Националният литературен конкурс “Петя Дубарова” съществува от 1984 година. В началото на 90-те години, по ред причини от различен характер, конкурсът прекъсна своите издания, за да бъде възстановен отново през 1997 година...
Снежа се отпусна на черния, бил някога мек, стол в коридора. “Съжалявам, само пациенти.” Любезният възрастен лекар беше влязъл в кабинета заедно с дъщеря й. Можеха все пак да я пуснат зад вратата със светеща до нея табелка “Не влизайте”...
На път съм да се родя, а не искам. Вече не. Заради гласовете е. Чувам ги всеки ден. Оставало още малко – сега звучи различно, няма я радостта отпреди. Мама често повтаря, че не знае какво да прави. Плаче нощем и ми е трудно да заспя. Искам да й кажа, че съм тук, в нея, до сърцето й и няма нищо страшно – нали сме двама, но тя не ме чува...
– Писателката Муза Петрова? Заповядайте – покани я с предразполагащ жест адвокатът. Поруменяла от удоволствие, тя само кимна и преглътна, за да сподави най-естественото “Да, да, аз съм”, което напираше на устните й...
Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние и страхът от кризите, които бе получавала, бяха отшумели. Роза разбра, че когато човек се грижи добре за себе си и обръща достатъчно внимание на здравето си, то неминуемо му се отплаща...
Не те осъждам, дори, че бях виновна аз,
не те осъждам, аз винаги ще си спомням тебе.
Не те осъждам, ти в моите очи все нагоре си,
не те осъждам, аз отдалече радвам се за тебе...
– И коя е тази история, която не съм чувал отново? – Тя е много стара история. Говори за вярващите по пътя на морето. Те всички бяха младежи и търсеха пътя към щастието, в което вярваха. – Кои бяха те? – Маргарет, Елисавет и Христина...
