Свещената страна Дилмун

През 1861 г. във Франция са публикувани цялостните преводи на клинописните надписи на големите алабастрови плочи, разкопани от Пол Емил Бота в Хорсабад (Месопотамия). В тях се описват събития, станали по времето на асирийския цар Шарукин (Сарагон Асирийски), живял през VІІІ в.пр.н.е. Заключителната част на разказа за похода на Сарагон срещу вавилонския управител Мардук-аплаидина гласи:

“... аз подчиних в своя власт Бит-Иакин на брега на Горчивото  море до самите граници на Дилмун. Упери, царят на Дилмун, жилището на който се намира, подобно на риба, на тридесет двойни часа сред морето на изгряващото слънце, чу за моето могъщество и ми изпрати дарове.”

Това е първият документ, от който учените узнават за съществуването на някаква неизвестна дотогава “страна Дилмун”.

През същата година в Лондон известният изследовател Хенри Роулинсън публикува текстовете на част от глинените таблички, намиращи се в Британския музей. В пет от тях мимоходом се споменава за страната Дилмун, а в шестата се разказва за подвизите на Саргон Акадски (цар на Акад в Южна Месопотамия, около 2303 г.пр.н.е.), който достигнал до “Долното море (Персийският залив) и покорил Дилмун”.

През 1899 и 1900 г. археологическа експедиция, организирана от Пенсилванския университет в САЩ, разкопава руините на прочутия някога шумерски град Нипур в Долна Месопотамия. В средата на ІІІ хил.пр.н.е. този град е най-важният религиозен център на шумерите, тъй като покровител на града е Енлил – главният бог в шумерския пантеон В подножието на нипурския зикурат (стъпаловидна пирамидална кула с храм на върха) наречен Е-кур (дом на планините), се намира главният храм на Енлил. В него ръководителят на експедицията В. Хилпрехт открива храмовия архив, състоящ се от близо 35 хиляди глинени плочки.

В една от табличките, публикувана през 1914 г. се излага шумерското предание за потопа. Тя е доста повредена, но след внимателната й реконструкция се оказва, че текстът твърде много наподобява известната вече асиро-вавилонска версия за потопа, която представлява единадесета глава от прочутия епос за Гилгамеш. Краят на шумерската легенда обаче се различава от асиро-вавилонската и гласи:

“... Ан и Енлил обикнаха Зиусудра (единственият човек, който оцелява след потопа) и го дариха с живот, на боговете подобен от свише вечно съществуване му дали. И заповядаха на царя Зиусудра пазителя на всичко никнещо  и на семето човешка, да живее в страната на преминаването, в страната Дилмун, място, където изгрява слънцето”.

Упоменаването на Дилмун в най-древната легенда за потопа кара учените да се замислят. Докато в асирийските текстове за Дилмун се говори твърде прозаично като за една реална страна, в шумерската легенда Дилмун се оказва вечното жилище на безсмъртния прародител на човечеството  и вероятно в тази страна отива Гилгамеш в търсене на безсмъртието. Това противоречие между двете версии за загадъчната страна дълго време остава неизяснено. През 1945 г. световноизвестният учен-шумеролог Самуел Крамер публикува точния превод на една голяма глинена таблица, намерена също в Нипур. Клинописният текст представлява своеобразна митологична поема от 278 строфи, разположени в шест колони, известна като “Енки и Нинхурсаг”. Енки е един от четирите главни божества на шумерския пантион – бог- покровител на Ериду, най-древният шумерски град, управител и страж на прясната сладка вода. А Нинхурсаг е единствената богиня сред четирите върховни божества – велика Майка на Земята, богиня на сушата.

Събитията, описани в поемата, стават в Дилмун. Тя започва с възхвала на тази страна:

“Свещени градове – повери ги на него (Енки ?),
Свещена страна Дилмун.
Свещений Шумер, подари му на него,
Свещена страна Дилмун.
Свещена страна Дилмун, непорочна страна Дилмун,
Чиста страна Дилмун, свещена страна Дилмун.”

По-нататък се разказва, че Дилмун е свещен, защото в него няма хищни зверове,няма болести и старост и страната е облагодетелствана с много сладка вода. Може да се предположи, че Енки първоначално е бил дилмунски бог и митологичната поема е пренесена в Месопотамия от Дилмун. Вероятно шумерите са вярвали, че техните божества в зората на човечеството са прекарвали времето си в Дилмун и са дарили тази страна с всички блага.

Учените разполагат с множество древни писмени паметници, в които се говори за “страната Дилмун”. Близо 2000 г.(ІІІ – І хил.пр.н.е.) шумери, асирийци и вавилонци многократно споменават в своите документи за някаква богата и цветуща страна Дилмун (Тилмун) – “страна на вечен живот”, намираща се далече на юг, зад “горчивата вода” (Персийският залив), “при изгрева на слънцето”.

