Проблемът за свободата в поезията на Христо Ботев

Проблемът за свободата в поезията на Христо Ботев

(литературноинтерпретативно съчинение)

Цялото богатство от теми, образи и сюжети в Ботевото творчество, цялата страстност на неговата поезия винаги ни отвеждат към идеята за свободата. За поета тя е мечта, съдба, обреченост, върховен идеал. Темата за свободата прекроява дори и най-интимните, най-нежните, най-горестните му изповеди и ги превръща в едно гневно бушуващо и яростно избликване на любов и омраза, в които душевните сили се напрягат до краен предел, чувствата се превръщат в своите противоположности и смъртта е трагично неизбежен изход от този бурен кипеж.

Христо Ботев избира като основна тема в поезията си темата за свободата. Тя е и неговият житейски избор, поради което поезията звучи интимно-изповедно. Свободата е и национален избор на българите през шейсетте и седемдесетте години на деветнадесети век, когато твори Ботев. Така тази поезия се превръща в духовен израз на най-прогресивните тенденции на епохата.

Още в ранните творби на поета “Майце си”, “Към брата си”, “До моето първо либе” лирическият герой изповядва своите чувства, напрегнатите си душевни състояния – в тях пулсира и таен гняв, и безсилие в търсене на “сродна душа”. Поетическият субект осъзнава мъчителното робство, в което тъне народа ни, объркан, примирен, тревожен. Идеалът на героя за любов към отечеството е очертана категорично:
Отечество мило любя,
неговият завет пазя…
(“Към брата си”)

Основното чувство, което прониква в първите творби е страданието, от което се поражда мисълта за свобода. В стихотворението “Елегия” авторът изразява мъчителното търсене на пътя. Пътят е пространство, провокиращо и катализиращо екзистенциалната активност на аза. Поетът провокира примирението и бездейното очакване на свободата като дар. Той е непримирим срещу народното бездушие и в този смисъл е дистанциран от своя народ:
… броим и с вяра в туй скотско племе
чакам и ний ред за свобода!

Лирическият аз принадлежи към духовно издигнатите и напредничави представители на своя народ, които търсят борческа свобода. В Ботевата художествена вселена лирическият герой претъпява развитие по отношение идеята за свобода. В едни творби той е хайдутин – борец за лично отмъщение срещу неправдата и робството (“Хайдути”). В други творби той е бунтовник-революционер, който се бори за свободата на своето отечество (“На прощаване”, “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”). В стихотворението “Моята молитва”, което съдържа най-високата точка на духовно просветление на героя, поетът заявява открито:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът.

Поетът схваща понятието свобода във вселенския, космополитен смисъл на думата. Той вярва, че е възможна световна хармония, всеобщ ред, общочовешка свобода. В цялата поезия на Ботев най-огненото, най-пламенното слово е за свободата. Тя се схваща в политическия и нравствен смисъл. Историческото преосмисляне на понятието е постигане на политическата независимост на България. Нравственият смисъл на свободата е просветлението, извисяването, аристократизмът на духа. Понятието свобода в поезията на Ботев не може да се тълкува едностранно, без логичната връзка със саможертвата и смъртта. Мъчителният план на тълкуването на понятието свобода идва от трагичната предопределеност на тръгналите за свобода. Понятието свобода в цялата поезия на Ботев се осъществява във взаимовръзката борба:
“Ще викнем ние: “Хляб или свинец!” (“Борба”).

Оръжието е онази алтернатива, оня единствено възможен път, според Ботев, по който може да се стигне до свободата. Неговите революционни възгледи не приемат компромис за друго решаване на въпроса, освен въоръжен конфликт. Борбата също се схваща в широкия смисъл на тази дума, защото тя е общо движение на човечеството, което върви по пътя на прогреса:
… кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещен конец…

Името на свободата не е пряко изречено, но то се чувства в подтекста.

В стихотворението “На прощаване” е пресъздадена картина на победно завръщане в освободената родина. Поетът пресъздава своето чувство на радостно удовлетворение от осъществения идеал (“правда и свобода”). Тази всеобща радост намира отклик във всяко българско сърце. Прегръдката с майката и любимата е емоционален израз на осъществени надежди:
… ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни –
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка…

Свободата е житейският избор на лирическия герой. Тя е тази, за която си заслужава юнашката смърт. Речта е изпълнена с паузи, накъсани са стиховете, използвана е апосиопеза (замлъкване). Това е поезия, която отразява ритъма на сърцето, в нея се усеща пулса на кръвта. Ботев не оставя читателя равнодушен и бездушен. Огненото слово събужда рефлексия на съпреживяване.

