Димитър Жечков (контекстуална биография)

Специфичното приложение на биографичния метод в историческата културология е свързано с поставянето на индивидуалната история на личността в центъра на социалните, икономическите, политическите, етническите и други особености на реалния живот. Биографията на личността “приземява” общоприетите представи чрез индивидуални нюанси, конкретизира данните за дадена епоха. По мнение на италианския историк Джовани Леви, съществуват няколко типа исторически биографии:

– модална – анонимна история, лишена от лична конкретика;

– контекстуална – животът на човека илюстрира културно-историческите събития на епохата;

– “на границата” на нормата – характеризира личности с девиантно поведение;

– херменевтическа – анализира мотивите на поведение и степента на лична реализация. [1, 2, 3]

Вниманието ни като изследователи е насочено към контекстуалната биография, която отразява атмосферата, обществените условия на живот. Тук задачата на биографа е да реконструира живота на дадената личност в неговата динамика и вътрешни противоречия. Подобен подход е характерен за историческата антропология, за социологията, но благодарение на биографичния метод може да стане част от историко-педагогическо проучване.

Ще използваме пресечните точки на контекстуалната биография с биографиката като историческа наука. Последната отразява закономерностите на човешкия живот чрез съхранените биографични знания, като една от задачите ѝ е разкриването на индивидуалния потенциал на конкретната личност. Най-често разпространени са биографиите на известни исторически личности и биографиите на литературни герои, но напоследък се открояват биографиите на обикновени хора от различни социални слоеве, попаднали по силата на обстоятелствата в центъра на общественото полезрение. [1, 2]

Така личност е Димитър Жечков (1887-1907), чийто избор на начин на живот е привличал вниманието и интереса на околните. В кратката му (но значима за съмишлениците му) житейска и активна обществена дейност се открояват акценти, разминаващи се с балканския темперамент и национална менталност.

Димитър Жечков е роден в Бургас в семейството на богат човек – Георги Жечков, управител на кантора със седалище в Цариград, която търгува с български и европейски стоки. Завършва гимназиалното си образование в Сливен, тъй като по това време училището в Бургас е само до трети клас. В гимназията попада в среда, която става определяща за възгледите и начина му на живот. Започва да чете и превежда трудовете на Л. Н. Толстой. [4] От този момент до края на живота си демонстрира веруюто си на толстоист, вегетарианец, пацифист. Примери за това откриваме в спомените на неговите приятели и близки. Тъй като личната му кореспонденция не е съхранена, ще разчитаме на техни позования, както и на обнародваните му преводи, които разкриват неговите нравствено-религиозни възгледи. В тях ще се опитаме да открием онова, което го извисява духовно и респектира хората около него.

Образование

В началото на ХХ век в България образователният ценз е решаващ за личния и професионалния просперитет. Гимназиалното образование е достъпно за малцина, а следването в чужбина е въпрос на семейна и/или обществена подкрепа. Димитър Жечков още по време на ученическите си години се запознава с идеите, които ще го ръководят през остатъка от краткия му живот. Нещо повече, той търси сродна идейна среда и се посвещава с жар на преводаческа дейност, която ще упражнява и впоследствие. Превежда от руски език “Мисли за Бога” на Л. Толстой през 1903 г. и я издава, като се подписва с инициали. Анонимността му е разкрита и директорът на гимназията би трябвало да го санкционира – не е разрешено ученици да се занимават с агитационна дейност; при разкриването на такава се налагат административни санкции, в т. ч. и изключване. Той обаче не го прави, защото Димитър Жечков е отличен ученик и принадлежи към известна фамилия, която има влиятелни роднини и в Сливен. Така запаленият толстоист завършва с висок успех средното си образование и е на кръстопът – иска да се посвети на призванието си на будител, а семейството има други планове за него.

Характерно за привържениците на тази идея е желанието да създават своя духовна общност, която да разпространява знания предимно сред селяните – те са прослойката, в която яснополянският мечтател вижда бъдещата обществена сила, способна да преустрои обществото. Димитър Жечков вписва себе си в тази представа и е готов да работи в най-затънтените кътчета на страната

Христо Досев си спомня: “След свършване гимназията той мечтаеше да се посвети на учителството – да учи селските деца. Но молбите на родителите му изменят решението му...” [5, с. 11]

Това е последният път, когато младежът се вслушва в увещанията им, главно в молбите на майка си. Оттук нататък те не могат да го склонят към компромиси. Меко, но неотстъпно той надделява – и при избора на специалност – философия вместо далеч по-прагматичните търговия или инженерство, и при прекъсване на следването си, и при решението да стане комунар, и чрез придържане към вегетарианството като начин на хранене... Конфликтът с родителите не придобива размерите на лична драма, защото обичта надделява, но огорчението на двете страни е факт, документиран в негово писмо до бъдещия професор по педагогика Димитър Кацаров: “Жалко, много жалко... но виновни ли сме ний, че ни се е от­крил закон, по-висш от родителското желание, че ни ръководи любов, по-висша от родителската”. [5] Стремежът да бъде духовен учител не го напуска – той намира изява в изразителния начин, по който чете откъси от трудове на Лев Толстой при срещи с обикновените хора; в достъпните слова, с които иска да ги приобщи към идеите си.