Повече от 2500 години тази загадъчна страна е в забвение. Едва в края на миналия век отделни изследователи започват да търсят местонахождението й. Още през 1879 г. Британското външно министерство възлага на капитан Дюран да изследва останките от древни култури на о.Бахрейн, в Персийския залив. Той внимателно и квалифицирано разкопава няколко могили и хълмове, описва много други исторически обекти, намира и публикува клинописен надпис, изсечен върху черна базалтова плоча, който гласи:

“Дворец на Римум, служител на бог Ензак, човек (от племе) Агарийски”.

Упоменаването на този бог в последствие се оказва от съществено значение за идентификацията на Дилмун – Бахрейн, защото под името Ензак в Дилмун е известен и почитан вавилонският бог Набу – покровител на писменото изкуство и мъдростта.

През 1906 г. британските власти в Индия нареждат на полковник Прадо да изследва бахрейнските могили. Той “щурмува” най-високите двадесетина хълма край селището Али. Като пробива наклонени тунели, полковникът достига до големи погребални камери, които се оказват разграбени още в древността. Сред малкото предмети, които намира, най-интересни са два златни пръстена и части от две статуетки от слонова кост. Тогавашните експерти от Британския музей предполагат, че статуетките имат финикийски произход, но въпреки че след време това становище е опровергано, изследователите продължават да приписват бахрейнските могили на финикийците.

През 1925 г. опитният археолог Ърнест Макей разкопава около петдесетина могили на острова. Той установява, че в недрата на всяка могила се намира облицована с камък продълговата камера с вход на запад. В тях са открити само безпорядъчно разхвърлени човешки кости и фрагменти от керамични изделия. Ъ. Макей обаче не се досеща, че погребалните камери са ограбени още в древността, и обосновава хипотеза, според която островът е служил само за гробище на племената от Арабския полуостров през ІІ хил.пр.н.е.

Тези противоречиви хипотези просъществуват чак до 1953 г., когато датска археологична експедиция започва планомерни разкопки на островите. Самият Бахрейн е дълъг близо 50 км, широк 24 км и е най-големият от двадесет и петте островчета в югозападната част на Персийския залив, образуващи Независимия арабски емират Бахрейн. Далечното минало на острова е съвършено неизвестно и час след ХVІ век, когато португалците основават тук търговски представителства, в Европа узнават за неговото съществуване. И затова двамата археолози Петер Вилхелм Глоб и Джефри Биби – инициатори и в началото единствени участници в експедицията, пристъпвайки към разкопките, се интересуват от всичко, отнасящо се до историята на острова.

Първоначално двамата археолози изучават аерофотоснимките на острова и установяват, че на него се издигат около сто хиляди могили. Набелязват петдесет и пет най-перспективни участъка и започват изследвания и разкопки. В първите два работни сезона те разкопават хълма край селището Барбар и разкриват руините на голям древен храм от средата на ІІІ хил.пр.н.е., подобен на шумерските храмове от тази епоха. Разширявайки периметъра на разкопките, археолозите разкриват останки от град около стара португалска крепост на северното крайбрежие. Внимателното стратиграфско (дял от геологията, въз основа на който археолозите са разработили метод за определяне последователността на културните напластявания, относителната им възраст и пр.) изследване установява, че останките съставят пет културни слоя (хоризонти), които условно обозначават като “Град І, ІІ, ІІІ, ІV и V”. Намерените многобройни керамични фрагменти имат твърде характерна окраска и орнаментация, която не се среща другаде. От голямата прилика на медната глава на бик, намерена в храма, с подобни глави от царските гробници в Ур, археолозите установяват, че керамиката датира от около 1300 г.пр.н.е. От по-нататъшните изследвания обаче става ясно, че това е една напълно самостоятелна култура, като “Град І” възниква вероятно около 2700 г.пр.н.е. и заедно с “Град ІІ” представляват може би Ранния Дилмун. “Град ІІІ” заема централна фаза в развитието на дилмунската цивилизация – Средният Дилмун (1800-1000 г.пр.н.е.), а “Град ІV” представлява Късния Дилмун (1000-500 г.пр.н.е.). “Град V” датира от времето на Александър Велики, а в най-горния пласт са намерени останки от ислямския град от ХІІ-ХІІІ век.

През 1957 г. край крепостната стена на Ранния Дилмун Дж. Биби намира “най-важната находка на годината” – кръгъл печат от сиво-бял стеатит (талк, мек мазен камък, естествен силикат на магнезия), с диаметър около 2,5 см. Преди това, още през 1932 г. д-р Джед от Британския музей публикува статия за множеството цилиндрични печати, намерени от Ленарт Ули при разкопките на Ур, широко разпространени в Месопотамия от 3000 до 500 г.пр.н.е. Описани са и петнадесет кръгли печата, от които осем се оказват тъждествени с печата, намерен от Дж. Биби. Останалите седем урски печата също са кръгли, но на лицевата им страна е гравирана рисунка на бик, а над него – писмени знаци от протоиндийската цивилизация край р.Инд. това именно дава повод д-р Джед да озаглави статията си “Печати от древноперсийски тип, намерени в Ур”.

