Пътят към Ада е покрит... с български асфалт

Много често патриоти и националисти са ме питали защо съм такъв чуждопоклонник и пиша само за градове извън България. Нима у нас няма красоти и прелести и поради что се срамя да ги назова?

Има разбира се. Аз се прехласвам пред Родопите, а мистичната Страджа ме запленява всеки път, когато скитам из нея. А иначе любимото ми място е край Синеморец, там, където река Велека и Черно море се целуват, а от любовта им се е родило уникално красиво място.

Шипка ме изпълва с възторг, Дунав ме кара да затварям очи и да виждам кораба “Радецки”, Ичера и Жеравна никога не ми омръзват и... и общото между тези и всички останали български красоти е това, че трудно може да се стигне до тях. Все пак, за да парирам обвиненията в родоотстъпничество, реших да напиша един кратък пътепис за родните чудесии.

Ето го.

Пътят към Бургас – проклятието на шофьора

Цяла седмица слушам как от всички медии, като се почне от селските радиоточки, та се стигне чак до интернет порталите, важни хора съветват шофьорите да не се трупат като говеда в селски обор по главния път София-Бургас, ами да дирят алтернативи на тясното пътче от “Петолъчката” до Карнобат, щото там било страшно.

И колко новини бяха радиоразпръснати, отпечатани и телевизионно излъчени за пощръклели от жегата и пъплещия трафик шофьори, които попържали отечество, политици и управията ни българска.

Затуй аз мъдро реших да потърся по пътната карта асфалтов брод към обетованата бургаска земя. От кроткото и спокойно градче Трявна се затъркалях към девет сутринта на първи август по шосето и стигнах до Велико Търново. След кратка почивка и патриотични възторзи на цялата ни фамилия по Царевец (близо 20 мин.) и потребителски истерии в тамошния мол на половинката ми (близо час и половина) тръгнахме по пътя София-Варна.

Макар да съм дисциплиниран професионален шофьор, кръвта ми на автоджигит от родния югоизток закипя и минах с мръсна газ и без ляв мигач цели три автомобила. Единият в интерес на истината си беше спрял, вторият тъкмо завиваше надясно, а третият се движеше по един черен път, успореден на главния. Ми тъй де, скоростта ми е в кръвта и неслучайно с оня немец Шумахер сме кажи речи набори.

Всъщност си беше доста спокойно, но някъде по това време тъща ми позвъни притеснено, за да ни съобщи, че около прочутата “Петолъчка” имало пак грандиозни задръствания и предаде заръката на моя “фадър ин лоу”, тъст ми демек, да продължим чак до Шумен и едва тогава да свърнем на юг през някой проход. После и леля ми затвърди апокалиптичната картина с телефонно обаждане, чрез което описа транспортен армагедон по пътя към Бургас. Ако имаше минимален шанс, в същия момент и баба ми (царство и небесно) навярно щеше да ми напише кратко писмо с десет препоръки в стил “Как да избегнем задръстванията и какво да правим, ако попаднем в тях”.

Хм, онзи гибелен гняв на Ахила Пелеев запъпли по вените ми и гневно припомних на жена ми, че съм я предупредил за трафика и че ако не бяхме обикаляли безмислено из великотърновския мол, сега щяхме аха-аха да сме се прибрали. На всичкото отгоре бях пропуснал да си взема дискове с музика и въртях Сезария Евора до втръсване, и ми дойде до гуша да я слушам как припява бодро “Сан Вишенте ду Бразил... тра лала лала лала”.

Минахме Антоново, минахме царствено през Омуртаг и се насочихме през прохода към Котел. Вероятно от 10 сънародници само един (умникът ще съм аз явно) знае, че този път не свършва непременно до Петолъчката, ами има разклонение към Сунгурларе. Да знаете, че отбивката от Мокрен води до село Пъдарево, после Чубра, Славянци... и ето ти го Сунгурларе, след това Горово, Мъдрино, Вълчин и Карнобат ей го на там и него, пък то стигнеш ли дотам, си вече на някакви си петдесетина километра от Бургас, а по същото време всички други истерясват между Петолъчката и Карнобат.

