Яйцето

Иван Бодаков, прилежен служител в провинциалния клон на Юнион банка, неочаквано започна да се усеща като запъртък. Странно самовнушение! То възникна у него при гостуването му на село. Киро Лирков, негов приятел от младежки години, направи ремонт на родната си къща и през почивните дни тичаше там да се “изчисти от градската смет”. Преди месец Киро покани Иван да му помогне да издигнат пилон за телевизионна антена, защото къщата попадаше в ниско място с лош сигнал.

На една от гредите в избата на старата къща имаше лястовиче гнездо. Птичките избрали това място още преди Лирков да купи къщата и отглеждали голишарчета два пъти годишно. Но тази пролет Киро заправил ремонт на оградата и му се налагало час по час да влиза в избата за инструменти, дъски и гвоздей. Плахата лястовица излитала из гнездото при всяко неговото появяване и не могла да измъти яйцата си. Киро не на шега се чувстваше виновен за това.

– Мъчно ми е за птичките! Представяш ли си, Иване, лястовичките тежат 30 грама, прелитат хиляди километри да дойдат тук и да отгледат поколение. А тя – глупачката, вече месец и нещо лежи безполезно върху запъртъци. Няма да й стигне времето за второ пилило. Не измъти ли тази година голишарчета, мъжкарят ще я зареже и ще си намери друга женска.

– И какво ще стане с нея? – попита Иван.

– Ще умре от мъка. Ех, четири неизлюпени лястовичета тежат на съвестта ми! – въздъхна Киро, взе яйцата-запъртъци и ги хвърли на кокошките.

Оттогава Бодаков започна да оприличава своя живот на безполезно гнездене върху запъртъци. А му се искаше много да излюпи нещо красиво и добро.

Животът на Бодаков не беше по-различен от живота на десетките хиляди хора в града, събрани в едно нелепо стълпотворение, лакомо и ненаситно за наслади, впримчено в илюзии. Откакто заживя със странното усещане, Иван беше болезнено чувствителен към градската бъркотия, която противостоеше на някогашната му работа като ветеринарен техник. Отдавна кравефермата беше ликвидирана и Иван напусна селото. Намери си работа като охранител на банката.

Веднъж тръгна да изхвърли в казаните за отпадъци обелки от плодове и зеленчуци, а от горните етажи на съседния жилищен блок някой метна найлонова торба с вмирисана цаца, коя пльосна пред самия Иван.

Съседите Къркеланови имах кученце. Нека си го имат, щом искат. Но кученцето при всяко извеждане навън препикаваше стълбището до входната врата на Бодакови.

– Какво да се прави? Животинче! – оправдаваше се Къркеланов, а в лицето му се хилеше самата глупост.

Сутрин Бодаков пътува за работа с автобус 13. Започнаха първите пролетни топли дни. В автобуса още заранта ставаше задушно. Бодаков обгръщаше с апатия уморените недружелюбни лица с тягостно усещане за неуредени животи.

Една сутрин наблизо до него пътуваше селянин, личеше си по гумените цървули, по сламената капела и по свободното високо говорене. Селянинът казваше на своя братовчед, на когото гостуваше, че се усеща като бройлер в кафез в тази градска суматоха.

– Ех, дружко си е сутрин да тръгнеш напреко през тревата, а птичките да те питат: Абе, ти, човече, накъде си се запътил? А ти да им свирнеш, демек искаш да им кажеш: “Нанякъде!” И ветрец те води за носа с разни приятни миризми. Току изскочи заек, прескочи и – духтата да го няма. Рояци горски пчели жужат в цъфналата детелина. Ти нарамваш слънцето и вървиш, вървиш... Леко ти е и ти си живее сто години.

Гражданите в автобуса вторачваха очи в селянина – едни с учудване, други с явна досада, трети със снизхождение. А братовчедът на селянина натякваше:

– Добре, добре, братовчед! Като слезем, ще ми разказваш за село!

На Бодаков му се прииска той да бъде селянинът. Усети, че обувките го стягат, че шапката му тежи, че му е задушно и притеснено до припадък.

На следващата спирка селянинът и братовчедът му слязоха.

