Утопията като възможна реалност

Сборникът с разкази “Колобърът”, излязъл през 2009 г., на младия автор Динко Динков е изненадваща заявка за нов тип художественост, защото очевидно е, че с тази си книга авторът държи да се наложи с елитарност и изключителна стилизираност на изказа, като недвусмислен жест на противопоставяне на постмодерното овулгаряване на литературата в България. Интелектуалната перспектива, която задава “Колобърът”, е силно ангажираща – като се започне от знаковата роля на фигура като колобъра (древна жреческа фигура, духовно лице, носител на божествено познание при прабългарите), мине се през тежкия митологичен масив (едновременно канава и слог на повествованието) и се стигне до биомеханичния образ на живота, изграден в предпоследната част “Биомеханика” – по този път се гради метафизичното “тяло” на свят, който е с извънопитна структура и много трудно може да удържи връзката с действителността, каквато я познаваме.

Всъщност и сюжетно, и композиционно, книгата се гради върху едно основно противопоставяне – между съня и будното състояние. С модернистки жест е тотализиран сънят като единствена възможност за постигане на откровение. Това, разбира се, е тенденциозно представен акт, в който личи връзката на автора както с похватите на екзистенциализма, така и с прийомите на Романтизма за градене на утопичен модел на човешко съществуване.

Дълбокият интерес и изследователски афинитет на Динко Динков към авторите екзистенциалисти е силно изявен и очевидно е изиграл формираща роля в написването на книгата “Колобърът”, но със сигурност тук става въпрос за надграждане на концепции и философии, а не за повърхностно позоваване или непреодолени влияния. В контекста на един универсален и уместен екзистенциален скепсис за читателя на книгата е съвсем естествено да се сблъска с настойчиво експлицираната самотност на образи като Анатма Сам[1], мистър Синистър, чужденецът, както и с идеологеми като “въображението на огледалото”, “обектен свят”, “древна божествена памет” и други подобни образи с философска ангажираност. Не са чужди на авторското съзнание и романтическите проекции с възторжен привкус към алхимическите открития. Във “Възкачване на императора” виждаме следното:

“Нигредо Гракх. никога не беше съществувал – той представляваше машината в мен – аз съм биомеханика от последния вид на съпротивата. Мога да спася от зараза децата на хората, както и те мен от абсолютното машинизиране, но космическата енергия владее силата да се обърне срещу всички нас...”

Нигредо е алхимическият антропос, все още непречистен от субстанцията, която го съставлява, но в същото време е основен елемент за постигането на алхимическия камък, който метафорично се съотнася със свещения Граал, а в крайна сметка и с още по-универсалната идея за безсмъртието. Търсенето на безсмъртието в перспективата на канонични и извънканонични духовни практики е базисен повествователен модел почти за цялата литература на Романтизма през

18-19 век, и на модернизма през 20 век. В книгата “Колобърът” това търсене минава през тоталното разрояване на личността в множащите се перспективи на християнството, юдейството, мохамеданството, зороастризма, тоест, наблюдава се един религиозен синкретизъм, с който героите биват облъчвани постоянно – или на сън, или като видения, или като пророчески думи на машините, или като ритуалистично въвличане, извършено от един или друг митологичен герой (например Атила) и т.н. При по-задълбочено вглеждане може да се види, че поетиката на този тип разказване в много от случаите се възползва от похватите и механизмите и на диаболизма в българската литература, особено в аспекта на овеществяването на човека и одухотворяването на вещите, но ефектът е далеч от постигането на чувството за застрашеност като субективно преживяване, по-скоро става въпрос за екзистенциална съкрушеност. В крайна сметка книгата тотализира смисъла на религиозното чувство като единствен възможен път за постигане на познание. Алгоритъмът, по който това се случва, следва пътя от сугестивния сън, в който внушенията стават директни, минава през преживяването на същите тези внушения и се стига до разбулване на тайната, която е и откровението, истината за битието.

Различните герои, притчи, митологични разкази, са всъщност един огромен разказ, разказван от самия колобър (също апокалиптична фигура, както стана ясно). Колобърът разказва големия метаразказ за заблудата на човечеството – че сме определени от времето и пространството, че съществуваме в исторически модели. Времето и пространството нямат друга стойност, освен тази, която самите ние сме им предали като продукт на собствената си рационалност. Само в едно неподвластно на разума съзнание (каквото може да бъде това на “спящите будни”) болестотворният времепространствен свят може да се преодолее, прекъснатостта му да се отмени, да се отворят шлюзовете на граничните проходи, свързващи отсамното и отвъдното, и в крайна сметка границите на обектното мислене да отпаднат, за да може вещите и хората най-сетне да се трансцендират и взаимопроникнат така, че картината да стане прозорец, а прозорецът – знак...и да се стигне до пълното о-духотворяване на света, а заедно с това и до неговото о-здравяване.

Книгата “Колобърът” и самият колобър използват “конвенция”, която привидно става и код на книгата – тази конвенция е играта.

Всичко е игра, чиято цел е субектът да избяга и така да се спаси

“... в този град има едно неоспоримо действие, което води в себе си собственото си противодействие – пълна измама и абсолютна недействителност. Възприемате ли условието? Играта се развива в града. Ще играете ли? На всеки играч се предоставя възможността да си я въобрази по различен начин. Целта е, без да ви гонят, да бягате. Вие можете да избирате от какво и от кого. Избягате ли – печелите, в противен случай – изгубвате свободата и правото да си я възвърнете. Има три условни варианта, които – при безизходица – съветвам ви – не пренебрегвайте – не напускайте техните предели! Да избягаш от себе си, да избягаш от другите, да избягаш от града. Но нито един от тези варианти не се осъществява. Така в първия вариант ставате част от еднаквите други, във втория се връщате безвъзвратно към себе си, а в третия сте вече чужденец. Но това е само една игра. Ще играете ли?” (“Градът”)

Не се ли отворят границите на света, разбиран като “обектен свят”, не се ли проникнат взаимно обектният, субектният и огледалният свят, спасение няма и не може да има. И както се случва в класическата митологична схема, спасението е за тези, които минат през всичките фази на посвещение, чийто водач е именно колобърът. И ако извървим докрай пътя на духовното си узряване, ако повярваме на колобъра, в крайна сметка ще се себенадмогнем чрез другия, чрез чужденеца вътре в нас, ще го обикнем и може би само тогава Анатма Сам не ще бъде вече сам.

Трябва да се подчертае, че книгата на Динко Динков не е поредният опит за въобразяване на утопия като елементарен и тривиален начин да се избяга от действителността, а напротив – надхвърляйки все пак разностранните интелектуални връзки, които повествованието гради с древни и модерни литературни и философски конструкти, “Колобърът”, противно на очакванията, макар и изградена с похватите на модерното митологично-утопично писане, всъщност представлява възвърналата се[2] (с пълна вяра във възможното реализиране) нова и автентична версия на големия мит за единството и целостта в първозданната божествена хармония, когато любовта е най-върховно измерение на съществуването... Стига да имаме силата да я понесем.

----------------
[1] Анатма Сам, например, е лишен от време-пространствен живот, защото самият той е отвъдопитен субект, но в същото време този Анатма Сам е вместен в емпиричния свят, с всичките му задължаващи физически характеристики, и така субектът понася самотността си не само като име, но и като присъствие/отсъствие за другите.

[2] Вж. последната глава от книгата “Възвръщане”.
----------------
Динко Динков, "Колобърът", Бургас, 2009.
----------------