Котките

Леко накуцвайки, Барабуд мина покрай заведението, надникна през стъклото, важен, като детектив, за да се увери кои са вътре, огледа ни и продължи към морето.

– Така прави – забеляза един от рибарите, – един път не съм го видял да влезе, едно кафе да изпие като хората! С туй сиво яке, от десет години все с него ходи, барем едно ново да си беше купил!

– Не – каза друг – навремето си купи три такива сиви, на промоция... Сменя ги, ама нали всичките са еднакви – не му личи...

Прихлупил ниско над очите си голяма плетена шапка, Барабуд се спусна по стълбичката надолу към рибарския хелинг, сивата му шуба се мярна за последно зад заскрежената циментова стена и се скри. Рибарите отместиха погледи и скоро забравиха за него.

В такъв ден през зимата в морето няма кой знае какво за гледане. Лодките са на брега. Дори и няколкото яхти, които винаги стоят закотвени в морето, сега, за по-сигурно, са извадени горе на пристанището.

Седяхме вътре на топло и разговаряхме. Барабуд се бави там около двадесетина минути, но така и не сме разбрали кога точно се е изкачил обратно по стълбичката. А може и да е минал от друго място – видяхме го да се връща, помъкнал една дълга чамова талпа, цялата в сняг.

През зимата рибарите прибират всичко по-ценно: мрежи и такъми, някои дори опаковат и лодките си брезентови платнища. Но има и няколко стари, изоставени лодки. Дългите им скелети сега лежат полузаровени в снега и от него само тук-там стърчат черни оголени ребра.

Може да е откъртил дъска от обшивката на някоя лодка, а може и да е разбил скара – имаше ги много на брега.

Нарамил дъската, Барабуд пристъпяше, превид под тежестта и леко залиташе като акробат, който върви по стоманеното въже под купола на цирка, опитвайки се да запази равновесие. Този път мина по отсрешния тротоар, бавно и целеустремено и без да ни погледне, продължи по-нататък.

Защо я беше помъкнал в този студ?

– Като учехме в училище „Немили-недраги” – каза най-младият от рибарите, – имаше там един, дето открадна една дъска и мина по нея замръзналия Дунав...

– Македонски – казах аз.

– На, виж, Барабуд – същи Македонски!

Другите се засмяха.

Рибарите са любопитно племе.

Можехме ли да не разберем каква е тази работа? Излязохме всички, уж да пуснем по една вода отвън. Барабуд си стоеше все още в училищния двор и като ни видя, се зае усърдно да наглася дъската.

Беше неделя. Отсреща, в училището, бе тихо и само от време на време една малка проскубана котка, застанала на ръба на покрива, мяучеше жалостиво.

Барабуд издигна още малко дъската и застопори долния и край с крак.

Сега четириметровата талпа, изправена под ъгъл, стигаше точно до котето, което, виждайки усилията на своя спасител, още повече се провеси надолу, почти наполовина излезе извън заледената плоча, подуши дъската, на два-три пъти протегна към нея колебливо предните си лапи, но все не се престрашаваше да се спусне надолу.

Котките ги бива много в катеренето, но не и в слизането. Виждал съм ги лесно са се изкачват почти до самия връх на високо дърво и после да чакат пак така някой да ги свали от там.

– Айде, ела, мац-пис-пис! – викаше я с басов глас Барабуд, гледаше нагоре и се правеше, че не ни е забелязал.

Барабуд продължи да го вика и моли така, но котето все така си стоеше горе.

Накрая на нас това взе да ни омръзва, но щом иска да помогне човека, нека да продължи да опитва... Оставихме Барабуд там – няма какво да му пречим и да го притесняваме – и се прибрахме отново в заведението на топло.

Това коте стоеше на покрива повече от седмица. Когато и да мине от там човек, може да го чуе. Отгоре ден и нощ, непрестанно, като че от някакъв високоговорител поставен под стряхата, се чува котешко мяукане.

Долу, отвън, до училищната ограда, има три контейнера за смет. Точно заради тях, много хора, особено през пролетта, оставят малки котенца, които не могат да отгледат.

