Петя Дубарова и Новалис, денят и нощта – за една романтична сизигия

Романтизмът е онзи духовен възглед, който надхвърля собствените си хронологически измерения, за да се прелее отвъд всякакви времеви хоризонти и да се превърне в абсолютна отнесеност към чувството, към другото сетиво, онова, което ни свързва с неземното ни битие. Пак това свързващо звено е в основата на едно непрестанно търсене на нещо, което никой не знае какво точно е, защото “нещото” е отвъд интелигибелните същности, тоест няма умопостижимост. Знае се само (от Платон насам), че то е аспект на човешката природа от времето, когато човекът е бил съвършен и цялостен. Така се дава ход на всички възможни теории за двойничеството и неговите проявления. Романтизмът ще го превърне в концепт, въобще търсенето/намирането на двойника, на другото аз ще се превърне в жанров определител на цели наративни модели, а конкретно немският романтизъм ще нарече този аспект на търсенето КОПНЕЖ. Копнежът на свой ред ще се превърне в разграничителната линия между рационално разбираемия дефицит и ирационално разбирания свръхпорядък. Но така или иначе, става ясно, че двойничеството иманентно се съдържа в романтическата представа за търсенето и копнежа. Често сме свидетели на полярни и несъответни тези, свързани с тълкуване на двойничеството. Като че ли цялата модерна литература, както и писхологическите й прочити представя психологичния аспект на двойничеството в повечето случаи като проблемна ситуация, асоциирана с психически конфликт, който в крайна сметка предизвиква непреодолимия разрив между субективно преживяното и обективно показващото се, а това на свой ред довежда преобладаващо до трагична развръзка.

Ще започна отзад напред, ще разкажа съвсем накратко две развръзки на две трагични съдби, за да се уплътни смисълът на предстоящото сизигийно с/раз/двояване на двата поетически субекта, присъстващи толкова харизматично в полето на националните литератури, на които принадлежат: Петя Дубарова и Новалис – любими мои автори, за които не мога да пиша по друг начин, освен любовно (в този смисъл сизигийната перспектива беше (пред)определена и предзадена в интерпетаторския ми подстъп.)

Фридрих фон Харденберг, наричан Новалис (1772-1802), е най-младият от плеядата немски романтици, принадлежащи към Йенската школа. През 1975 г., 23-годишен, Новалис се запознава със София фон Кюн в Гюнинген. От периода на познанството и породената любов между Харденберг и София са останали писма и бележки в дневника му, които най-ясно дават израз на огромното възхищение и екзалтирано любовно чувство, изпитвани към този идеологизиран любовен обект. След смъртта на София през 1797 г. Новалис изпада в дълбока депресия и сам пророкува и извиква в своеобразна “феноменология на копнежа” собствената си смърт: “Цветчето бе отвеяно в отвъдния свят, отчаяният картоиграч захвърля картите и, сякаш събудил се от сън, се усмихва на последния вик на нощния пазач в очакване на утрото, което ще го подтикне към нов живот в реалния свят. Имам да свърша едно-друго – след това нека лумне пламъкът на любовта и копнежът да изпрати любящата душа подир възлюбената сянка. Тя ме заобикаля непрестанно – всичко, което още върша, върша го в нейно име. Тя беше началото и ще бъде краят на моя живот.”[1] Именно заради смъртта на София се поражда религиозната основа на чувството при Новалис. Земната неосъществена любов е намерила своя път нагоре, насочена към небесното царство и магнетично придържана от тайнствена сила, неподвластна на земните закони. На тази сила ще подчини своя творчески и човешки устрем Фридрих фон Харденберг, наричан Новалис, за да намери (в крайна сметка) своя край, белязан от усещането за ново начало там, където няма напрежение между идеален и реален свят, а цари вечен покой и затворът на “тварния” свят няма власт над човека. Само няколко години след смъртта на София Новалис си отива от болест и, с или без уговорки, единственият адекватен коментар би бил, че младият поет на практика встъпва в суицида по пътя на копнежа по трансцендента (където е любимата София).

