От малък знам как изглежда смъртта. Първо я видях когато погребваха една леля на майка ми. Празнично облечената леля лежеше в една голяма дървена кутия. Възрастната жена приличаше на заспала...
Запознах се с Матю преди може би петнадесет години. Тогава той беше около седемдесет и пет годишен. Родом от странджанско село, моят нов приятел ми каза, че живее повече от четиридесет години в чужбина...
Сутринта го намерили на една пейка. Бил почти вкочанен от студа. Една съседка отишла до тях и казала на майка му и брат му къде го е видяла. Те отишли да си го приберат...
Пол Гууд е тийм-лидер в една кланица. Там той отговаря за товаро-разтоварните дейности в транспортния отдел. Пол е на видима възраст от около петдесет, висок, с широки рамене, леко прегърбен.
“Обичам я!” – си мислеше поетът, по пътя към хълма. Изкачването беше трудно, не му стигаше въздух. Той с мъка движеше сакатите си нозе, въздухът със свистене излизаше от болните му дробове. В последните дни болката беше нетърпима. Но височината вече бе близо...
Всеки път, докато се разминавахме с него в коридора гледах пръстите на ръцете му. Бяха необичайно къси и някак заоблени – като топчета накрая. Липсваха последните фаланги, както и ноктите...
Поливах цветето редовно, както ми беше заръчал Пол. И давах храна на котето, сладко черно мъниче. Аз нямам домашни любимци, но съседът ми явно много обичаше животните. Личеше си по множеството снимки на домашни любимци по стените на стаите в дома му, както и по заглавията на книгите и дисковете в библиотеката в хола му...