Краткото присъствие на селския човек сякаш беше срязало с остър нож безразличието на Бодаков. Миризмата на пот в автобуса предизвикваше кисела утайка в сетивата му. Искаше му се да попита високо пътуващите с него: “Не му ли завидяхте, бре, хора?” Не забелязваше такова нещо в градската суета.

Със селянина от автобуса слезе нещо загадъчно сурово, пън с избуяли от посеченото му стъбло свежи фиданки, невидимите му дълбоки корени вършеха своето сътворение, смучеха могъща мъзга от земята.

Една госпожа на средна възраст си вееше с пъстро ветрило. Шапката й – разбутано гнездо. Бодаков си помисли, че в него могат да мътят врани. Госпожата си вееше с ветрилото, а Иван се мъчеше да си припомни имената на ветровете, с които хората на село си приказват свойски. Мореникът, а преди това – Въртоглавът... Въртоглавът живял живеел в една морска пещера. Входът й бил залостен с огромна каменна плоча. Отмествало е само от време на време едно морско чудовище и вятърът хуквал да се налудува. Потопял кораби, удавял моряци и рибари, разломявал пристанища.Оставал след себе си много черни забрадки и вдовишки плачове. Един ден Господ се смилил и отсъдил вятърът да се казва Мореник, да бъде постоянно на свобода, да носи на хората прохлада и животворен дъжд. Ами Белият вятър, който иде откъм Мраморно море. Отначало Господ му дал само очи. И бил вятърът много вятърничев – събарял къщи, изкоренявал дървета, прегазвал нивя, брулел плодове от овошките. Един ден Господ му дал уши и му заръчал: “Щом чуеш собствения си глас като вълчи вой, позапри се, укроти се, не разрушавай, а създавай живот!” Оттогава Белият вятър топи снеговете, разпуква пъпките на дърветата и цветята, създава живот навсякъде, отдето мине. Есенникът пък се образува от въздишките на дърветата, чиито листа падат и застилат земята като шарен килим. Този прохладен и благ вятър налива сладост в завръза на дърветата и лозите. Бодаков си спомни и за още един вятър – Порязът, студен зимен вятър, който бръсне по кожата на лицето и носи сняг. Господ се уморява през останалите сезони да дава живот на всичко – от детелината и мравките до пчелите, вековните гори и житните поля, затова не участва в живота на Поряза...

Приятен свеж мирис привлече вниманието на Бодаков. Млада красива дама, седнала обратно на посоката на движение, държеше в ръцете си букет с нарциси.От време на време ги помирисваше, може би да пропъди миризмата на човешка пот. Цялата външност на жената издаваше суетност. На Бодаков му се прииска да може да й разкаже мита за Нарцис: Той бил влюбен в себе си и затова презирал жените. Нимфата Ехо страдала от любов към красивия Нарцис. Страдали и много други жени. Възмездието на боговете не закъсняло – един ден, когато Нарцис бил на лов в гората, ожаднял, намерил горско кладенче, вгледано с бистрия си взор в синьото бистро небе, в това сребърно огледало Нарцис видял своето отражение и толкова го харесал, че поискал да го прегърне. Но като не могъл, се пробол с меча си и умрял. Превърнал се по волята на боговете в цветето нарцис.

 “Какъв идиот съм!” – помисли си Бодаков и се загледа в един господин с аристократична осанка. Шаренитге му очи оглеждаха хубавите млади жени, а ръката му галеше резбованата конска глава на бастуна. Конската глава е пазител от зли духове, но тя е и признак на силна мъжка п отенция. Бодаков с удоволствие би разказал на господина за странджанските икони с образа на свети Илия. Неговата огнена златна колесница е впрегната в четири коня и лети по небето. Бодаков си помисли, че трябва да се снабди и той с бастун с конска глава. За всеки случай!

Едно дете казваше на майка си, че ще събере мириса на цъфналите липи в Морската градина в един голям балон и всяка вечер ще пуска от него ухание, с което да приспива послушните деца. Майката го сряза:

– Стига глупости!

Фантастичното детско желание предизвика у Бодаков копнеж по прекрасната му непостижимост.

