Слънчогледи

Слънчогледите бяха поотраснали. Те се смееха, люшкаха, дърпаха млади стебла нагоре, гледаха слънцето. И как не ослепяваха? Та то бе така голямо и светло!

Защо? Защо? Той беше най-малък от всички. Губеше се сред другите. Никой не го познаваше, не говореше с него. Само слънцето. Но слънцето си е слънце. То грее за всички.

И една вечер, когато слънцето се бе скрило далеч зад хоризонта и може би сега лежеше на синьото дъно на нечие море, а хиляди бели медузи в прозрачни одежди танцуваха край него и всяка искаше да му хареса, тъжният малък слънчоглед не издържа и заплака.

“Той плаче! Той плаче!” – зашепнаха слънчогледите.

“Кой плаче?” – запитаха тези, които бяха далеч и не можеха да го видят.

Разшумяха се. Разтвориха стройни редици. Заоглеждаха се и скоро всички гледаха към тъжния малък слънчоглед!

“Бедният, колко е малък! – прошепна тихо един от тях и сведе той ниско главата си, че почти го докосна по челото: – Не плачи!  Ти ще пораснеш! Ще станеш по-висок дори от мен!”

“Ах!” – въздъхнаха другите и макар че никак не вярваха на тези думи, така искаха да помогнат на своя нещастен другар!

“Не плачи! – едва чуто изрече една очарователна негова съседка, която по-скоро приличаше на златно цвете. – Не плачи. Утре, като грейне слънцето, гледай право в очите му, усмихвай се! Смей се с нас! И ще видиш как ще ти е хубаво! Ще усетиш корените си млади и силни!”

“Да! Да!” – зашумяха отново останалите и отправиха възхитени погледи към младата си съжителка, запляскаха с листа. По-едрите слънчогледи й се усмихваха закачливо, а тя кимаше на всички – красива и нежна, замаяна от толкова усмивки.

На другия ден слънчогледите отново гледаха слънцето. Те бяха забравили малкия слънчоглед. Но какво се случи? Той вдигна глава, задърпа стебло и гледаше слънцето в очите, право в зениците, където е най-светло.

Някъде долу – в топлата пръст – се раздвижиха корените му. Зашепнаха. Запиха топлина и животворен сок затича по светлите им вени.

Слънчогледът се смееше. Смееше се с другите. Смееше се по-звънко. Той неспирно дърпаше гъвкаво стебло нагоре. И чудо! Неми и притихнали, слънчогледите гледаха към него. Неусетно той се бе извисил над тях – свеж и златен! И се усмихваше – усмихваше му се слънцето и най-светлият негов лъч виеше гнездото си в златното му чело.

“Еее!” – извика и се огледа. Там някъде – зад много свои съжители – той съзря нещо, което го накара да затрепери от вълнение. Там растеше и издигаше стройно стебло Тя – красива и нежна като главата на момиче.

“Та как не съм я видял досега?” – запита се той, но скоро си спомни, че до снощи беше малък, невиждан от никого слънчоглед, и се засмя. И тя разбра, че той гледа към нея, усмихна се, полюшна се, млада и гъвкава. Те гледаха слънцето. А то бе голямо, светло като огледало и в него виждаха самите себе си.

Слънчогледът беше щастлив.

Но денят прегаряше. Слънцето трябваше да тръгне на запад. То обходи за последен път слънчогледовата нива, целуна по челото слънчогледа и потъна в своя дом, където го чакаха хладните обятия на солените пясъци и древните танци на медузите.

Слънчогледът мълчеше и мислеше за Нея. Мълчаха и другите. Луната блестеше кротко над тях.

“Каква чудесна вечер!” – прошепна съседката на слънчогледа, която тъй много приличаше на цвете.

“Ах, колко е голямо слънцето! И колко е светло! Аз го гледах в очите, право в зениците! Още лепне по челото ми слънчев прах.”

При тези думи слънчогледът разтърси снага и целият въздух край него засвети като фосфорен, запада над слънчогледите. Те всички запротягаха листа и чела към него, но мигом се отдръпваха опарени, защото слънчогледовият прах е горещ и само младото силно тяло на слънчогледа можеше да живее под светлата му тежест. И слънчогледът се смееше, разтърсваше стебло – щастлив и хубав, а някъде зад десетки негови съжители беше вперила в него светлите си очи Тя. Как искаше да й даде от топлия си слънчев прах, как искаше да го пръсне из цялата нива и всеки да неми светла прашинка за себе си…

Слънчогледите мълчаха. Но внезапно слънчогледът, който го бе утешавал предната вечер, тихо изсъска:

“Слънцето! Той говори за слънцето. Видяхте ли? Слънцето го гледаше, усмихваше му се! Той подмами слънцето.”

“Да, подмами го, измами го!” – отвърна съседката, приличаща на цвете.

“Той иска да ни открадне слънцето! Да го пречупим! Да го убием! – засъскаха другите. –Вижте как свети!”

Слънчогледите залюшкаха стеблата си, зашепнаха нещо. Цялата нива почерня. Луната се беше скрила. Само там, където дигаше гъвкавото си тяло слънчогледът, бликаше някаква омайваща топла светлина.

Но изведнъж от не знам къде пристигна вятърът, шмугна се в слънчогледовата нива, закикоти се шумно. Какво му пошепнаха слънчогледите, дори луната не разбра. Но скоро стана страшно. Вдигна се вятърът – голям и черен като огромна стена. Раззина уста и извика, та чак земята потрепера.

“Бързо, бърза! Ето го там!” – зашепнаха слънчогледите и сочеха с листа мястото, където светеше младият силен слънчоглед. Вятърът постоя още минута с разтворени сухи ръце и се втурна бесен и страшен срещу него. Занавеждаха се слънчогледите и всеки искаше да отчупи поне листо от него – светлия.

Още секунда, и…

“Ааа! – извика вятърът и заизвива костеливо тяло от болки. По  ръцете му бе полепнал слънчев прах и го гореше. –Аааа!”

Онемяха слънчогледите. Заоглеждаха се уплашено!

“Ааа!” – крещеше вятърът и бягаше далеч от слънчогледовата нива на запад, а от изток настъпваше бавно и мъдро слънцето и търсеше с поглед своя млад и хубав слънчоглед. Тази сутрин то подрани, защото бе сънувало лош сън и бързаше да види дали всичко е наред в слънчогледовата нива! Но защо, защо слънчогледите бяха така омърлушени и не смееха да го погледнат в очите. Само младият златен слънчоглед високо вдигаше стебло и усмихнато го чакаше.

Слънцето забърза. То идеше, идеше да го зарадва със светлината си, където като в огледало младият слънчоглед бързаше да съзре Нея и своето щастие.

Петя Дубарова
10 януари 1978