“Лапута” – летящият остров на Джонатан Суифт

По времето, когато Дж. Суифт пише прословутата си книга “Пътешествията на Гъливер”, плавал с търговски кораб из Тихия океан. Източно от Япония – точно на 46 градуса южна ширина и 183 градуса географска дължина – бил нападнат от два пиратски кораба и след това бил изоставен в океана сам в една пирога – с провизии само за четири дни.

“Когато се бях поотдалечил от пиратите, през джобния си далекоглед открих на югоизток няколко острова. Вдигнах платното и след около три часа достигнах първия от тях. Целият остров беше скалист; обаче намерих много птичи яйца; и с огнивото си запалих огън от пирен и сухи водорасли, на които опекох яйцата. Друго не ядох за вечеря, твърдо решен да пестя провизиите си доколкото мога”. (цит. От “Пътешествията на Гъливер”)

За пет дни изоставеният в океана обиколил с лодката цялата група острови. И последният от тях се оказал гола скала, а и не предполагал повече храна от останалите. Какво чудно тогава, че самотният човек бил измъчван от мрачни мисли, когато вечерта се оттеглил да преспи в една пещера.

“Спах много малко, защото тревожните ми мисли преодоляха умората и ме държаха буден. Мислех, че почти няма вероятност да оцелея в такова пусто място; и колко ужасен ще бъде моят край. Чувствах се толкова отпуснат и отчаян, че не ми се ставаше, а когато се окопитих достатъчно, за да изпълзя от пещерата, отдавна вече се беше съмнало. Известно време обикалях по скалите; небето беше съвършено ясно, а слънцето толкова ярко, че трябваше да извърна глава, за да не го гледам; но изведнъж то се затули, ала другояче, а не както когато го крие облак. Обърнах се и видях между мен и слънцето едно огромно тъмно тяло, което се движеше към острова; стори ми се да е около две мили на височина; то скри слънцето за шест-седем минути, но не забелязах въздухът да стана много по-студен, нито пък небето по-затъмнено, отколкото ако стоях в сянката на някоя планина. Като се приближи до мястото, където се намираха, видях, че е направено от някаква твърда материя и дъното му е плоско, гладко и блестящо от отражението на морето под него. Стоях на една височинка на около двеста ярда от брега и наблюдавах как това огромно тяло се спуща почти успоредно с мен на разстояние, по-малко от една английска миля. Извадих джобния си далекоглед и ясно различих много хора да се движат нагоре и надолу по страните му, които изглеждаха полегати, но не можах да разбера какво правят тези хора.

Вродената жажда за живот събуди у мен радостно вълнение; и бях готов да повярвам, че тази забележителна случка по един или друг начин ще ми помогне да се спася от това пусто място и от положението, в което се намирах. Но същевременно читателят едва ли си представя изумлението ми да видя остров във въздуха, обитаван от хора, които можеха по свое желание (поне така изглежда) да се издигат, снижават или движат напред. Но тъй като в този миг не бях разположен да философствам върху това явление, предпочетох да наблюдавам в каква посока ще поеме островът; защото за известно време той сякаш бе застинал. Но скоро след това се приближи; и аз можах да огледам страните му, опасани на различни нива от коридори, свързани на известни междинни стълби, по които се слизаше от един коридор към друг. В най-долния коридор видях няколко души да ловят риба с дълги въдици, докато други ги наблюдаваха. Размахах каскета си (защото шапката ми отдавна вече беше износена) и замахах с кърпичка към острова; и когато дойде още по-близо, провикнах се колкото ми глас държи; тогава, вглеждайки се внимателно, забелязах, че откъм онази страна, която виждах най-добре, се е събрала цяла тълпа. Понеже сочеха към мен и един към друг, разбрах, че са ме открили, макар да не отвърнаха на виковете ми; но видях как четирима-петима мъже се завтекоха по стълбата до горната част на острова и след това изчезнаха. Правилно бях предположил, че са ги пратили при някой отговорен човек, който да им даде нареждане какво да правят.

Броят на хората нарастваше и за по-малко от половин час островът бе преместен и повдигнат така, че най-високият коридор се намираше успоредно на стотина ярда от хълма, където стоях. Тогава заех най-умолителни пози и заговорих с най-смирен тон, но не получих отговор. Онези, които стояха най-близо до мен, изглежда, бяха високопоставени лица, както предположих по облеклото им. Те се съвещаваха със сериозен вид и често поглеждаха към мен. Накрая един от тях извика с ясен, културен и красив глас на език, по звук не много различен от италианския; и аз отвърнах на този език, надявайки се поне ритъмът му да им допадне. Макар да не се разбирахме, все пак лесно можеха да схванат какво искам да кажа, защото хората виждаха окаяното ми положение.

Направиха ми знаци да сляза от скалата и да отида към брега, което и направих; и след като хвърчащият остров бе издигнат на удобна височина, долният му край точна над мен, спуснаха верига от най-ниския коридор, със седалка, завързана на края й, в която се настаних, и тогава ме издигнаха със скрипци.