Сива е теорията, друже мой, зелено е дървото на живота – беше казал дружески Гьоте, ама кой да го слуша него!

В началото се хилех на глупостта човешка затуй, че сънародниците пъплят в автоколони, пък аз съм избрал път, по който няма никакво движение, ама скоро проумях, защо този друм е тъй безлюден.

Защото в тази зона път според класическото разбиране на средния европеец няма.

Да ви кажа честно от отбивката, която ви цитирах, до общинския център Сунгурларе имах усещането, че неусетно съм еволюирал от сивокос автомобилен водач в пребледняло кенгуру, защото такова друсане и подскачане настана, че замалко да пробия тавана на колата с глава. Дупка до дупка, а до тях още дупки. Не мога да ви кажа кой участък беше най-разбит. Пък и не искам да ви казвам кои фирми поддържат тези друмища, макар че такива уведомителни табели са поставени тук-там. Карах в лявото платно, в дясното, понякога на банкета и се молех да не ми се разпадне колата. Децата се умълчаха, жена ми навярно започна пак безмълвно да се пита “Ооо, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел, ами си почерних живота с тоя папуняк”, а аз стисках все по-здраво кормилото, за да не излетим в някоя нива.

В самото Сунгурларе загубих ума и дума, защото главният град на тази община ми предложи истинско офроуд изпитание. Не знам какви превозни средства ползват тамошните хора, ама според мен по сунгурларските улици и танк може да се озори, че чак верига да скъса. Мислех да отворя прозореца и да предаа ааммм мноо ого оо поо оздра аавиии на местния яяя кмее ееет, ама се отказах, защото подскоците пак почнаха и отново заблъсках с глава по тавана на автомобила.

Из публикация в сунгурларския онлайн портал ”Сунгурларе нюз”:
“На първи август “Рено клио симбол” с бургаска регистрация, управлявано от К. К. на 41 год., наруши 43 пъти правилника за движение в разстояние на 400 метра. Камерите за видеонаблюдение установиха, че моторното превозно средство преминаваше (лъкатушеше) около компрометираните участъци на пътната настилка без подаване на светлинна или дори звукова сигнализация ту в лявото, ту в дясното платно на международния път Пъдарево-Мъдрино и с безразсъдните си маневри създаде потенциални възможности за пътно-транспортно произшествие. Редакционната колегия призовава КАТ да се самосезира по нашия сигнал и да санкционира този негодяй, безсъвестен тип и арогантен участник в автомобилното движение.”

Малко по-късно, докато пъплех край село Мъдрино, си признах чистосърдечно, че в мен мъдрост няма никаква и обявих за малоумна идеята за търсене на алтернативен път до Бургас.

След продължителното масажиране на темето ми чрез постоянен фул контакт с тавана на колата се добрах до източния изход на Карнобат и после в полусън стигнах до Айтос. Останалите 30 км до Бургас ги изминах в нещо като автомобилен кортеж с около 60-70 км в час, но тази крайцерска скорост се ядваше.

И на паркинга пред семейния панелариум усетих как в мен запъпли някаква неясна мисъл, която постепенно изкристализира и формулира заканата “Нивга повече по странични друмища към Бургас”. Щото от Петолъчката до Карнобат ядове, ама от Мокрен до Мъдрино – още повече.

Та, ако ви е мил тракторът или джипът, по-добре тръгнете през нивята. Пак ще стигнете до Бургас по-навреме от ония нещастници в задръстванията и от онези хитреци като моя грешност, които са избрали алтернативни друмища. И да не забравите да си подсигурите каска, че блъскането с глава по тавана на колата вярно оросява мозъка, ама боли.

Важно
1. Пътят към ада е покрит с добри намерения, а алтернативният път към Бургас е покрит с дупки.
2. Заобиколните пътища са по-дълги и по-разбити, отколкото можете да си представите.
3. В Сунгурларе асфалтовото покритие на пътищата е старо като египетските пирамиди, но по-нетрайно.
4. Стискайте палци да построят магистралите и се надявайте да не се хванете и следващите лета за палците.