На следващата спирка автобусът изплю с отвращение няколко граждани, а с тях и Бодаков. Удължената човешка сянка се просна върху тротоара, Бодаков се опита да я прегази, но тя – безплътната, го поведе към банката.

Поради съществуващата финансова криза предстояха съкращения в провинциалния клон на Юнион банка. Бодаков щеше да бъде един от съкратените. Той сам не поставяше това под съмнение, защото не е бил мутра никога, защото се е отнасял винаги към своите началници естествено, без умилкване, без да ги ухажва. Директорът на банката по подобие на партийния лидер завъди кучета – овчарки. Колегите на Бодаков от охраната побързаха един през друг да си купят кучета от същата порода. Отглеждането на кучетата беше повод често да разговарят с директора за кучешки работи. Бодаков не купи куче. Не купи даже тогава, когато директорът му каза, че да имаш днес кучета-овчарска порода, означава да си в крак с времето.

Времето! Всяка мисъл за него горчеше у Бодаков. Три пъти го избираха от социологическа агенция за проучване на общественото мнение. Питаха го дали е доволен от управлението на страната, за коя партия ще гласува в следващите парламентарни избори, на кой политически лидер вярва. Отговаряше негативно, защото беше объркан, разочарован, невярващ в обещанията за по-добро бъдеще.

Деница, дъщеричката на Бодаков имаше домашно за Сизиф. Майка й я беше приучила от малка да й дава сдъвкано знание. И сега той – бащата, трябваше да сдъвче мита за Сизиф. Намери 11-та песен в “Одисея”, прочете три пъти описанието на Омир. Сдъвка за Деница смисъла на абсурдната участ на Сизиф, обикнал камъка, който е придобил формата на ръцете му, на плещите му и е станал негова съдба. От съзнанието на Бодаков не излизаше натрапващата се съпоставка между него и Сизиф, виждаше себе си тъй обречен да тика тежкия камък на своето безлично всекидневие, самотен в усещането, че е незначителна сглобка в матрицата на този град, в който хората се блъскаха едни в други като билярдни топки...

Иван Бодаков, прилежният служител в охраната на провинциалния клон на Юнион Банка, се връщаше към фантастичното желание на онова пътуващо с майка си в автобуса дете, което мечтаеше да събира в огромен балон мириса на цъфналите липи в Морската градина. А той, мъж на 55 години, мечтаеше да може да съхрани в един голям резерват човещината и да я възвръща там, където тя чезнеше.

Скучно живееше Иван Бодаков. Гледаше телевизия, четеше вестници, но всичко му изглеждаше банално: шоуто на един, шоуто на друг, нескопосен музикален конкурс, в който не бе изпята нито една българска песен... Във филмите имаше много убийства, много ужаси и много секс, неща, които стряскаха семплата природа на Иван. И телевизията, и вестниците, и радиото го караха да усеща край себе си неподреден свят, непочистена общежитие, покварено общество. Вкупом това подсилваше самовнушението му, че е запъртък...

Една неделна сутрин, седмица преди изборите, Бодаков тръгна на покупки. Случайно разбра, че на площада пред сградата на общината ще има диспут между кандидатите за депутати от различните партии и се причисли към разноликата тълпа, която ги освиркваше, крещеше “Мафия! Мафия!” и напираше неудържимо срещу кордона от полицаи. Бодаков се взираше с отвращение в разплутото лице на един от кандидатите и му се прииска да плисне върху него нещо нечисто.

Брадясал тип сред тълпата водеше на каишка огромен пес. Младеж с качулка на главата носеше плакат с надпис:”Ще ви изметем на политическото бунище!” Майка с дете протестираше с прегракнал глас срещу мизерните добавки за майчинство. Музикант надуваше на саксофон едногласно виене. Бодаков, обхванат от примитивен гняв, спонтанно бръкна в чантата с покупки, грабна едно яйце и го запрати по разплутото лице на кандидата за депутат. Яйцето не беше запъртък, попадна върху главата му, счупи се и жълтък потече по разплутото лице на охранения мъж. Един старец, който беше забелязал, че яйцето беше хвърлено от Бодаков, извика:

– Пада му се!

Бодаков си тръгна от площада с облекчение, защото имаше усещане, че беше счупил запъртъка у себе си...