Когато през 1853 г. директорът на археологическата служба в Индия Александър Канигхъм посещава руините на някакъв дворец край р.Инд, случайно намира печат от черен стеатит с надпис от шест знака на съвършено неизвестен език. Така започна откриването на една от най-древните цивилизации на Земята. В Харапа (където е намерен първият печат) и Мохенджо-Даро – главните градове на тази все още загадъчна култура, досега са намерени неколкостотин квадратни печата от стеатит. Всичките са еднакви, с широчина 2,5-4 см, на лицевата им страна има изображение на някакво животно (бик или зебу) и над него надпис на неизвестен език.

Три от печатите, намерени в Мохенджо-Даро, обаче не са квадратни, а кръгли – почти идентични с кръглите печати с протоиндийски писмена, намерени от Л. Ули в Ур и публикувани от д-р Джед.

Разглеждайки свързано всички тези находки, може да се заключи, че наличието на еднакви печати в Ур и Мохенджо-Даро свидетелства за някакъв продължителен контакт между двете цивилизации. От друга страна, кръглите печати явно са “чужденци”, както в Индия, така и в Месопотамия и следователно може да се предположи, че те са “местни” за Бахрейн – още един косвен факт за отъждествяването му с Дилмун. По-късно са намерени още осемдесет и пет двустранни печата с клинопис от Харапа, Мохенджо-Даро и Бахрейн, като най-много а бахрейнските. В древността о.Бахрейн играе важна роля като промеждутъчен пункт на търговията по море между Индия и Месопотамия и равноправен търговски партньор на двете велики цивилизации. По цялото протежение на Персийския залив само на този остров и на материка срещу него има обилни източници на питейна вода, благодарение на които древните мореплаватели са могли да продължават плаванията си. За активната търговия между Дилмун и Месопотамия свидетелстват многобройните глинени таблички, които Л. Ули намира при разкопките на един жилищен квартал в Ур през 1930 и 1931 г. В осемдесет от табличките, датирани от около 1800 г.пр.н.е., се споменава някой си Еа-насир – дилмунски търговец и посредник в търговията с мед, която той доставял по море от Дилмун в Ур. В други осем плочки, намерени в храма на Нингал (1907  до 1871 г.пр.н.е.), също пише за търговията с Дилмун. В една друга плочка от 2027 г.пр.н.е., представляваща своеобразна квитанция от Ур-гур, “капитан на голям кораб”, се споменава “за заплащане на мед от Макан”. Следователно дилмунските търговци имали свои “кантори” в Ур, чрез които внасяли и препродавали медта, която получавали от друга полулегендарна страна – Макан. Според Дж. Биби тази страна е днешният Оман, което е напълно правдоподобно. В района на оазиса Бурайми (Оман), той открива следи от древни медни рудници. Анализът на медните предмети от ІІІ хил.пр.н.е. от Южна Месопотамия показва, че те са близки по състав с метала (примеси от никел и отсъствие на арсеник) и медната руда, добивани през тази епоха в Оман.

И все пак в хилядолетните взаимоотношения между Шумер и Дилмун се откроява едно загадъчно обстоятелство. Защо в шумерския епос Дилмун е представен като приказна свещена страна –“рай” за боговете, а не за хората, в която няма болест и смърт, - въпреки документираните прозаични търговски контакти? Защо чисто дилмунските богове Ензак, Мескилах Ензак, Нинсикила и Ваханум често се срещат в шумерските химни и легенди? И защо все пак за шумерите Дилмун е обкръжен с някакъв особен свещен ореол – обстоятелство, което не може да се обясни само с голямото икономическо значение на търговията с Дилмун?

Някои изследователи търсят обяснението на този феномен в обилните източници на прясна вода на о. Бахрейн, благодарение на които там растат гъсти гори от финикови палми и се простират цветущи градини – необичайна картина за арабската пустиня. Други смятат, че ако Ел-Обейдската пракултура, която е пряка предшественица и може би родоначалник на шумерската, е възникнала по арабското крайбрежие на персийския залив,то напълно естествено и обяснимо  е благоговението, с което са обкръжавали шумерите своята южна прародина. Но... последните изследвания на обейдските керамични изделия от Арабия, посредством неутронен анализ показват, че те са по-млади от най-древната обейдска керамика в Месопотамия. Следователно Ел-Обейдската пракултура се заражда по долините на реките Тигър и Ефрат и впоследствие нейните представители се разселват по арабското крайбрежие.

Според С.Н.Крамер  о. Бахрейн не може да се отъждестви с известното от епоса за Гилгамеш “трето царство” Дилмун. Той смята, че протоиндийската цивилизация о долината на р.Инд, фактически е била за шумерите “свещената страна Дилмун”, “страна, където изгрява слънцето”. Това е по-характерно за Индия, която е на изток от Шумер, отколкото за Бахрейн.

Независимо от някои все още нерешени въпроси голямата заслуга на датските археолози се състои в това, че те успяват да повдигнат булото на неизвестността, което покрива миналото на този обширен район.