Образът на града в поезията на Христо Смирненски

Образът на града в поезията на Христо Смирненски

Творчеството на Христо Смирненски е богато тематично, но най-изразителната тема в него е съдбата на социално безправните и бедни хора, които изживяват голяма човешка трагедия. Сам израснал в Ючбунар, един от крайните квартали на София, Смирненски много добре познава бита и душевността на отхвърлените от обществото хора. Поетът пресъздава и бита на богатите в стохилядния град, виновници за тежката социална участ на бедните. В този смисъл поезията му подчертава неравенството и категоричния апел: “Два свята, единият е излишен”.

Образът на града е представен в неговата пъстроцветност, колорит, човешки драми. Поетическият цикъл “Децата на града” опоетизира образа на цветарката, уличната жена, босоногите деца. Социалният контраст е основният белег, който може да се открие в облика на капиталистическия град. Отблъскващ е ликът на богатия буржоа в творбата “Вълкът” и това става метафора на цялата трагедийна поезия на Смирненски.

Големият град блести с външен блясък, но не скрива човешките драми, които дебнат зад всеки ъгъл. Без да конкретизира името на града, поетът постига внушително обобщение, че това е истина за всички средища на много хора в епохата на вълчите закони на капитализма.
Братя мои, бедни мои братя,
пленници на орис вечна, зла.
Ледно тегне и души мъглата,
на живота сивата мъгла.
(“Зимни вечери”)

В социално онеправданите, жертви на несправедливостта на живота, Смирненски познава сродни души, свои братя. Това е хуманистичната позиция на поета, който не открива вина дори в порочността, на която са се обрекли бедните (“Уличната жена”).

Бедността и несгодите са причина за пораждане на болести. “Жълтата гостенка”, така Смирненски нарича коварната болест на неговото време, на която и сам той става жертва. Особеният патос в стиховете се поражда от контраста между великолепните природни картини и социалната действителност.
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
пожар от злато и рубин.
(“Жълтата гостенка”)

В поезията на Смирненски има силно влияние символистичната поезия, поради което лирическият изказ звучи леко, ефирно, с финес. Метафорите “воала на здрач тъмносин”, “пожар от злато и рубин” разкриват очарованието на един планински залез, в който потъва големият град. Какъв удивителен контраст между нежния залез на деня и трагичните картини, които звучат с мажорни тонове.
… призрак властен и злокобен дебне
тук с усмивка ледна
и за бледата девица черна мрежа
той плете…

Черният воал на нощта обгръща героите с мрачно пророчество. Авторът рисува отчайващо тъжни картини на скръбта, в които хората мъчително очакват смъртта. Цялата творба “Жълтата гостенка” носи съчувствието на поета за рано отминал живот, за прекъсната младост, за неизживени детски дни. Осъдени от съдбата, героите на Смирненски гаснат в ужасна трагедия. Жаждата за живот се прелива с жаждата за въздух и светлина на обречените от коварната болест. Горест – това е основното чувство, което преобладава в това стихотворение-елегия. В тази тиха поезия няма гръмки слова, вик, тя е запазила мъчителното мълчание и молитвения шепот, с който се изпраща скъп човек. Прекрасната пролетна вечер с дъх на ароматни липи е в пълен контраст със скръбта, изпълнила дома на болното момиче.

В своята поезия Христо Смирненски въведе трогателния образ на онези нещастници, жертви на социалната несправедливост, чиято единствена вина е, че са се родили бедни.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните гаврошовци
жесток от ранни младини!
(“Братчетата на Гаврош”)

Децата на града. Това са неговите бедни братя, излъгани рано от съдбата, оскърбени и обидени от несправедливия живот. Поетът не отправя персонално вина за нещастието на хората. Големият капиталистически град е образ на злото, защото в неговите студени пазви са спотаени “хиляди души разбити”.

Градът присъства в поезията на Смирненски не като фон на социалната трагедия, а като израз на фалша и притворството в обществото, зад външния блясък са скрити пороците и покварата, в които гаснат отхвърлените от обществото.
Ти целият скован от злоба си
о, шумен и разблуден град,
и твоите електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят.
(“Братчетата на Гаврош”)

Метафоричният епитет “разблуден град” открива упадъка на нравите, в който тъне великолепният град. В целия цикъл “Децата на града” Христо Смирненски търси контраст между величието на природните картини и социалната трагедия. Гаврошовците са онези онеправдани от живота деца, които са осъдени на бедност и нищета. И само в заглавието на творбата се загатва, че те са сродници на детето от барикадата в Париж.

Обликът на капиталистическия град се представя и от “Стария музикант”, творба, в която е изобразен отхвърленият и с непризнат талант човек. През целия си живот той е събирал милостиня и е страдал.
А зад гърба му пристъпя смъртта,
пъргава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.

