди, и две малки рибета се появяват отнякъде и се присъединяват към малките животинки. Рибките са малко по-плашливи, но също толкова нахални и, незнайно защо, умират от желание да се докоснат до потопените във водата нозе!

Всъщност са нищо и никакви малки вилинки. Във вътрешността ги наричат “риба-куче”. Тези лигави, змиевидни създания не стават за ядене, крият се в скалите, и защитната им раирана кафява окраска ги прави почти неразличими сред водораслите...

Незнайно защо обаче, сега смело излизат от скривалищата си и на фона на чистият фин пясък на дъното са някак по-други, нереални, изпъкват живописно и с с любопитство ни оглеждат с големите си очи, сякаш са с очила...

– Приличат ми на малки игуани! – каза момичето.

Хубаво сравнение!

– Знаеш ли – казвам – че тези рибки и тези скариди са лековити? Така, като бодат и хапят, всъщност лекуват...

Измислях си го на момента. Но момичето ме гледаше с такова чистосърдечно любопитство!

– Нещо като иглотерапия е – продължавам аз – нямаш си представа, колко е полезно и колко тонизиран се чувстваш след това! Могат да те излекуват от най-различни болести...

Геша до мене отвори нова бира, и като отпи, рече:

– Братко, могат да излекуват в този момент единствено глада ми!

С Геша се познаваме отдавна. Преди години му помогнах да си купи парцел край морето. Имаше няколко оферти, Геша избра най-изгодната най-евтината, братче, каза ми тогава той, тази земя е направо без пари!

Всъщност, не беше земя, а солници или още по-точно – миризливото блато край Поморие.

Доста се чудих тогава защо избра точно този тинест бряг.

Но не след дълго поморийци запълниха солниците с пръст и когато Геша започна да стои, там започна да се оформя нов хотелски комплекс!

Хотелът на Геша е на около двеста метра от нас. Всъщност хотел е силно казано. Пет етажна сграда, в груб стоеж, Полагат водопровода, вътре къртят бетон с някакво канго, а отвън дълбаят с багер, поставят тръби, наоколо е пълно със строителни отпадъци, пътища все още няма и всичко е в кал...

Момичето на Геша, доверило ми се, смело остави краката си на грижите на добрите животинки.

Защо правеха така крайбрежните скаридки и вилинки?

И аз не знаех, Може би търсеха храна и изследваха всичко... Във всеки случай, беше ми забавно!

– Приятелю – рече Геша, сякаш прочел мислите ми, – няма лошо дето лъготиш момичето ми. Обаче и капка истина няма в това, което ни разказа! Но от друга страна пък не знаеш колко си прав и колко лесно манипули... минипурилу...тфу, да му се не види, на, не мога да го кажа!

След четири бири, и аз трудно можех...

– Минипулира... – почнах.

– Манипулеруеми! – успя най-сетне Геша. – Да, манипулеруеми са хората!

– Бога ми – рекох аз, – на, да пукна, ако лъжа! Ха на бас...

Хванахме се на бас за каса бира. Хубавото момиче, заради която стана цялата тази история, ни бе свидетел.

Това стана миналото лято.

Бях забравил за тази случка, до денят, в който, след една година, минах пак край хотела на Геша.

Ела да го познаеш сега! Влязох в лъскавата рецепция. Казаха ми, че шефа е на бара, реших да го видя, но вместо към бара съм завил надясно и се озовах във вътрешния басейн на хотела.

Представете си хотелски басейн, а до него, по-малък и плитък, с надпис отстрани: “Басейн за фишпунктура”.

Виждам десетина души, потопени до кръста във водата, да стоят чинно. До тях, две медицински сестри тихо им разясняват същността на процедурите. А пък вътре в басейнчето, на дъното – същите нахални вилини и прозрачни скариди с изпъкнали очи, накацали по краката им!

Да му се не види, значи това било лечението с “фишпунктура”?

Виж го ти, Геша!

Намерих го на бара.

– Видях – рекох – твоят басейн за фишпунктура! А бе, Геш, сега, като се замисля, може да не е случайна тази работа? Може пък тези рибки и скариди наистина да лекуват?

И тогава Геша ми каза тия знаменити думи:

– Еба ли им мамата... – рече замислено. – Но, както виждаш, вършат работа!

– Геш – рекох – ами момичето? Какво стана с него?

– Минала работа – отвърна той, – забравила ме е сигурно вече...

И като се усмихна, допълни:

– Но аз не съм забравил нищо, и макар да я няма, басът си е бас! Чакат те каса бира, приятелю. А пък ако искаш – и скариди за мезе, сега имам много...