Художественият свят на Елин Пелин

Големият български писател Елин Пелин създава богато и колоритно творчество, което е ценен принос в литературната класика. Необикновено талантлив разказвач, той успява по художествен начин да пресъздаде българската действителност през първите десетилетия на ХХ век. Продължител на белетристичната линия в литературата, той се учи от Любен Каравелов, Иван Вазов, Христо Ботев и Захари Стоянов. Изградил своя естетически усет, Елин Пелин е своеобразно свързан и с творчеството на големи писатели като Чехов, Горки, Мопасан. Руската класическа литература и френската литература по свой начин се отразяват върху оригиналното и неповторимо творчество на Елин Пелин.

Писателят излиза от формата на историческия очерк, така характерен за Иван Вазов, и създава чисто социален разказ, в който се отразяват проблемите на българското общество. С безпогрешен психологически усет творецът от Байлово открива вътрешната духовна нагласа на българския селянин, чиято нерадостна съдба е обременена от социалната несправедливост, експлоатацията на труда и природните бедствия.

Елин Пелин улавя най-същностното за българския селянин – неговото жизнелюбие, упоритост, нравствена устойчивост. Прословутото българско трудолюбие е опоетизирано сполучливо в разказите. Националният характер е видян и отразен през естетическото кредо на големия български писател разказвач, критическият реализъм е необходим като художествен стил, защото чрез него най-вярно се постига изображение на раздирания от противоречия и недъзи обществен бит. Елин Пелин изобразява “държавата мащеха”, незагрижена за съдбините на народа си. Като не вярва в законността, селянинът често се саморазправя, отчаяно търсещ социална и човешка справедливост.

Тематичното разнообразие на това многолико творчество е голямо. Съдбата на селяните, обречени на тежък полски труд, е отразена в разказите “По жътва”, “На браздата”, “Закъснялата нива”, “Задушница” и др. Протестът срещу недъзите на обществото са обект на изображение в “На оня свят”, “Андрешко”, “Спасова могила”. Героите на Елин Пелин са мечтатели, което ги спасява от еднообразието на селския бит (“Самодивски скали”, “Косачи”). Чувството за хумор, трайното жизнелюбие и устойчивост на всички изпитания са пресъздадени в художествени образи.

Страданието на българския селянин е вечна тема в творчеството на Елин Пелин. Познаващ добре суровия селски живот, писателят като истински хуманист пресъздава теглилата на хората, които понасят капризите на природата, но и пораженията от болестите и епидемиите. Разказите “По жътва” и “На браздата” разкриват убийствения селски труд, орисията на селяка, принуден робски да изкарва прехраната си: “Усилна жътва кипи из равното Софийско поле. От край до край, докъде ти око види, се люлеят златни ниви и морни работници се мяркат там от тъмни зори…”

Описанието на природната картина никога не е самоцелно, пейзажът е самостоятелен художествен образ, неразривно свързан с другите в повествованието. Настроението, създадено от природната картина, е тягостно, то подготвя за мъчителния край на случката в разказа. Действието в разказите на Елин Пелин е динамично, стремително, водещо към развръзка. Сюжетите са драматични. Ведрото настроение, създадено от животворния полски труд и от веселата закачлива песен, е попарено от ужасяваща вест. Образът на песента пресъздава жизнелюбивото отношение на българския селяк към света. В нея са събрани надеждите и копнежите на хората за добро: “А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили, хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде.”

Словото на Елин Пелин е богато на сравнения, градирани епитети. Простотата на изказа е постигната от точната употреба на думите. Сравнението “като извор” създава алюзия за чистота и ведрина на усещанията, които авторът внушава. Образът на песента е одухотворен, създавайки чувство на обич и волност на душата.

Силно е страданието на Боне Крайненеца, който изживява загубата на работния добитък като трагедия. Елин Пелин разкрива една удивителна хармония, в която живеят хората и животните. Загубата на Сивушка е драма за Боне, защото благодарение на труда на животното, той е орал нивата си години наред. В този драматичен момент той е лишен не само от нейната работна сила, но и от скъпо същество. В една чисто хуманна светлина Елин Пелин пресъздава общуването между селяка и работния добитък. С вълнуващото чувство на страдащ човек Боне се мъчи да вдигне на крака болното животно. Ролята на пейзажа е особено въздействаща, защото в този момент героят усеща силата на самотата и безнадеждността: “Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.”

Трагедията на селянина е пресъздадена образно и колоритно. Има единение между човека и природата, в която той усеща своята самота и безпомощност.

В разказа “На оня свят” дядо Матейко споделя, че цял живот се е мъчил като куче: “Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя?”

Това е риторичен въпрос, с който героят открива една житейска истина. Той не вярва, че на оня свят ще отиде в рая, който е “за големците и богатите”. Като въвежда една условност в изображението, Елин Пелин разкрива измислен свят, алтернатива на реалния. Ако в действителния живот няма социална и човешка справедливост, то в измисления – рая – има хармония, световна справедливост. Там делението не е на принципа богат-беден, а на справедлив-несправедлив. Всички, които са сгрешили в нещо, получават своето заслужено наказание. Метафората, на принципа на която е изграден разказът, разкрива идеала на автора за един хармоничен и съвършен свят. Алегоричността на повествованието има дълбок нравствен смисъл.

Героите на Елин Пелин са страдалци, но в себе си носят един скрит протест срещу всяка несправедливост. Андрешко от едноименния разказ протестира срещу законността, като оставя съдия-изпълнителя в блатото. Така той ще предупреди Станой да скрие своето жито, за да не бъде “секвестирано” от властника. От незлобивия разговор, който водят двамата представители на различни прослойки в обществото, си личи, че селяните изнемогват в своя непосилен труд: “Че пиянстват – пиянстват. За добро, а не от добро.”

