Вук Караджич – за величието на българското слово и народност

Като се има предвид “детската болест” на българската славистика – неугасналия повече от столетия интерес към темата “Другите за нас”, логично е преди да прочетем книгата-студия “Вук Караджич – за величието на българското слово и народност” от Венета Ташева да си зададем въпроса: “Какво, всъщност, може да се добави към визирания проблем?”. Но всякакъв максимализъм от този род не бива да изключва и другия въпрос: “Какви цели се преследват?” Въз основа на богатия библиографски материал Ташева обобщава значимостта на българските лингвистично-фолклорни интереси в делото на сръбския реформатор и будител Вук Караджич. Лично отношение е проявено към въпроса за присъствието на Вук Караджич в творчеството на Любен Каравелов и в някои случаи при анализа на песенния материал от български произход.

Цели 123 години след Дунавските българи Русия приема християнството и заедно с него нашия език, писменост и литература. Навлязъл чрез ортодоксалната религия в живота на руското общество, старобългарският език влияе върху развитието на руския език. Грешно е да се смята, че днешният руски език не е нищо друго, освен една нова редакция на старобългарския. Ползвайки се от езика, литературата и културата, някои от руските “познавачи” на този език търсят да спасят чувството си за малоценност и не са далеч от психологията на Иван Грозни, който не е зачитал Волжските българи. Първата крачка към пренебрежение на Дунавските българи прави Петър Първи. През 1721 година е обявен за император, подражавайки на великите владетели. Подобно на египетската царица Клеопатра, която владеела езиците на всички племена от царството си, Петър Велики нарежда да се направи паралелен речник на езиците на всички народи.

Този речник става причина да се появи езиковият проблем в неговата държава. До този момент старобългарският е водещ език в църквата и училищата. Настъпва момент, когато руската църква се отделя от държавата, а езикът, с който си служи, се заменя с руски. В Русия се въвежда опростен правопис. Петър Първи търси начини да узнае дали, след като има старобългарски, има и новобългарски език. Тогава в царския двор обитавали красиви и богати сръбкини, които дооформяли силното сръбско лоби в двора. Съветникът по етническите въпроси, ерудираният сърбин Сава Владиславович пише, че новобългари има около Търново и Стара Загора. Земите на екащите българи в Повардарието и Поморавието сърбинът обявява за сръбски, а градовете на Черноморието – за гръцки.Търговци под прикритието на “очи и уши на императора” обезпечават руското влияние около морето.

Втората крачка към игнорирането на българското племе прави Екатерина Втора. Нейното мегаломанство продължава делото на Петър Първи по отношение пренебрежението на българската писменост и език. Под нейно ръководство излиза шесттомен речник на 480 езика от Европа, Азия, Африка и Америка. Отново се прави опит да се игнорира новобългарския език.

Вук Караджич пръв забелязва тази несправедливост и доказва, че българският не е диалект на сръбския, а е напълно самостоятелен език. Като доказателство той публикува български песни и прави фонетично-морфологичен разбор на песенните текстове. С това доказва, че българският език се развива по свои граматични закони и речников облик. Езиците на двата близки народа – българския и сръбския – винаги са си влияели взаимно.

Докато представата за произхода на българския език е въздействала и е източник на сръбски шовинизъм и национализъм, то нововъведението на Вук Караджич посява семето на бъдещите добри българо-сръбски отношения.

С това е полезен и трудът на филоложката Венета Ташева, която показва корените на научната лингвистика и значимото дело на сръбския фолклорист Вук Караджич за българите. В това отношение, каквото е Вук Караджич за българите, това е и Любен Каравелов с “Крива ли е съдбата?” за сърбите.