Закъсняла изповед

Поп Ставри премрежваше очи срещу зиналото насреща му слънце. Минаваше пладне и множеството, дето се изсипа сутринта в манастира, вече се бе пренесло на поляната пред портите и набиваше свежо агнешко от димящите казани.

Празникът на Светите братя Кирил и Методий винаги изпълваше стареца с някаква приповдигната гордост, но и му навяваше тъжни до болка мисли.

Преди да облече расото, беше учител в съседното село, имаше красива и тиха жена, която всички обичаха и тачеха, заради нейните скромност и трудолюбие. Всичко си течеше в нормалното житейско русло, когато Любка заболя от рак и угасна тъй тихо и ненадейно, все едно бе отишла за малко до града да напазарува. Хората не можеха да приемат, че я няма, често се случваше дълго след това да надничат през каменния зид с надеждата да зърнат топлите ù черни очи.

Страхил не можа да свикне с мъката. Още повече се стопи, когато единствената им щерка Юлия замина уж на студентска бригада в Щатите и остана там. И така дните минаваха оловно тежки и единствено кратките разговори го крепяха да не рухне.

Една нощ имаше буря. Проливният дъжд плискаше по стъклата с такава сила, сякаш всички дяволи от ада се надпреварваха в някаква дива игра да изливат ведро след ведро срещу прозорците. Къщата стенеше под напора на бурния вятър, а светкавиците, които прорязваха небето, придаваха на цялата гледка умалено усещане за идващия край на Света.

Страхил не можеше да заспи и излезе навън, заметнат с един стар дъждобран да погледне животинките в обора. Тъкмо стигна до кончето и понечи да го успокои, когато тресна поредният гръм и животното подплашено се вдигна на задните си крака и после се стовари върху гърдите на стопанина си...

На сутринта го намери един съсед. Близо месец раненият изкара в болницата в близкия градец, а първите десет дни почти не идваше в съзнание. От време на време пропадаше в някаква топла бяла мъгла, носеше се неизвестно къде и винаги преди да се свести, виждаше Любка. Тя му се усмихваше и нашепваше нещо, но колкото и да се напрягаше да си спомни, нищо не се получаваше.

Всички казваха, че едва е оцелял. Спасила го малката Библийка, с дебелите корици, дето Страхил си я носеше във вътрешния джоб и я препрочиташе по обед.

Щом оздравя, състареният от мъката по жена си и от жестоката травма мъж, потропа на вратите на манастира. Беше решил да прекара остатъка от дните си в служба на Бога, като признание за чудодейното си изцеление. И така, вече течеше петнайсетата година оттогава. Юлия не беше я чувал почти десет години, откакто се омъжи, спря да пише, а в манастира нямаше телефон...

Поп Ставри седеше на пейката в двора и мижеше доволно срещу топлите лъчи. Пресмяташе наум колко парици ще му трябват за ремонта на покрива, то и камбаната имаше нужда да се укрепи.

Всичко ухаеше на цветя, ароматът още повече се усилваше от венците, които хората изплетоха, за празника. Старецът почти беше задрямал, когато нечии тихи стъпки наближиха и някой леко се изкашля:

–  Добър ден, отче. Ще може ли да купим свещички и да запишем дъщеря ми за кръщене в църквата?

Пред него стоеше стройна, млада жена, прехвърлила трийсетте, а до нея щъкаше едно малко слънчево същество с плитки, най-много да беше на шест или седем годинки.

Попът се усмихна на малката хитруша, която му се изплези дяволито и се скри зад майка си като надничаше колкото да хвърли една широка усмивчица.

Влязоха в манастира и попът подаде на светлокестенявата майчица с бяло лице няколко свещички и се оттегли тактично в стаичката до входа, за да я остави да се помоли. След няколко минути жената дойде и почука на стъкълцето. Поп Ставри ù махна да влезе в стаята, подредена като кът за писане и жената застана пред него. Малката пак се скри зад роклята на светлокосата и се изплези на стареца.

–  Кажи ми, чедо, на кое име да запиша кръщенето и за коя дата ще искаш да го направим?

–  Детенцето се казва Стела, кръстена е на дядо си. Миналия месец навърши седем – звънна гласът на женичката и попът вписа в пожълтялата църковна книга името.

–  А, простете, но как е по фамилия?

–  Джонсън – ... хубавицата го погледна в очите и му рече:

–  ... но предпочитам да я запишете Страхилова.

Поп Ставри усети прилив на кръв в главата си, стана му тежко, челото му се изпъстри със ситни капчици пот:

–  Вие сигурно идвате отдалече. Аз такова... то щото щерка ми и тя в чужбина живее... ама то... – старецът не можа да продължи, защото сълзите го задавиха и се направи, че гледа през прозореца. Устната му затрепери.

–  Ще прощавате, госпожо, просто се замислих за мои си работи.

Жената го изчака да се обърне, погледна го със зелените си очи и по устните ù се разля вълшебна усмивка:

–  Тате, не ме ли позна?...