Да се оставят тук малки котенца си е нещо като традиция.

Но сега е зима – и как се е озовало едно от тях горе?

Рибарите допиха питиетата си, платиха и станаха. След малко от близкия магазин, с два пълни плика, се върна жена ми.

Разказах и как сме го гледали Барабуд да спасява котенцето. Преди това му се присмивахме, а той, човекът, я е взел, за да направи стълба, по която това коте да слезе...

И даже, трогнат от тази негова постъпка, неусетно, в съзнанието ми дори взе да се оформя сюжет за малък разказ: зимният ден, морето, скептичните рибари от една страна и благородството на бедния Барабуд, от друга страна и накрая поантата, хепи енда...

– Ние сме му се подигравали – казах аз, – а то е имал най-благородни подбуди! Това си е направо сюжет за разказ...

– Колкото пари имах – каза жена ми – всичко отиде! И като погледнеш, какво толкова съм взела – тя започна да ги вади – на, ето: един хляб, две млека, кашкавал и майонеза, кремвирши... Взех и рагу, ама само това беше останало...

– Уводът – започнах аз – е такъв: Барабуд слиза към морето...

– ... Направо съм бясна! Ах, да знаеш, мила, казва ми Тинчето, вчера колко много месо сме разфасовали, чудихме се какво да ги правим толкова много кокали, а пък днес, на – всичко взеха...

– ... Кулминацията – продължих – е много силна: Барабуд спасява котката.

– ... Хем колко пъти съм и казвала: като разфасовате, отделяй ми кокали, като дойда, ще ги взема... Как искаш да ги сготвя – погледна ме тя – с боб или със зеле?

– Аз сега ти говоря – казах разочарован – за литература, за поезия, а ти – за кокали и боб...

– Чакай, чакай малко... – жена ми махна от масата пълния пепелник, сложи друг и запали цигара. – Добре. Котето сиво ли беше?

– Сиво – отвърнах аз, – едно такова слабо, беззащитно.

– Нищо не е спасил! – тя приглади с ръка покривката и ме изгледа иронично. – Котето си е там.

– Котето си е там – повторих. – Ами дъската?

– Е, дъската я няма...

Взе да ми просветва:

– Значи така: Барабуда май ни направи на будали! Той просто е взел дъската и...

– ... И си я занесъл у тях! – допълни жена ми. – Ама ти като че ли не познаваш Барабуд! Няма да се учудя, ако след малко не довтаса пак за още.

– Знаеш ли ти сега какво направи? – ядосах се аз. – Развали ми хубавия разказ! У вас, жените, няма и капка романтика. Какво сега да пиша? По-добре да не беше казвала нищо.

– А, така! – Не знаех дали е възмутена или по-скоро учудена. – Да не съм му казвала... Ами кой преди малко искаше да си говорим за разкази и за поезия?

– А пък всичко така добре се връзваше – продължих съкрушен аз. – С подробностите!

– Успокой се вече – каза жена ми. – И ако искаш да знаеш, котенцата са две: освен това, сивото, има още едно, черно. А пък може и да са повече... Майката сама ги е качила там. Виждала съм я на няколко пъти да излиза от контейнерите с парчета месо..

Жена ми се усмихна:

– Тя е майка, така, както и аз... Намерила е на малките си идеалното място близо е до храната и котенцата горе са защитени. И е добре, че Барабуд не ги е пипал. Нали знаеш, че котките след това веднага местят малките си? Щеше да и се наложи да търси друго по-безопасно място.

Тя замълча.

Аз излязох отвън. Започна пак да вали. Морето изведнъж утихна. Безброй снежинки попиваха по повърхността на водата и сякаш я сгъстяваха, правейки я тъмна и лепкава като желе.

Зад мен, от покрива на училищната пристройка, продължаваше да се носи жаловито котешко мяучене.

Да им се не видят и котките! – казах си аз наум. – От това вече не става никакъв разказ!

После, като се прибрах, все пак седнах и го написах.

И аз не знам защо.