Бай Ганьо – социален и национален образ

Бай Ганьо – социален и национален образ

Литературният образ на Бай Ганьо вълнува читатели и критика вече няколко поколения. Той отдавна е излязъл от рамките на художествената творба и живее самостоятелен живот, превърнал се е в нарицателно име. Голямата популярност на героя събужда все повече размисли за неговата истинска същност.

Дали Бай Ганьо е изображение на българския национален характер, дали е изцяло социален тип, роден в епохата на първоначалното натрупване на капитала, или е социален образ с някои национални черти, за това все още се спори в литературната критика. Нямаме основание да считаме, че всичко, което е Бай Ганьо – ниска култура, невъзпитаност, простащина, нахалство, политическо хамелеонство – са чертите на българщината, защото прости хора има във всички националности. Ако приемем, че Бай Ганьо е балкански субект, както Алеко го именува, Ганьо Балкански, можем да кажем, че е изображение на балканския манталитет, белязан с черти на ориенталщина. Героят на Алеко нееднократно афишира, че е “булгар”, т.е. българин, което еднозначно говори за неговата принадлежност. Нещо повече, това той заявява с гордост и самочувствие, без никакви комплекси. Бай Ганьо като социален тип изобразява точно времето, в което се създава онази прослойка в обществото, готова на всяка цена да забогатее, да преуспее, да участва в политиката, да бъде водеща. В съчетанието на социални и национални черти се ражда характеристиката на Бай Ганьо, този символичен литературен герой, обречен на безсмъртие.

Много са споровете и около жанровата определеност на произведението, въпреки че Алеко недвусмислено се е изразил: “Невероятни разкази за един съвременен българи”. Този своеобразен цикличен фейлетонен роман се състои от разкази, повествуващи за един герой, разкриващи неговата социална, национална, човешка същност. Двете основни линии на творбата – “Бай Ганьо пътува” и “Бай Ганьо се върна от Европа”, представят героя като “пътуващия човек”. В два плана е изобразен човекът, който с гордост обявява на Европа, че е българин, а в България прави всичко възможно да бъде във високите етажи на властта, да бъде депутат, журналист. Смехът е главното оръжие на Алеко, чрез който той пресъздава метаморфозите на Бай Ганьо. Остър, злъчен, саркастичен хумор блика от всеки ред, в който се повествува за невероятния българин.

Книгата за Бай Ганьо съдържа разкази от представителите на сдружението “Весела България”, което не пести своите краски в разкриване постъпките и действията на героя. “Бай Ганьо тръгна по Европа” – това е събитие за съвременния герой, който напуска пределите на родината, за да припечели нещо в Европа от търговията с розово масло: “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.”

Алеко съвсем тенденциозно обръща внимание на облеклото на героя, за да подчертае, че това далеч не е достатъчно, за да се усвои европейския манталитет. Смешното у бай Ганьо се ражда от тоталното разминаване между това, което е той в действителност, и това, за което се представя. Случките на пещенската гара доказват, че бай Ганьо може да бяга три километра след маневриращия влак, за да си гони килимчето. Той може да пие за чужда сметка, без да изпитва неудобство от това: “Имал си бол пари, платил си”. Има нещо безпардонно в поведението на героя, което възмущава. Бай Ганьо и Европа са две противоположности, защото той шества из интересни страни и градове, без да има представа за тяхната оригиналност и неповторимост. Европа остава непозната за него, защото той няма сетива за нейната култура и напредничавост: “Какво ще й гледам на Виена, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде…”

Бай Ганьо е мнителен, той е изградил у себе си презумпция, че всички искат да го крадат, да го използват. За мускалите, които крие в дисагите си, той е в непрекъснато напрежение, че някой може да му ги вземе.

В първата част на книгата Алеко описва митарствата на Бай Ганьо в Европа, срещата на един балкански манталитет с изисканостите на едно напреднало цивилизовано общество.

Героят проявява ниска култура и лошо възпитание, несъобразяване с приетия етикет, когато посещава опера. “Бай Ганьо в операта” е истинско постижение във фейлетонния жанр: “Бай Ганьо се съблякъл по ръкави  и си разкопчал жилетката, която го стяга по натъпканите в пояса му мускали; един от служителите на театъра го хванал с два пръста за ръкава и му прави с глава съвсем недвусмислени знакове да излезе навън.”