Разбира се, при Петя Дубарова суицидът е експлицитен и фатално буквален. Обикновено опитите върху нейното самоубийство придобиват повече социален прочит, който до голяма степен е основателен, доколкото историческата и политическата ситуация от времето на 60-те и 70-те години на 20 век в България е доминираща над всяка(ква) менталност (като не/възможност за пребиваване във времето на абсолютен тоталитаризъм). И все пак, именно от цялостното творчество на Петя Дубарова, видяно като сбор от стихове, разкази, импресии, дневници и писма, става ясно, че само социален прочит на суицида (й) е редуцираща рецепция. Личностовите и творчески рефлексии на младата поетеса излъчват преди всичко романтическа нагласа (под романтическа нагласа тук разбираме именно дълбокото и мистично по същност преживяване на трансцеденталния свят, а не някаква сълзлива поетика, определена от псевдолюбовни преживявания без метафизичен аспект), която в крайна сметка винаги търси смъртта, за да се осъществи животът в копнежния трансцедент, там, където светът е в хармония с бленувания абсолют на романтическото съзнание. Тоест при Петя Дубарова е налице типичното за романтичното усещане раздвояване между автентично своето битие и социалната принуда. Поантата на този тип изстрадано преживяване на дисоциацията е разказът “Петя на моята Петя” (вж. разказа). При Новалис подобни експлицитни прояви на раздвоението, свързани със социалния контекст, отсъстват. Осцилациите между живота и смъртта, между Аз-а и неговата любима (както това се вижда в “Хайнрих фон Офтердинген”, а също и в “Учениците от Саис”) не носят трагично усещане, а напротив – изпълнени са с усета за хармония и сливане. Този конструктивен аспект на раздвоението се определя от провиденциалисткото разбиране (на Новалис) за близкия собствен край,предизвикван, както стана ясно, като абсолютно желание за сливане с трансцендента. Точно на основата на трансцендента Петя Дубарова и Новалис се сдвояват, а телеологичното измерение на копнежа (им) придобива и при двамата образ на тайна. Копнежът от една страна, като сакрално преживяване на търсенето и от друга страна тайната, като ключов концепт в творчеството на двамата млади автори, се оказват основата и основанието на тяхното идейно и съдържателно единение.

Именно от времето на романтизма копнежът се свързва с желанието да се “прекрачи прагът”, да се постигне трансгресия чрез познаване на тайната, чрез своеобразното посвещение. Неизменният човешки импулс е да изнамери тайната на човешкия живот, на вечния живот, до степен, в която тайната (или казано в термините на християнството – тайнството) е живот, невидим за другите. В своето стихотворение “Тайна” Петя Дубарова описва това състояние така, както само един посветен теолог би могъл да го изрази: “ще бъда най-безавторна, щастлива,/ ще бъда просто малка тайна”. Желанието да бъдеш посветен в тайната/тайнството е желание да се отделиш от профанното, от материалното, а на езика на суицида е желание да скъсаш връзката си с този свят (все едно по какви причини). При Новалис посвещението-отделяне се осъществява, типично в романтичен маниер, чрез една ирационална практика, каквато е сънят. Именно заради възможностите на съня да отведе (сънуващия) субект в друго време и пространство, нощта става при Новалис знак и същност с огромно съдържание, основано на целия символичен потенциал на мистичното усещане. Тук не е мястото да се разглеждат точно тези аспекти на съня и на нощта при Новалис, но е достатъчно само да се припомни, че и героят от приказката за Хиацинт и Розичка, разказана в рамките на възпитателната новела “Учениците от Саис”, и Хайнрих фон Офтердинген от едноименния образователен роман на Новалис са субекти в посвещение, извършвано неизменно чрез съня.

Интересен е точно този момент в сизигийната определеност на съпоставката Дубарова-Новалис, който най-ясно проявява различията на нивото на конкретните образи и особеностите на тяхното фаворизиране. Денят и нощта стават водещи поетически символи при Новалис и Петя. За автора на “Химни на нощта” фаворитът е ясен:

Защо се връща вечно утринта?/ Защо властта на земното не свършва?/ /Злощастната ни суетня погубва/ долитането дивно на нощта. /И жертвеникът скрит на любовта /защо навеки не гори? /Отмерено е времето /на светлината, /ала без време и пространство/ е на нощта властта./ Сънят ни вечно трае. /Сън свещен,/ недей ощастливява толкоз рядко/ обреклите се на нощта /във бурната ни земна делничност! /Не виждат те едни глупците /и сън какво е те не знаят. /Те знаят сянката, която/ във оня здрач /на истинската нощ /от жал ти мяташ върху нас. /Не те усещат те /на гроздовете в златното море/ и на бадема/ в чудния елей, /нито на мака в сока кестеняв./ Не знаят те, /че ти открай/ облъхваш скрит гръдта /на крехката, невинна дева /и в рай утробата превръщаш…/ Не знаят те, че идеш от сказания изконни, /за да отвориш дверите небесни, /че носиш ключа и отваряш/ чертози преблажени — /ти, на безбрежни тайни /носител ням.

