Трансгресията невъзможна

Човек, който се захваща да описва пътешествията си из света, съзнателно или несъзнателно е тласкан от амбицията да бъде учител и водач в нещо повече от околосветско странстване за опознаване географията и ландшафта на земната обител. Въобще писането на литература, сюжетно определена от пътуванията на героя, си е просветителско начинание и неизменно съдържа възпитателна стойност, защото такава е била целта на появата на този жанр от времето на Дефо, Суифт, Ричардсън. Дори и в лицето на сатиричните гении на Суифт, Фийлдинг, Голдсмит типът пътешественическа литература пак носи заряда на възпитателно-образователния устрем, макар и ex negativo.

Всяко излизане от дома, всяко прекрачване на своите граници е вид трансгресия. Пътуването като жанров и сюжетен определител на дадено разказване е най-малкото желание за трансгресия (все едно дали случена или неслучена). Много литературни персонажи пътуват, а преброденият от тях път се превръща в устойчива естетическа и етическа мяра, която едновременно е и коректив, и разделител между своето и чуждото.

При наличните образци на сериозна и пародийна пътешественическа литература си е направо наглост да нахлуеш в тази отработена схема. Да не говорим, че след Алеко Константинов и неговия “Бай Ганьо” да разкриваш народопсихологията на българина по време на път си е вече светотатство. Възмутена от предчувствието за епигонско светотатство, реших да прочета новоизлязлата книга на бургаския журналист Красимир Калудов1, озаглавена “Пътевлудител. Пътешествия, които влудяват”. Една свенливо-коректна бележка още в предговора на автора обезоръжи и смири ревнивата ми литературна съвест:

Дори за миг не си представям, че мога да се сравня с Щастливеца, но ако все още не сте се отказали да ме придружите в моите митарства, то тогава аз съм истински щастлив.
Да тръгваме, но ви предупреждавам, че ви предстои не модерното пътуване към себе си, а един Бог знае накъде.

Настина е обнадеждаващо да попаднеш на автор без дидактична претенция за огромната познавателна и модерна стойност на писанията си... За отрицателно време прекроих света с Краси и неговия куфар. (Направо си умрях от смях и кеф.)

Ще си позволя да цитирам заглавията на трите части, в които е структуриран романът: Част първа. Тръгвам по Европа. Европа дори не подозира какво я чака. Част втора. Малко след Милениума. Хуквам на изток и на запад. Част трета. Колелото на историята се върти. Повтарям и потретвам дестинации.

Оста е начертана: Изток-Запад. Във втората част повествователният глас на пътешественика наистина като че ли е хукнал разбягващо се ту на изток, ту на запад, но така или иначе - винаги завръщащ се (със странен опит и нови знания).

И така, със сигурност “Пътевлудителят” като тип разказване разкрива една (колективна) потребност, родена от желанието светът да се прекрои и картографира не с абстрактните знаци на съответните науки и дискурси, а през алтернативната призма на всекидневното разказване, с (анти)епическия език на обърнатия героически епос. Със средствата на едно свръхкомично и самоиронично представяне езикът на пътевлудителя се оказва дотолкова представителен и определящ за възприемането на външния свят, че в крайна сметка по неповторим начин той (езикът) се превръща в скрит герой на творбата. В голямата си част нелепите ситуации, връхлитащи бедствено нашия пътуващ герой, произтичат именно от невъзможността на езика да се случи като комуникация. Един почти михалакигеоргиевски похват, изведен на равнището на междукултурното и междунационалното “взаимодействие”. Показателен е случаят с “шведската маса” в Кипър, в главата “Шок в ресторанта”:

Бяхме толкова изгладнели, че се юрнахме като варварска орда към хотелския ресторант.

Нашият водач влезе първи и се изправи срещу оберкелнера.

- Хелоу, уеър ис дъ суидиш тейбъл? - попита вождът на групата. Репликата му: “здравейте, къде е шведската маса?”, изглежда потресе кипъреца, защото той само се опули и успя да отвърне едно шокирано: “Какво?”.

...и разбира се, изводът:

Накрая стана ясно, че в Кипър рискуваш да си умреш гладен, ако настояваш да се храниш на шведска маса, тоест там няма такова понятие в света на ресторантьорството и хотелиерството.