Свободата в поезията на Христо Ботев е понятие, изпълнено със социален, исторически и нравствен смисъл. Така се тълкува тя в поемата “На прощаване”. “Горе” е мястото на юнашката смърт, измъченото и разкъсано тяло на героя ще покрие робската земя надлъж и шир, нависоко, “по скали и по орляци”, надълбоко – “в земята, майко, черната”. Графичната черно-бяла картина на света засилва трагизма на изживяването, но изборът на аза е категоричен и той знае, че само този е пътят към свободата. Той вярва, че своя неукротим дух, своя титаничен порив към свободата ще предаде и на братята си, а това означава и на следващите поколения борци.

Според проф. Светлозар Игов и двете визии – на смъртта и на завръщането – се сливат една – юнашката смърт, която е саможертвата в името на свободата. Изборът на героя е негов личен избор, плод на дълбоко личностно осмисляне на ценностите в човешкото битие.

Българският пространствен модел се разделя не само по вертикалата земя-небе. Съществува и триделна представа за пространството – небесно-земно-подземно, което в народното мислене “снема” антиномията хаос, безпорядък, безмислие, смърт – хармония, ред, смисъл, живот.

В баладата “Хаджи Димитър” свободата е мерило за нравствена стойност на човека, тя регламентира правото му да принадлежи към семейството на цивилизованата общност. В творбата изборът на свободата се равнява на саможертва, защото силите са неравни. Тя е, която определя безсмъртието на героя. Висшата цел, която си поставя лирическият герой, оправдава физическата смърт. Авторът не пише за героична смърт, защото юнакът остава жив в съзнанието на поколението:
Жив е той, жив е!

Този вик на поета е декларация на безсмъртието на всички герои, които се борят за свободата на народа. Дори в момент на физическо безсилие той отново излъчва духовна сила и енергия. Елегичното и баладичното се сливат в едно общо съзвучие, за да прозвучи героичен акорд:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира…

Да се докаже, че смъртният е безсмъртен, е парадоксално, но и вярно в преносния, метафоричния смисъл. Човекът, който въплъщава идеята за свобода, е измерим на две равнища – и физическо присъствие, и дух, който остава да живее у другите и след смъртта си. Алогичността на твърдението, че смъртта е живот, се потвърждава с алогичността на действията на героите, изобразени в баладата. Вълкът кротко ближе раната на героя, орлицата пази сянка, соколът се грижи братски. Алогично е и твърдението, възприемано като метафора:
Балканът пее хайдушка песен…

Тази метафора неочаквано върши чудото на олицетворението. Тя превръща мъртвата планина в живо същество.

Пътят към свободата минава през смъртта саможертва. Юнакът, страдащ, но неумиращ, е “разпнат” между земята и небесния свод. Но не само небето се свързва с усещането за безсмъртие. Знак за святост и вечност е и “спрялото” слънце – в мига, когато героят умира, всичко застива, нарушават се извечни природни закони. За да подчертае величието на смъртта подвиг в името на свободата, Ботев структурира творбата върху опозицията “земя-небе”. Земята е символ на тленното. Небето символизира безсмъртието, извечното, на което принадлежи духът. В творбата “Хаджи Димитър” смъртта саможертва е залогът на свободата. Понеже този залог е изключително голям, смъртта не съществува, духът я побеждава.

Последната Ботева творба “Обесването на Васил Левски” разкрива идеята за свободата през призмата на изключително човешко страдание по повод гибелта на големия син на България – Васил Левски. Със своите идеи Апостолът и до днес е едно сияние над българите, търсещи пътя към прогресивното. Борбата за свобода е причина Левски да бъде осъден и екзекутиран. В този акт на унижението Христо Ботев вижда Апостола горд, величествен и духовно силен до последния миг. С два израза е пресъздаден непостижимият образ на Левски:
… и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила…

Определен като син на България, Левски получава най-високото признание на народен герой. Експресивният епитет “страшна” внушава неимоверната духовна сила, с която Левски побеждава палачите. Бесилото е метафоризирано с разпятието, символ на мъченичеството и спасението. Свободата не е реалност в елегията, тя е само мечта за бъдещето, тя е само залог, който изисква много голяма жертва. Майката родина е метафоризирана в “черна робиня”. Чрез цената на скъпите жертви за свободата авторът подчертава човешката нравственост и героизъм. Зимната природна картина създава тягостно, мъчително усещане, което е в унисон със скръбта на народа:
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Поетичният асонанс и градацията изразяват силата на тъжното чувство, което е изпълнило сърцата на хората. Болката от загубата е така грандиозна, безгранична, всепоглъщаща, че словата са безсилни да я изразят.

“Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да направи” – заявява Ботев във вестник “Знаме” през юли 1875 г. Във всички свои творби той вижда и изобразява прехода към свободата като стихия – разрушителна и страшна, като изискване за смърт – безкомпромисно и жестоко, но прието като доброволна жертва и акт на безкористност, себеотдаване и себедоказване.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.