От 1904 до 1906 г. той следва философия в Германия. Избира сам курсовете и лекторите, затова всеки семестър сменя местоживеенето и университетите. “Освен в университета “Фридрих Шилер” в Йена, Димитър Жечков е слушал лекции по история на философията в университетите на Гьотинген, Берлин, Лайпциг, Тюбинген и Франкфурт на Майн, все с цел да научи нещо повече за смисъла на човешкото съществуване, за вярата в човека, в доброто...” – свидетелства неговият сродник Георги Хаджипетров, син на сестра му Анка Жечкова, позовавайки се на семейния архив. [4] След втората година настъпва обрат в търсенията му. Лекциите – с изключение на тези при професор Ото Либман – не дават отговор на въпросите, които го вълнуват. През лятото на 1906 г. той отива при Христо Досев в Швейцария, в комуната от руски и български толстоисти в Ла Кроа сюр Лютри, на брега на Леманското езеро. Там намира начина на живот, който импонира на неговите разбирания; открива взаимоотношения, за които не престава да мечтае – равноправие, свободно споделяне на мнения, “братски труд”. Негов университет става животът.

Комунар

През есента на 1906 г. Димитър Жечков прекъсва окончателно следването си. Вече е в България и въпреки увещанията на родителите си, става съосновател на толстоистката комуна в с. Алан Кайряк. Заедно с другарите си редува умствения с физическия труд, пише и превежда, разпространява броевете на списание “Възраждане”, в което има статут на главен помощник. Редом с него са Христо Досев, Стефан Андрейчин, Никола Венетов. Сред местното население Димитър Жечков се ползва с популярност, защото включва в беседите си изпълнения на цигулка. “Мек, чист, любовен, с дълбоко религиозно чувство, той привличаше към себе си всички и всякого”. [6] Пред очите на близки и познати младежът израства духовно през последните месеци от живота си. Той залага на личния пример, на убеждението.

Физическият труд не е винаги по силите му, но Димитър Жечков старателно, макар и неумело, обработва заедно с останалите предоставените 15 декара земя. Отглеждането на зеленчуци и тяхното напояване се оказва дейност, за която колонистите не са подготвени. Въпреки това те изпитват радост от съвместния си труд. Работят от сутринта до обяд и от 16 часа до вечерта. [6] В останалото време се посвещават на издателска и редакторска дейност. Липсата на опит и на финансова подкрепа не ги плашат. Димитър Жечков се научава да подвързва броевете на списанието, а за да осигури средства, участва в разпространението му. Двамата със Стефан Андрейчин предприемат агитационни обиколки из цялата страна.

Обществена и литературна дейност

“Възраждане” се превръща в трибуна на българските толстоисти и макар че му сътрудничи само една година поради ранната си смърт, Димитър Жечков оставя сред тази общност своя ярка следа. Изявява се като преводач от руски и немски – след кончината му Христо Досев обнародва и негов училищен превод от френски език, като го съкращава за целите на списанието. [6] Отделно са издадени следните авторски преводи, направени самостоятелно или в съавторство:

Преводи от руски език:
– Толстой, Л. За Шекспира и драмата. Б., Възраждане, 1907, 94 с.; второ издание – 1927 г.
– Толстой, Л. Неизбежен преврат. Б., Възраждане, 1907, 20 с.; второ издание – 1909 г.
– Толстой, Л. Значението на руската революция. Б., Възраждане, 1907, 72 с.
– Толстой, Л. За всички дни. Круг чтения. Б., 1907, Възраждане, 91 с. – съвместен превод със Ст. Андрейчин
– Кропоткин за Толстоя. Б., 1907, Възраждане, 17 с.

Преводи от немски език:
– Елцбахер, П. Анархизмът на Толстоя. Б., 1907, Възраждане, 48 с.; второ издание – 1920 г. ; има и вариант под заглавие “Анархизъм”, обнародван през 1909 г.
– Карпентър, Е. Съвременната наука. Б., 1908, Възраждане, 58 с. – съвместен превод с Хр. Досев

Преводи от руски, немски и френски език:
– Злото на войната. Мисли на велики хора. Б., 1908, Възраждане, 24 с.
– В книга на Петър Пампоров за Спиноза от 1932 г. е включен превод от Д. Жечков – “Любовта на Бога” [7]

Подборът на автори и теми за превод и написване на очерци е подчинен на нравствено-религиозните му възгледи и допълва представата за него като бъдещ идеолог на толстоисткото движение. Можем само да гадаем каква би била продуктивността на този 20-годишен юноша, ако бе останал жив и продължаваше да твори в условията на българската действителност от началото на ХХ век.

