“Естествен роман” на Георги Господинов

“Естествен роман”[1]

Каламбур ли е заглавието, което е избрал Георги Господинов? Не може да не се забележи оксиморонната “аура”: все пак “роман” е нещо изкуствено, Литература…, но пък кое е “естественото”? Според Ч. Мутафов “Всичко, което е в кръга на известна закономерност – е естествено…” Естествена е неизмислената фактура на житието, което “тече”; Г. Господинов “разгражда” биографичния архетип (на български интелектуалец) и явно предпочита да чувства по “дилетанстки” реалността… Достоевски настоява, че действителността е по-фантастична от измислицата: в случая с Г. Господинов романът “продължава” действителността с някаква документална достоверност, което пък сигурна е мистификация (по такъв начин заглавието става тавтологично)… Ако възприемем заглавието като идиом (нещо като “антироман”), то изведнъж се превръща в матрица, която щампова жанра “роман” като възможен в прозодията на съвременния български. Разколебаната фигура на романиста поставя под съмнение читателските идентификации: роман ли е, или надничам в дневника на един литератор; и би ли могъл самият Г. Господинов да твърди “авторът – това съм аз”). Или авторът ни погажда някакъв трик с огледалата?

Многократно е отбелязван флирта на романа с институционалния ерос на социума, т.е. не можем да имаме роман без изследване на обществените структури и прослойки, най-малкото без “пътешествието” през тях: в този смисъл романът се пише от редактора Г. Господинов, който се раздвоява, емигрира, дегизира в различни роли…

“Повествованието” (тук Г. Господинов демонстрира естествената си погнуса да фабулира, което би било проява на фалш) е обезкостено откъм утвърждаващ патос: някакъв скептичен балкански екзистенциализъм пронизва изреченията; лишава ни от вчустването на очевидното (дежа вю) с ехидството; определено се гаври с очакването ни на романтични загадки и още по-малко на криминални такива…

Главното достойнство на този роман (приехме, че това е роман) е “борхеанската” му всеядност: в своя нескончаем метаболизъм (мотивиран от желанието да узнава – по-точно: естествената му нужда) романът смила всичко, което му се изпречи пред погледа – същевременно е без метафизическа подплънка и затова липсват тълкувания (на сънуването), но ако се появи нещо “свръхестествено”, романът би го регистрирал хладнокръвно както регистрира сам себе си…

Не мисля, че Г. Господинов пародира колкото изследва: вероятно за него литературата е най-адекватната антропология днес; антропология на творческия акт като самопознание, като живот в поетиката, показ на всичко от зачеването до раждането…

Фантастично е, но романът се получава.

--------------------

[1] Георги Господинов, “Естествен роман”, ИК “Жанет-45”, Пловдив, 2000.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.