Като слязох от седалката, заобиколи ме тълпа, но тези, които стояха най-близо, изглежда, бяха от по-знатните. Те ме гледаха много учудени; всъщност не останах по-назад от тях, тъй като дотогава никога не бях виждал смъртни, тъй странни по телосложение, облекло и физиономия. Главите им бяха наклонени или надясно, или наляво; едното око бе обърнато навътре, а другото право нагоре към зенита. Горните им дрехи бяха украсени с образа на слънцето, с луни и звезди, преплетени с цигулки, флейти, арфи, тромпети, китари, клавесини и още много музикални инструменти, неизвестни у нас в Европа. Тук-там забелязах мнозина, облечени като слуги, всеки от които държеше в ръка къса пръчка, на чийто край бе завързан като млатило надут мехур. В мехурите имаше малко сушен грах или дребни камъчета (както ми съобщиха по-късно). С тези мехури те от време на време леко удряха застаналите близо до тях хора по устата и ушите, но тогава не можех да схвана смисъла на този обичай. Изглежда, мисълта на тези хора е толкова погълната от дълбоки разсъждения, че нито могат да говорят, нито внимават какво правят другите, ако не ги стряскат чрез външно докосване по говорните и слуховите им органи…”

Сигурно не един читател ще каже: “Това, което разказва този очевидец за обитателите на летящия остров, просто не мога да го повярвам”. Та нали именно такъв род разкази привържениците на теорията за НЛО сочат като доказателства за водещи в близост до Земята полети на извънземни същества!

Изумително е впрочем, че жителите на Лапута – така се казвал летящият остров – подобно на много хора на нашата Земя живеят в постоянен страх от някакви космически сили.

“Опасенията им произлизат от различни промени в небесните тела, от които те се страхуват. Боят се например, че вследствие на постоянното приближаване на Слънцето към Земята тя след време непременно ще бъде абсорбирана или погълната от него. Че повърхността на Слънцето постепенно ще се покрие с кора от собствените му изпарения и ще престане да дава светлина на света. Че Земята за малко не се е докоснала до опашката на последната комета, което неизбежно е щяло да я превърне на прах и пепел; и че следващата комета, която според пресмятанията им ще се появи след сто и тридесет години, навярно ще ни унищожи. Защото, ако в своя перихелий се приближи на известно разстояние до Слънцето (както те имат основание да се опасяват според своите изчисления), кометата ще развие топлина, десет хиляди пъти по-силна от тази на нажежено до червено желязо; и отдалечена вече от Слънцето, ще влече пламтящата си опашка, дълга един милион и четиринадесет мили; и ако Земята мине през нея, на сто хиляди мили от ядрото или главното тяло на кометата, тя непременно ще се подпали и ще стане на пепел. Той като Слънцето ежедневно изразходва лъчите си без подхранваща материя, която да ги произвежда, най-накрая то ще се изчерпи и унищожи; от което не може да не последва загиването на Земята и на всички планети, които получават светлината си от него”.

Естествено английският посетител на летящия или плаващ във въздуха остров не пропуснал сгодния случай да го разгледа отблизо. Според него островът бил съвсем кръгъл и с диаметър седем километра. Долната плоскост на летящия обект била съставена от стоманена магнитна плоча, дебела 183 метра.

Признаваме, всичко това звучи крайно фантастично, особено ако си припомним, че тази зловеща среща от трети вид се е състояла преди повече от 250 години. За първи път този разказ е бил публикуван през 1726 г. и оттогава насам не престава да излиза на всички културни езици. Защото, както вече казахме, очевидецът е един световноизвестен англичанин – писателят Джонатан Суифт, живял от 1667 до 1745 г. Кой не си спомня сега “Пътешествията на Гъливер”? А именно от този фантастичен роман, написан някога като политическа сатира и преработван в наши дни най-често като детска книга, е цитирано кацането на летящия остров Лапута, който поради този факт всъщност се превръща и в първата летяща чиния, измислена в тихия работен кабинет от един остроумен и духовит писател, който по този начин решил да се посмее на своето време и своите съвременници. Суифт обаче не е бил само присмехулник, но и човек, запознат до съвършенство с естествените науки и с учението на първопроходеца – астронома и математика Кеплер (1571-1630) и с теориите на Нютон (1643-1727).

Летящият остров Лапута на Суифт следователно е чист продукт на фантазията, летяща чиния от царството на приказките.

От кое ли пък царство идват летящите чинии на нашето време?

(по Хелмут Хьофлинг – “Всички “Чудеса” в една книга”)

--------------------

Редакционно:

Редакционният екип се въздържа от коментар, относно доводите на автора (Хелмут Хьофлинг) и неговото “научно” обяснение за различни явления и феномени, съпътствали човека от най-ранни исторически времена. По наше мнение като “чист” германец, авторът най-вече със своята книга се опитва да осмее и порицае своя сънародник Ерик фон Деникен за твърдото му убеждение, че някъде сред милиардите звезди е възможно да има развити цивилизации или наченки на някакъв живот. В доводите и на единия, и на другия, обаче има известни празноти, които вероятно ще се запълнят с течение на времето. А може би истината за странните явления, на които са очевидци не само хора, но са установени и със съответни научни методи, знаят група от хора, ревностни служители на правителства, които пазят също така ревностно тайната от човечеството. Дали “Досиетата Х” или “Зоната на здрача” са плод на нечия измислица или все пак “Те съществуват”? Отговорът на този въпрос е многозначен и всеки от нас има право на свое мнение, стига да не го налага толкова натрапчиво и да го смята за меродавно. Да не забравяме, че някои неща съществуват, независимо от това дали искаме или не, дали чувстваме или не, дали знаем или не. Така, че да помислим, преди да се изказваме толкова “аргументирано”, че Земята се крепи на гърба на кит. Времето е пред нас и нещата, които ще станат, ще станат независимо от нас и независимо от нашето желание. Да поживеем и да видим!