Участ

УЧАСТ

Отците наши, бежанци, не найдоха земята обетована –
бедняшки преживяваха под зъзнещи звезди.
Към новата Родина своя дълг изпълниха синовен,
но незавидна участ тя им отреди.
А бели кости под криле на сова сяха във войните,
заравяха в полята своята тракийска скръб,
родиха сълзите им черно жито
и жънеха те мъката си нощем с лунен сърп.
След век дори все още ний сме странници
с деди, прогонени от слънчевия юг.
Сърцето ни на две разряза кървавата граница,
оттатък са съсечените корени, а ний сме тук.
Изпепелена е земята, от която идем...
И Арда, Тунджа и Марица – три реки-посестрими редят
прощална песен, като тъжна панихида
за мъртвите. А живите все търсим път...

НЕБЕСНА СОФРА

Сирак окаян, с гладни дни и нощи,
без дом останал, тате, от дете,
ти казваше, че сам Светият Йосиф
бил дърводелец – също като теб.
Ръцете ти с дървото си говореха
и ваеха – не се ли умори? –
бюфети и кресла за по-заможните,
а за бедняците – софри... софри!
Но днес, понеже вече тук те няма,
навярно сред небесна тишина
длетото ти вълшебства там, при мама –
в софра превръща тихата луна.
Звездите – златни, мънички трошици,
разхвърляш в Млечния безкраен път.
И храниш с тях добрите райски птици,
които покрай вас летят... летят!

РАЗМИСЪЛ

Животът ми е тъжен кораб
с мачти прекършени,
доплувах до самотен остров
в море от мъртви.

Със спомените разговарям
из пусти къщи,
напразно имена повтарям –
не се завръщат.

Което е било красиво,
днес е далечно.
За миг ний само сме щастливи,
а тъжни – вечно.

ЗЕМЯ

Земя на непродадената вяра,
засявана с куршуми и подкови,
ти имаш святата, благословена дарба
да се възраждаш винаги отново.
Сред планини – куп биволи налягали,
със нощно слънце – мъничка светулка,
Родина на сърцето мое, Тракийо,
бъди ми гроб, тъй както беше люлка.

ДРАМА

Не си измислих лична драма,
но с драми сблъсках се безброй...
Със брат ми – с хляб по двеста грама –
растяхме. Черен беше той
и клисав. Нямаше ни дреха,
ни захар – бедни времена!
За залък трепеше се всеки
в неотшумялата война.
А мама в онзи склад тютюнев
все беше от зори до здрач,
оставяше ни нецелунати
и ни приспиваше със плач.
Плетеше и тъчеше чуждо,
без сън живееше комай.
Бе татко фронтовак, а нуждата
нас ни притискаше безкрай...
Премина детството ми гладно
и юношество без мечти
пристигна. Всяка дребна радост
с горчивина и труд платих...
С брътвежи празни и нахални
не ми досаждайте през час –
на лицемерите преяли
във драмите не вярвам аз!

НЕКАЗАНАТА ДУМА

Живях години мълчаливо... Трябва –
така си казвах аз – заради хляба...
За него, ежедневния, насъщния,
и покрива проклет във чужди къщи.
Душата си във гърбав труд превивах,
а нощем мислите като коприва
до смърт ме жулеха и бяха
над мене спомените – тъмна стряха.
И там виновно или невиновно
безкрайно ме обричахте съдбовно.
Не ви повярвах и не се разкаях –
по дири пепелянкини ви знаех,
осъдена от вас, непроменена,
мълчах години, за да не изстена.
Душата си разпъната научих
да ближе раните си като куче.
Защото бавно, силно, упорито
кълнеше словото, във мен зарито,
защото като жарещ къс, куршумен,
тежеше в мен неказаната дума.
 

----------------------

Стихотворенията са публикувани в електронното списание “Литературен свят”.