Нощта е свята и чакана, защото в плана на романтическите търсения, както стана ясно, тя идва със съня, с всички онези ирационални състояния, чрез които може да бъде отменена цялата тегоба на тварния свят. Само чрез съня и в рамките на нощта е възможно преживяването на любовта, на благодатта, изнамирането на “безбрежните тайни” и постигането на вечния живот. Казано на езика на теологическата и гностическата философия (която Новалис добре познава през Валентин, Бьоме, Екхарт и др.), само през нощта субектът може да се самотрансцендира, за да преживее безвремието на мистическото Откровение, което на свой ред започва да функционира като реална възможност за трансценденция на духа, както и за постигане на същинско познание и преживяване в така наречената от Шопенхауер “предпоставена хармония”. Вижда се, че при Новалис това е един своеобразен подстъп към Абсолюта, ирационален, мистичен и много емоционално-еротически. По подобен начин, само че отнесен към образа-символ “ден” е определен мистико-еротическият импулс при Петя Дубарова. Стихотворението “Ден” е изключително ярка поетическа екземплификация на религиозното чувство, с което се изпълва този образ-символ: от сравнението “като най-чудния приказен храм” през еротичната вдаденост на женското преживяване “аз ще побързам – и светла, и истинна,/ своя момичешки пулс да му дам” сакралната символика е уплътнена в крайна сметка от представата за истината и лъжата, която последователно се обосновава именно през образните проекции на деня. “Този ден идва за мен като истина” (“Ден”), а в стихотворението “Лъжата” тя (лъжата) “граби мед от пълната килия на моя ден”. В символическата и аксеологически натоварена перспектива денят да се представя като истина се явява и мотивът за тайната. Отново в стихотворението “Лъжата” тайната е представена като лично съкровено преживяване, интериоризирано и осветено от мистичната символика на “моят таен огън..., където като синя морска билка/ момичешката своя тайна крия”.

Особено интересен факт представлява колоремната обвързаност в разбирането за хармония при Новалис и Петя. Тази тяхна свързаност се осъществява изключително чрез цвета синьо, който се явява ключов в образната система и на двамата. От едната страна на романтичната сизигия е синьото цвете на Новалис, превърнало се в символ на романтизма въобще, онова синьо цвете, което героят на Новалис Хайнрих фон Офтердинген вижда в своето свещено онирично видение, подчинява се на привлекателната му сила, тръгва да го търси и в крайна сметка го намира като метемпсихотична проява на своята мъртва любима Матилде, но и като израз на най-върховния божествен дар – самата поезия. Синьото цвете е едновременно и любимата, и самата поезия, а синият му цвят извира от най-дълбокото на нощната мистика, от сърцето на самото откровение. От другата страна на сизигията е “най-синьото вълшебство” на Петя Дубарова, точно там е и онази “синя морска билка”,криеща “момичешката тайна”, защото и при Петя, и при Новалис синьото се свързва именно с мистическата символика, с граничното състояние “когато не е нито нощ, нито ден”, тоест синьото е а приори сакрално, доколкото съдържа идеята за непознаваемото и тайнственото, което само посветени могат да достигнат. И колко синхронно посветените достигат до женската и мъжката същност на поезията като абсолютен бог на тази и онази действителност...И точно тук най-силно проличава другият аспект на сизигийната сдвоеност на Новалис и Петя – образът на поезията. В цялото творческо наследство на Новалис доминира дълбок профетизъм, ориентиран към възстановяване на цялото чрез романтическата претенция на поезията да се придаде божественост и героизирана действеност, тоест, поезията е тази, която в едно романтично съзнание може да изземе спасителната роля за този свят на дистинкциите, на изгубената цялостност. Само на твореца му е отсъдено да достигне до дълбините на познанието, а после чрез творчеството си да го предаде на човечеството и така да се осъществи възвръщането към изгубения рай, към отнетата благодат. Такава е романтическата концепция на Новалис, говорейки в своите фрагменти за поета и поезията, разработвайки образа на Хайнрих фон Офтердинген (минезингерът от времето на Средновековието), представяйки най-свещения символ – синьото цвете – като образ на самата поезия и т.н. Обективирането и одухотворяването на поезията като герой с божествен статут е изключително характерно и за Петя Дубарова. Отново в контекста на мъжко-женската символика на двойничеството, на сизигийността, тук не може да не се забележи, че представително за Дубаровата поетическа мисловност е последователното и устойчиво присъствие на стиха (й), обговарян като брат и спасител в редица нейни стихотворения (“Там някъде”, “Невинна като детско своеволие”), на поезията като богиня (“Поезия”), на поета като демиург и месия (“На един поет”, “Ела сега”). Стихът е метонимична проява на поезията въобще и прави впечатление, че е с най-силен интензитет в творческите рефлексии на Дубарова, буквално и метафорично на стиха са придадени мъжки черти, защото задължително е за един женски субект обектът на любовното преживяване да е с мъжко съдържание, затова при Дубарова той (стихът) е “..разгърден и бос, реален и жив като ден и въпрос,/ е моят стих – трескав и толкова млад, единствен обичан, единствен мой брат”, или “ и чувствам ли се сам-сама и ничия,/подмамена от мимолетна слава, ранена от студени безразличия, той властно мълчаливо ме спасява”. Поезията, както и нейните производни образи – на стиха и на поета – се изграждат и при Новалис, и при Петя като имаго на абсолютната божественост (в психоаналитичната традиция терминът имаго се употребява със значението на образ, но не обективно зададен, а субективно моделиран и съответно притежаващ божествени характеристики със съответното нуминозно съдържание).