Бездомник и страдалец, друга жертва на бездушния каменен град, е старият музикант, чийто живот е ограбен преждевременно. Многоръката ръка на смъртта е простряна над нещастния му обречен живот. Въздействието на творбата се засилва от образите на траурния здрач и печалната луна, които хармонират на мрачното настроение на творбата.

Злочеста е участта на хората, осъдени от живота на бедност и унижение. За жалост те са които създават облик на капиталистическия град.

Цветарката. Тя е най-страшната жертва на каменния град, защото е носител на младостта, красотата и невинността. Тя днес обикаля локалите със своята кокетна малка кошничка със златожълти хризантеми, но утре ще сподели съдбата на уличната жена.
… че цветята се купуват,
а и тя е чуден цвят.
(“Цветарка”)

Черните погледи-пипала и ироничните усмивки на скучаещите безделници подсказват нейното утрешно падение. Тя ще бъде новата жертва на греховна любов. Малката цветарка ще потъне в света на порока, защото само това е пътят на физическото оцеляване. В пълен контраст на човешката трагедия звучи приказната природна картина на Витоша, обвита в теменуженосин воал.
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смъртния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
(“Цветарка”)

Символистичната лексика в поезията на Христо Смирненски е сполучлив израз на настроението на външна ефирност и вътрешна дълбока трагедийност (“болка безнадеждна”). Сравнението “теменужен остров” създава усещане за екзотичност, пъстрота, колорит, благоухание. В тази атмосфера на загадъчност е разгледана една човешка трагедия. Големият град е сцена на всекидневен “маскарад”. Тази сполучлива метафора субективира фалша и притворството на обществото. Незавидна е участта на малката цветарка, която остава без дихание в прегръдката на “каменния град”.
… и грамаден, и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменният град.

Като поет хуманист Христо Смирненски не открива вината за нещастието у хората. Той счита, че те са жертви на несправедливо устроения свят и търси пътища за излизане от омагьосания кръг. Животът скъперник е ограбил щастието на бедните, а щедро е надарил богатите, които тънат в лукс и доволство. Дори уличната жена не е обект на поругание от поета. Той счита, че нейната нещастна орис, гладът и мизерията са я довели до порока. Нейната невинност в миналото е опетнена, опорочена.
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.

“Фалшивата цигулка” е сполучлива метафора на коварството на живота, който изпепелява и най-красивите мечти. “Посърнал цвят” субективира отминалата повяхнала младост на героинята. Критиката към несправедливия живот се изразява в бездушието, с което живее жената, осъдена на порок.
… Всесилникът живот преварил я навреме –
и ти… отдавна без душа си ти!

Каква по-голяма присъда за уличната жена от това, че смъртта е обсебила духа й приживе.

Обликът на капиталистическия град е пресъздаден в лиричния цикъл “Зимни вечери”. Сгъстените черни краски щрихират картини от човешкото нещастие, чийто фон е големият бездушен град.
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът…
(“Зимни вечери”)

Сравнението “черна гробница” се превръща в символ на смъртта. Страданието наднича от прозорците на сградите. “Жълти стъклени очи” е метафора на болката, която изпълва всеки дом, в който има нещастие. То хармонира на зимния пейзаж, изпълнен с тъмнина и мраз, тишина и пустота. Като в лиричен репортаж се редуват картини от града. Всяка една е конкретен израз на човешка драма.
Завърнал се вкъщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен
и своята мъка безкрай.

“Безхлебен” е израз, плод на творческото въображение на Смирненски. Той внушава невъзможността семейството да се препитава. “Живот непотребен” звучи като зловеща констатация за безсмислието, безизходицата, безпътицата, в която живеят бедните.

Редуват се картини на човешко страдание.
Той е – слепият старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщени,
бавно, бавно се разтапят те.

Социалната безпътица осъжда хората от най-крехка до преклонна възраст да търсят препитание, смазани от убийствен труд. Читателят наблюдава картини на човешко страдание – младо момиче умира от туберкулоза, семейство се раздира от ежедневни скандали заради бедност.

Поетичният цикъл “Зимни вечери” е една от най-мрачните и трагични творби в българската литература, защото страданието и човешката болка са несъизмерими.

Образът на града е богат, колоритен и пъстър. Черните краски в поезията на Смирненски са преобладаващи, но разнообразието в живота винаги ражда оптимизъм. В образа на двете деца, които поглъщат снежинки със светнали очи, има обезоръжаваща нежност и очарование. Тази жизненост стои над всяка човешка мъка и печал.
А спрели за миг до фенера,
чувалчета снели от гръб
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.
(“Зимни вечери”)

Поезията на Смирненски вълнува с дълбоката трагедийност. И по съзнание, и по жизнена съдба, той е роден брат на бледоликите нещастници. Сам живее в една от смълчаните хижи и сам е дете на града. Хуманното звучене на творбите ражда послание за един по-съвършено устроен човешки свят.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.