Със своето непривично, некултурно поведение Бай Ганьо скандализира посетителите на театъра и събужда съжаление и смях.

Героят на Алеко е посещавал много градове в Европа, но нищо от културата на цивилизования свят не е почерпал: “Сега Пеща ще гоним. Пеща минем ли – Виена. Прага е оттатък Виена. Всичките тия места съм ги изръшнал – на пръсти ги зная.”

Метафоричният глагол “изръшнал” изразява вулгарното отношение на героя към постиженията на един напреднал свят.

Посещението на героя у Иречек е израз на наклонностите му към използвачество. Достатъчно е, че Иречек е бил министър в България, за да има основание Бай Ганьо да го посети в дома му в Прага. Алеко се спира на куп подробности от просташкото и некултурно поведение на българина у Иречек. Острото сатирично перо на Алеко подлага на безпощадна критика героя, случайно попаднал в средата на интелигенти. Фейлетонистът поставя акцент на края на срещата между Бай Ганьо и Иречек, когато започва разговор за политиката. Безпринципността и хамелеонството на героя са нескрити. Той никога не е имал солидни и твърди политически убеждения, а винаги е бил на страната на силните на деня. “Маскари са до един” – това е заключението на нашенеца за политическите управници.

Осъзнал, че политиканстването е път към забогатяване, Алековият герой желае да влезе във властта. Келепирът, преследването на личен интерес, търсенето на материални облаги – към това се стреми Бай Ганьо: “Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?”

Политическата безпринципност на героя събужда ненавист и антипатия. Благодарение обаче на стремежа си на всяка цена да влезе в политиката, Бай Ганьо проявява най-вулгарните качества на своя характер.

Като описва героя, завърнал се в България от Европа, Алеко утвърждава тезата за вредното и опасно влияние на хора като търговеца на розово масло за народа. В Европа Ганьо е само смешен, а в България става страшен. В началото на книгата героят е самотен оригинал, а в края е заобиколен от цяло войнство байганьовци – Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Това му придава социално самочувствие и го превръща в обществена напаст. В края на книгата той е изображение на политическа сила, която става част от управлението на страната.

Развитието на образа на Бай Ганьо синтезира индивидуалното човешко развитие с историческото преображение на един социален тип. Във фейлетона “Бай Ганьо се върна от Европа” авторът описва депутация, която ще внася петиция срещу управлението на Стамболов. Когато междувременно разбират, че режимът на Стамболов е паднал, байганьовците най-безскрупулно написват текст с напълно противоположно съдържание.

Алековият стил е неподражаем в пресъздаване превращенията на Бай Ганьо. Турцизмите, с които е изпълнена речта на героя, свидетелстват за ниската култура и малограмотност на Бай Ганьо.

Във фейлетона “Бай Ганьо прави избори” Алеко описва всички недъзи на една предизборна кампания. Иваница Граматиков е политическият опонент на Ганьо Балкански и в негово лице авторът създава образ резоньор. Нравственият и обществен идеализъм на Иваница Граматиков е в пълно противоречие с безскрупулната, вулгарна, дебелашка същност на бай Ганьо. Духовната уродливост на героя няма граници, той е способен на всякакви низости, за да преуспее.

Алеко използва хипербола, разкривайки истинското лице на предизборната кампания. В своята арогантност и самочувствие, увереност в успеха, Бай Ганьо споделя, че може и магаре да бъде избрано за народен представител. Тъжни размисли събужда българската действителност преди избори.

Превращенията на Бай Ганьо са в различни сфери на обществения и политически живот. “Бай Ганьо журналист” е фейлетон, в който Алеко разкрива истинския лик на българската демагогска журналистика.

Алековият герой е различен. Той може да бъде и угодник, и нападащ стръвник, и мазник, и жесток деспот. Лукав, алчен и отмъстителен, той остава най-характерен със своето самодоволство на парвеню и простак.

Фейлетонният характер на очерците спомага да бъде пресъздаден образът в неговия колорит, неподправеност, непосредственост. Макар и психологически не напълно уплътнен, образът на нашенеца е жизнено правдоподобен и богат.

От дистанцията на времето Алеко ни учи да бъдем всичко онова, което бай Ганьо не е. Той е кривото огледало на българската и човешка нравственост, което поражда срам и стремеж да се постигне морална висота.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.