В плана на подобна съпоставеност на универсалните послания на Дубарова и Новалис проличава именно тяхната сдвоеност като поетически говорители на и за битието (разбирано като извор на живот). Очевидно е, че преживяването, свързано с поезията и нейната спасителна за битието същност, и при двамата излъчва своеобразен еротизъм, като при Новалис на символа на любовното сливане с поезията е придадено женско съдържание (поезията се феминизира през образа на Матилде и през образа на синьото цвете (die blaue Blume е от женски род), а при Дубарова на поезията е придадено мъжко съдържание през образа на стиха.

Макар и да нямат нищо общо по социални, културни и времеви критерии Петя Дубарова и Новалис пресъздават по идентичен начин търсенето на тайната на живота чрез кодирани образи-символи, част от които бяха разгледани съвсем бегло тук. Разликите са само по отношение на перспективите, в които се разгръщат дадените образи. При Новалис преките влияния от Фихте и Шелинг, както и от мистическата и гностическата философия от времето на Средновековието, подпомагат метафизичната и мистичната концепция на неговото творчество. При Петя Дубарова, без да е възможно да се говори за подобни философски влияния, е очевиден същият резултат – а именно едно метафизиране на представата за познанието, за абсолютната хармония, където дистинкциите, характерни за света тук-и-сега, не са валидни в поетически въобразеното пространство.

При Петя Дубарова би било недопустимо поезията й да се редуцира до абстрактни философски конструкции, тъй като няма как те да са минали през нея, но че цялостното й творчество, видяно като сбор от стихотворения, разкази, импресии, писма и дневници, работи интуитивно с “философски хоризонт” е очевидно, доколкото всеки един поетичен фрагмент системно и прогресивно развива определени концепти с митологична стойност и онтологична разгърнатост. Така или иначе, и при Новалис, и при Петя има едно своеобразно вглъбяване, навлизане в дълбините на духовното/душевното преживяване, което изкарва образите от техния опитен смисъл и ги въвежда в тяхното абсолютно битие, в тяхната самостойност на универсалии с онтологично съдържание. Символите и изразните форми, които се използват за пресъздаване на състоянието на блаженост, са ако не еднакви, то поне сдвоени по силата на една романтична сизигийност между Дубарова и Новалис, която едновременно ги отблъсква и събира в постоянно удържане на трансцеденталната им слятост.

Литература

Новалис, Учениците от Саис, Изд. “Библиотека Касталия”, С., 1993.

Новалис, Цветен прашец, Литературна мисъл, бр.4, 1985.

Дубарова, П., Проза, Либра Скорп, Бургас, 2007.

Дубарова, П., Поезия, Либра Скорп, Бургас, 2008.

[1] Дилтей, В., В: “Новалис”, В: “Учениците от Саис”, 1993, с.172.