Лириката на Любомир Захариев – носталгична музика от струните на една търсеща душа

Любомир Захариев е роден на 22 декември 1954 год. в Бургас. Завършил е математика в Софийския университет. Бил е дългогодишен журналист в различни столични издания и кореспондент на бургаски вестници. Издал е стихосбирката “Узрели за мълчание” (“Народна младеж”, 1988 год.) и “На свой бряг” (издателство “Аргес”, 1992 год.). Превеждал е поезия от немски език. Предстои излизането на третата му книга “Кръстът в теб”.

“Вървейки” измежду редовете в книгите на Любомир Захариев – с очи, мисъл и чувство, извиквайки неизменните асоциации със собствения ни вътрешен мир и интуитивни стремежи, се докосваме до най-интимните измерения на същността на поета. Себеосъществен като журналист, с изискуемата за професията хладна острота на ума и обективно строга преценка за “нещата от живота”, съприкосновението с лириката на Л. Захариев открива нови пространства, задълбочаващи навътре в душевността му, откриващи взора му, насочен към интерпретация на вечните философски въпроси – отговор на които всеки търси по индивидуален път. Сблъсъкът между двете начала в човека – рационалното и емоционалното, балансът между тях, превесът на рациото или пулсиращата импулсна емоция на сърцето – е в основата на драматичния избор, пред който е изправен всеки творец. Хладният разсъдък често пъти е омекотен от бликащата ментална струя, готова да обагри и най-строгата мисъл с нюансната красота на чувството. Или пък, обратно, понякога свърхемоционалността е “обяздена” от неизменното логично обосновано присъствие на разума. Наклоняването на везните е в съответствие с изградените нагласи и нравствени критерии. Несъмнено Л. Захариев е личност, който съумява по брилянтен начин да уравновеси посоките на енергиите вътре в себе си, да им придаде цялостна форма, съществуващи всяка една по себе си – като израз на себедоказване в определен жизнен план, за определения момент, в дадената ситуация, предоставена ни от съдбовния жребий. Тъжно констативни са достигнатите по пътеката на страданието изводи от поета. Мъдростта, достигана посредством неизменната болка, разкъсващите въпроси, душевната пустота след сблъсъка с разочароващи житейски изненади, е най-безпристрастният индикатор за духовно израстване.

… Уморена е любовта –
вихрушка обрули цъфтежа по клоните.
Падащите листа се завръщат
при първичния зов на калта.
Кръгозорът е заключен между ограда
и олющена стара стена.
Само кръстът, издигнат в теб,
е доказателство на живота.

Този кръст-символика е именно “голготата”, по която всеки човек е длъжен да мине. Преодолявайки вътрешните съпротиви и израствайки по пътя на просветление и осъзнаване силата на жертвата в името на отстояването – с цената на горчилката, на общочовешки ценности. Най-всеобхватна по своето проявление и влияние върху цялостното съществувание, от които е Любовта. Независимо от това, че вселява мъка и носталгично тегли към примамливото лоно на самосъжалението и капитулацията пред натиска на външния свят. Което често пъти предлага алтернативата от уюта на света, изграден според правилата на вътрешното ни “Аз”, но напълно откъснат от измеренията на външните реалности, според които канони сме задължени да живеем.

Любомир Захариев е като един странстващ рицар, носещ своята истина, в свят, в който често ни притиска недружелюбност, жлъч и коварен присмех от страна на съдбата. В нежното русло на спомена поетът открива проблясъци, водещи към спасение.

Тъй хубава –
сълза над буква от последен подпис,
чайка до хребета на вълна,
ще те виждам в спомена
прозрачен въздух,
който дишам,
за да бъда с няколко мига по-жив.

Няколко мига виталност, но с измерението на вечност. Тъй като сливането на вътрешната ни посока с пътеката на духовното израстване придобива извечен смисъл – докосващ се до тайната на сътворението и мисията на човека в земния му път. Макар че помъдрялата личност на автора е изправена пред нелицеприятна, но неминуема констатация:
Есента приближава понякога
тя е завинаги.
Но си спомняй безумното лято –
този пламък
пред студените стъпки на зимата.

След мъдрото примирие, сключено с реалностите, диктувани от неизменния ход и метаморфозите на времето, Любомир Захариев запазва вътрешната светлина – поддържана, въпреки настъплението на мрака, от живите въглени на спомена. Който е предвещание за нови измерения на щастието…

---------------------

Публ. във в. “Компас”, 16 януари 2005 г.