Другите за него

През втората половина на август 1907 година Димитър Жечков предприема поредно пътуване из България – разпространява броеве на “Възраждане”, среща се със съмишленици. Предстои му да служи в казарма, а той се готви публично да се откаже от военна служба. Това на практика означава осъдителна присъда и затвор. Младежът се шегува, че е готов да понесе изпитанията на съдбата, само че надзирателите трябва да му разрешат да излежи присъдата си с “Круг чтения” в ръцете. Разболява се от коремен тиф и умира на 6 септември 1907 г. в Александровската болница.

Смъртта му е тежък удар за колонията в Алан Кайряк. Той липсва на комунарите със своята ерудираност, неуморна редакторска работа, умение да потушава конфликтите, вроден стоицизъм. Оценките за него и непосредствено след смъртта му, и в издадения няколко години по-късно сборник със спомени “Светликът на един живот” са емоционални, впечатляват с интимната си дълбочина.

Поетът Никола Венетов му посвещава следния стих:

О, не оплаквайте го, не умира
духът, от правда Божа озарен:
в душите ни се, братя, той намира,
и то по-мил, по-мощен, вдъхновен! [5]

Ако съпоставим неговото стихотворение с творбите му, посветени на Христо Досев и Стефан Андрейчин, ще открием както идейното сходство и присъщата на автора екзалтираност, така и по-висок емоционален заряд.

Вглъбеният в себе си, трудно поддаващ се на емоции Стефан Андрейчин споделя: “Той беше мой другар... сърцето ми го знае и чувства, душата ми го осветява и приобщава”. [5]

Христо Досев, с когото го свързва най-дългогодишно приятел­ство, по време на погребението му се намира в Ясна поляна при Лев Николаевич Толстой. Той се завръща в България, за да поеме неговите задължения, и научава от роднините му за трагичния му край. Пише спомени за Жечков, които обнародва и в руското издателство “Посредник”, и в сборника “Светликът на един живот”.

Биографията на един 20-годишен младеж, живял съзнателните си години в началото на 20 век, съдържа компоненти, типични и за връстниците му след век – отстояване на собствени позиции пред родителите, търсене на собствен път в живота, неумение или нежелание да прави компромис с убежденията си, упоритост при следване на поставената цел. Общото е и желанието да се приобщят към европейските културни ценности и завоевания в различни области на науката и обществения живот. Различията между двете поколения, хронологично отдалечени в рамките един век, идват от подбора на средствата за постигане на тази цел – тогавашните младежи работят за постигането ѝ чрез лично самоусъвършенстване – четат, публикуват собствени творби, превеждат. Днешните поколения ползват “дигитални” способи, стараят се да комерсиализират личните си постижения. И тогава, и днес личности като Димитър Жечков се открояват с отказа си да ползват семейното богатство за собствения си просперитет; с отричане на светската суета в името на духовен, макар и материално оскъден живот; с отдаденост на възвишени идеали, които импонират на тогавашната българска интелигенция. Това го прави различен, запомнящ се, а ранната му смърт му придава романтичен ореол.

Изследването, основано на биографичния метод, проследен чрез контекстуалната биография на Димитър Жечков, позволява следните изводи:

Индивидуалната житейска история на дадена личност, разкрита чрез спомени, писма и други лични документи, формира нейния психологически и художествен портрет.

Микроисторията на отделната личност на всеки исторически етап се превръща в източник за изграждането на макроисторията на целия социум. Това е едно от предназначенията на биографията – да се превърне в средство за историческо познание. [2]

Пресечните точки на биографичния метод с биографиката и сродните ѝ исторически науки крият неоползотворен многопосочен научен потенциал.

--------------------

Литература

1. Иконникова, С. Биографика как часть исторической культурологии. – Вестник СПбГУКИ, 2012, кн. 2, с. 6-10.

2. Иконникова С. Биография как социокультурное измерение истории. – Культурологический журнал, 2011, кн. 4, с. 1-6.

3. Репина, Л. Персональные тексты и “новая биографическая история”: от индивидуального опыта к социальной памяти. – Альманах “Историческое бессмертие каждого человека”, Казань, 2001, с. 344-360.

4. Писмо до автора на статията – 22. 01. 2003 г. (ръкопис).

5. Светликът на един живот. Спомени за Д. Жечков. Б., Възраждане, 1910.

6. Съчинения на Христо Досев. Том първи. Разкази и статии. С., Възраждане, б. г.

--------------------

Публ. в “Биографичният метод – проекции в социалните и хуманитарните науки”, съст.: проф. дпн Маргарита Терзиева, издание на Университет “Проф. д-р Асен Златаров”, Бургас, 2014.