Вярвам в любовта, а не в омразата

– Господин Йорданов, Вие сте емблематична личност за Бургас. Посочете някои други емблематични неща за Бургас, от Ваша гледна точка, към които въображаемо се връщате при отсъствията си оттук.

– Какво значи емблематична личност? За такива личности може да се говори само след време, когато вече не са живи. Тогава чак става ясно дали оставаш в съзнанието на своите съграждани или това е било някаква конюнктура.

В емблемата “Бургас” има много неща, общи за всички бургазлии, но мисля , че всеки си има свои важни само за него бургаски ориентири.

Аз съм морско момче, израсло в крайморската махала и всичко по улиците “Екзарх Йосиф” и “Асен Златаров” е живо в моята памет.

Дърветата по “Асен Златаров”, например, които наричахме “чернички”, вече са станали огромни, колкото и пъти да са подкастряни – те са по-стари от мене поне с десетина години. Обирахме черните им топчета с костилки и се стреляхме с масури. Те ни служеха и за диреци на футболни врати – тогава играехме футбол на самата улица с парцалени топки. Гъстите им клони ни служеха за скривалища. Сутрин, като се събуждах, те чукаха с клоните си по прозореца ми.

Има ли смисъл да споменавам морето... старият мост... пристанището и чуждестранните моряци, които ни подхвърляха по някой шоколад от корабите... това в далечната 1945-1946 година.

На времето бургаското пристанище не стана съветска военна база. Виждам, че сега си точат зъбите американците. Не вярвам гражданите на Бургас да го допуснат.

Впрочем, днес всичко е възможно. Видяхте какво стана с библиотеката.

– Някога в националното пространство наричаха Бургас “град на поети, артисти и художници”. Според Вас все още ли Бургас е така емблематично артистичен град?

– Не искам да влизам в ролята на човек, който признава само своето време и отрича всичко след него.

Пооткъснал съм се от културния живот на Бургас, но от “столичната” си гледна точка мисля, че градът продължава своите традиции. Особено художниците, сред които откривам много нови талантливи имена, наред с ветераните Георги Баев, Кирил Симеонов, Виолета Масларова...

Не смея да говоря за артистите, защото те останаха съвсем малко.

Уви, много бургаски поети си отидоха преждевременно, а можеха да живеят още дълго. Списъкът само за последните 7-8 години е ужасен: Христо Фотев, Стойчо Гоцев, Славчо Чернишев, Янаки Петров, Николай Искъров,  Иван Апостолов, Димитрина Баева...

Разбрах с болка, че в момента в Бургас имало 4 съюза на писателите. Не мога да разбера какво делите?

– “Ние не вярваме в щъркели” – знаково произведение в творческото Ви развитие. В какво вярва и не вярва днес Недялко Йорданов?

– Когато през 1966 година си позволих да употребя глагола “не вярвам” – това не означаваше безверие. Това означаваше, че не трябва да вярваме в готови рецепти, в спуснати отгоре инструкции, че трябва да подлагаме всичко на съмнение /цитирайки Енгелс, който всъщност е цитирал древните гърци/.

Днес, макар и на толкова години вече, се водя от максимата – да вярвам само на това, което е преминало през разума и сърцето ми.

Разбира се, вярвам във вечните човешки стойности – вярвам в любовта, а не в омразата. И мисля, че мога да прощавам, без да изисквам да ми прощават.

– През последните няколко години “споменното” начало е като че ли преобладаващо в творчеството Ви. Рефлексия на какво е това мемоарно пристрастие?

– Нямам време... Не зная колко ми остава, а не искам всичко да потъне в забравата. Написах вече историята на родителите си – една истинска шекспирова трагична любов. Надявам се да успея да опиша и своите патила, преди да изчезна. Стремя се да бъда обективен, да не украсявам или огрубявам събитията. Да бъда документален и точен – имам огромен фактологически материал. Излезе първият том – оказаха се 400 страници само до 1970 година. Не се плаша от обема – всъщност не правя собствена биография, а биография на времето, в което живях. А то беше безкрайно интересно. И никога няма да се повтори.

Сега пиша втория том – до 1989 година. Вече съм написал една голяма глава за бургаските поети – за всеки поотделно. Когато пишех, преживявах всичко отново и беше болезнено и странно усещането да общуваш с хора, повечето от които вече ги няма.

– Мирис на водорасли, мирис на НХК и мирис на какво още усещате при всяко завръщане в Бургас?

– Поетичен въпрос!

Мирис на детство. Особен, невъзможен да се опише, така че страничен човек да го разбере и усети.

Бургас е моята болка и моята радост. Забравил съм болките и обидите, помня само радостите.

– Чувствате ли се в собствената си кожа един Одисей?

– Донякъде... Но два пъти в годината се връщам в своята Итака. И може би един ден ще се върна завинаги. Нека не звучи зловещо, но отдавна зная къде ще се установя...

– Искаме да Ви попитаме, като “кормчия” на най-авангардното списание-алманах “Море” в България в ония години, как гледате на един бургаски вестник като “Автограф”?

– В момента точно пиша тази част от спомените си... Алманах “Море” – разгръщам десетгодишното му течение и се изумявам от нашето нахалство и нашия вкус.

Не познавам вашия вестник, но за мен е достатъчен фактът, че в днешните трудни години  проявявате дързостта да издавате едно чисто литературно издание. Толкова малко са вече трибуните, до които имат достъп  българските писатели – затова ви желая да просъществувате още много, много години.

Интервюто води Атанас Радойнов
специално за в-к “Автограф”

И… едно стихотворение, подарено от Недялко Йорданов на в-к “Автограф”:

Щастие

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие...  щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...