Това е категоричният отговор на хитроумния селянин, който винаги ще излезе от ситуацията с достойнство. Каква изобразителна сила имат пейзажните описания, чрез които авторът разкрива терзанията, колебанията и решителността на героя: “Мъртвата и блестяща, зеленобисерна вода на блатото се размърда и оживя.”

Краткото, динамично, изпълнено с напрежение повествование на разказа на Елин Пелин силно завладява. Удовлетворено е чувството за справедливост на читателя, защото съдията няма да отнеме житото на Станой.

Протестът на селяните много категорично е изразен в един от първите разкази на Елин пелин – “Напаст божия”. Усеща се влиянието на руските писатели народници в творчеството му. За всички е ясно, че епидемията в селото възниква заради нечистата вода от поповия излак. Противопоставянето между стари и млади има корени в далечното минало. Младите, в лицето на техния водач Младен, са носители на новото и прогресивното. Те се противопоставят на религиозния фанатизъм на попа, който чрез своите предразсъдъци става причина за много невинни жертви. Конфликтът има своята развръзка с проклятията на хората срещу неправдата: “Бог не е милостив – не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото – да прокълнем и да умрем!”

Колко много горчилка за несправедливата истина в света има в разказите на Елин Пелин. Всеки един от тях отразява една човешка драма, човешко нещастие. С болка е проникнат разказът “Спасова могила”. Невежеството на хората ражда поверията и предразсъдъците, че ако болен човек преспи на Спасова могила, ще оздравее. Драмата на дядо Захари и Монката е неописуема, защото те наивно вярват, че там ще се намери изцеление за болното дете. Реалистичният и романтичният план, в който е пресъздадено изображението, го правят особено поетично и лирично: “Въображението на Монката вижда вече тоя всесилен изцелител – дядо Господ.”

Повествованието на Елин-Пелиновия разказ се развива в три пласта – реалност, измислица, мечта. Светът на въображаемото кореспондира със света на реалното, чрез което човешката душевност е изобразена по-богато, колоритно и пълно. Въображаемите картини са наситени с лиризъм. Монката е поведен от добрия дядо Господ към майка му, която той никога не е виждал.

“Той тръгна с дядо Господа към небето, към звездите.”

Мечтите и бляновете, в които са потопени героите на Елин Пелин, винаги са ги спасявали от тегобите на настоящето. Има поезия в разказите “Косачи” и “Самодивските скали”. Вълшебният свят на приказките спасява хората от умората и еднообразието на делника. Приказките на Благолаж изпълват нощта със сладост. Косачите се отнасят в един друг, красив, далечен, привлекателен, но различен свят. С това Елин Пелин разкрива естествената потребност на хората от красота: “Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.”

Порив към нещо красиво, светло, възвишено води героите от “Самодивските скали” към непристъпното. Заради една любов човек може и да пожертва живота си, но всички ще го запомнят, името му се превръща в легенда. Изключителен разказвач е Елин Пелин, който разкрива саможертвата на Перун заради любовта на Магдалина. Авторът подчертава, че всяко нещо изисква всеотдайност: “И до днес никой не знае, дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост.”

Метафоричният глагол “чудят” отвежда мисълта към изключителното, единичното, феноменалното. Чудо е любовта в човешките отношения, а когато за нея е пожертван живот, тя се превръща в легенда.

Светът на героите на Елин Пелин не е едностранчив, в него няма само страдание и болка, той е пълен с радост, вяра, надежди. Като най-пълно съответствие на тази мисъл е разказът “Ветрената мелница”. Жизнелюбието на героите е всепобеждаващо, то стои над всяко страдание, отчаяние, човешка несполука. Лазар Дъбака и дядо Корчан са свързани в едно странно приятелство. Обединява ги страстта им към работата. Привърженици на максимата “Залудо работи, залудо не стой!”, те започват да правят дарак, тепавица, мелница. Работата им все остава недовършена. Като вдъхновител на тяхната неуморна жизненост е Христина, внучката на дядо Корчан. Нейната веселост, закачливост, безобиден смях провокират жизнените сили на Лазар Дъбака, който е вече застаряващ ерген, но изпълнен със симпатия към младото момиче.

Каква удивителна картина на народното веселие изобразява Елин Пелин с надиграването между младите. Облогът и за двамата герои е важен. Ако е надигран, Лазар ще даде огърлица жълтици, а ако Христина е победена – тя ще пристане на Лазар. Сюжетно-композиционната кулминация на разказа е съсредоточена в надиграването. Този вихрен танц е химн на човешката жизненост, веселие, оптимизъм. Хората сякаш са забравили страховете си от сушата, природните бедствия, своята немотия. Те се отдават с пълна сила на емоцията от народния танц. Умело се съчетават силата на характерите и физическата прелест на героите. Мъжествен, смел, енергичен, Лазар надделява в танца над крехката, ефирна и нежна Христина. Вярна на упорития си характер, тя удържа обещанието да пристане на Лазар. Красота и очарование има в тези човешки отношения. Авторът подчертава, че в това е мъдростта на народа ни. През годините на робството и през всички изпитания този жилав народ оцелява благодарение на оптимизма си, вярата в доброто, в красотата.

Разказът “Ветрената мелница” е образец на повествователното изкуство на Елин Пелин.

Творчеството на големия български разказвач не може да загуби своята актуалност и до наше време, защото съдържа вечни човешки истини, представени живо, убедително, образно. Създадени с любов, провокирани от изключителен талант, тези творби откриват богатата душевност на българина, неговата жизненост и мъдрост.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.