Структурна и повествователна особеност на книгата е вмъкването на мистифицирани публикации - извадки от местните вестници на посетените туристически дестинации - във всяка една глава. Комизмът им е брутален, затова ще си позволя да цитирам няколко подобни извадки:

Из публикация във вестник “Дерекьой хаберлер”:
Автобус с български туристи катастрофира до границата. Висок, кльощав и вероятно слабоумен младеж на име Красимир се върна в странично обърнатия автобус, за да си търси бутилката вода и романа “Параграф 22”. Комшията не успя да даде смислено обяснение за какъв дявол му трябваше да рискува живота си заради една полуизпита пластмасова бутилка и една книга! Какъв серсем!

И още, в глава “Футболен туризъм в Агия Напа”:

Из публикация във вестник “Агия напа дейли нюз”:
Български кроманьонец не познава лампите. Туристът Красимир Калудов учуди всички с първобитното си поведение в хотелската стая. Неукият гостенин от България не успя да включи осветлението в помещението и показа, че техническото му ниво е спряло някъде около епохата на кремъка, свещите и факлите...

И от Барселона:

Из публикация във вестник “Ел Муньо Примитиво”:
Туристът от далечна България Красимир Калудов изнерви живите статуи по булевард “Рамбла”, като се снимаше пред тях, до тях и зад тях, но не им плати нито евро. Въпросният пейсано показа, че е селски тарикат някъде от Балканския полуостров и обиди артистичните мимове. Същият се оказа и голяма скръндза, защото инвестира едва десетина евро в икономиката на Барселона.

Част от тъканта на романа са и поучителните изводи и съвети в края на всяка глава, заредени с полезност и мисъл за другия. Например важните изводи от първа глава на част ІІ звучат така:

ВАЖНО
Руските стадиони по правило са огромни.
Руските фенове са шумни, весели и често пийнали.
Много от просещите в метрото ветерани от войните не са воювали.
Руската бира не става за пиене.

И т.н, и т.н.

Общото впечатление от “Пътевлудител” на Краси Калудов е, че тази книга помни своя жанров произход, помни пикаресковата традиция и този тип разказване, помни пикарото като герой, който пътува подобно на рицар, но пародирайки рицарската претенциозност. И все пак, една съществена разлика отдалечава романа на Краси от пикаресковия замисъл...Пикарото осъществява с хитрост и комбинативност своето взаимодействие с “високата” среда. Това си е случена трансгресия, все едно с какви средства. “Пикарото” Красимир Калудов така и не успява да трансгресира... и има нещо притеснително (или успокоително?) в това, че при всички необичайни ходове и обрати в пътуванията една устойчива линия се запазва през цялото време - героят на пътевлудителя по някакъв странен начин е все на границата, все там се зараждат и все там свършват сюжетните нишки на неговите неволи. Именно тази “задържаност” (буквална и метафорична) на границата - на митницата, на гарата, на автогарата, на летището, все гранични топоси - ме кара да мисля, че с похватите на комичното младият автор стига до една трагична равносметка (до която май всички достигаме по един или друг начин): каквото и да правим, както и да се придвижваме по оста изток-запад, в крайна сметка неведома гравитационна сила ни връща в изходната точка, наречена България - едно свое пространство, което обаче няма ясна топологическа ситуираност, самата България е като че ли гранична. Тя е едновременно начало и край на всяко пътешествие. Така и трансгресията отвъд нашите граници не се случва, защото желанието на българина (в случая с пътешественика на Краси) е винаги само на нивото на appetitus-a (отново буквално и метафорично). Героят на пътевлудителя обича футбола, обича и да се храни, забелязва и прави неща, които нямат нищо общо с натрупването на чужд културен опит, като например да набута с огромни телефонни сметки централата на НАТО, където нищо друго не е толкова впечатляващо, колкото да се говори по телемостове на аванта с близки и роднини.

Всъщност детайлизираният ми, почти буквоедски, прочит установи, че “глаголната температура” на текста е породена от две основни действия - преглъщането на (чуждата) храна и преминаването през разни (вечно) пиукащи (на нашия герой) бариери. Дали това са символичните жестове на опита да преодолеем чуждото, за да взаимодейства то с нашето и дали тези жестове са успешни? Няма как да разберем, ако не предприемем това наистина влудяващо пътешествие, в което трансгресията е не/възможна.

----------------

БЕЛЕЖКИ:

1. Всъщност познавам Краси Калудов от едно радиопредаване, което е всичко друго, но не и нормално. Предаването е “Шведска маса”, а Краси и подобният нему Веско Максимов се правят на (полу)идиоти пред микрофона всеки петък в продължение на 2 часа.

2. Красимир Калудов. Пътевлудител. Пътешествия, които влудяват. Бургас: Либра Скорп, 2011.

----------------