Отношението на Йовков към войната и мястото на човека в нея

Отношението на Йовков към войната и мястото на човека в нея

(“Последна радост”, “Земляци”, “Белите рози”)

Отношението на Йовков към войната е реално, защото той взема участие в нея. След обявяването на Балканската война (1912 г.) селският учител Йордан Стефанов Йовков заминава на фронта като командир на рота и участва в боевете край Кайпа, Одрин, Чаталджа, Дойран, които описва в своите разкази. По време на Междусъюзническата война (1913 г.), в боевете на Южния фронт, той е ранен и неговите войници с трогателна саможертва го носят на гръб, за да спасят живота му. По време на Първата световна война (1915 г.) той е кореспондент на Северния и Южния фронт и пише творби, в които личи неговото естествено изстрадано отношение към войната.

Един писател, който познава грохота на боя, видял е лицето на смъртта отблизо, не би могъл с гръмки фрази и фалшив патос да пише за войната. Подобно на великия Толстой, от когото се е учил на литература, Йовков описва войната като събитие, противно на човешкия разум, което взема много жертви. Мястото на човека в нея е жертвено, защото обикновените войници, мирни хора, заплащат с живота си. Техните близки изстрадват войната с тревожното чакане на онези, които никога не се завръщат от фронта (“Белите рози”). Героиката на малкия човек във войната е, че той пренебрегва романтичните си мечти, естествените влечения към мирния труд и се посвещава на един бит, изпълнен с трудности, изпитания, жестокост и смърт (“Последна радост”, “Земляци”).

В своите творби Йовков отрича войната, защото тя нарушава естествения ритъм на живота и взема много жертви. Чрез психологическо майсторство той описва душевността на героите, доказвайки, че хората не се раждат войници. Непривично е да се мисли, че Люцкан от “Последна радост” би бил щастлив от това, че заминава на фронта. Този добродушен, наивен и глуповат мечтател, влюбен в цветята, е един смешен войник с дървения кръст на войнишкото кепе. Той е и жалък с бледото измъчено лице и трескавите очи. Мисълта за цветята, съновиденията за мирен, волен и красив живот, копнежът по красотата и щастието го издигат над злокобния свят, в който витае смъртта. Образът на Люцкан от “Последна радост” е едно жестоко обвинение на Йовков срещу войната, защото тя е ограбила жизнерадостта на героя, направила го е нещастен. Жест на последен стремеж да откъсне бялата лайка изобразява предсмъртната поза на Люцкан: “Бедният! – помисли той (офицерският кандидат). – В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!”

Не устременост към врага, не патриотарска поза има в безжизнения труп, а жест на последен стремеж да се откъсне цветето, което в сетния миг от живота му е дарило радост. Идейният смисъл в разказа “Последна радост” е обвинение срещу войната, възхвала на живота, красотата, младостта.

Героите на Йовков мислят с понятията на мирния труд. Чрез един от тях, Рачо Самсарът (“Последна радост”), Йовков обобщава отношението си към войната като тежко бедствие за хората: “Виждаш ли ги? Сто и двадесет хиляди са. Всички ще ги туря на чифлика си! Кое време е, а! Жетва, жетва иде!”

Човекът е призван за мирен труд, той очаква жътвата като плод на своята работа. Неестествено е заминаването на война, когато земята чака свещенодействието на човека, за да роди насъщния.

Мисълта за земеделския труд измъчва непрекъснато земляците от едноименната повест и това е доказателство, че тези мирни хора се противопоставят на смисъла на войната. Единственото радостно събитие, което се случва в еднообразното войнишко ежедневие, е идването на пролетта: “Но днес времето е хубаво: синьо и чисто небе, много слънце, полето зелено и свежо. Отвсякъде полъхва жизнерадостна и пищна красота, всеки цвят и всеки лъч е възторжен и властен вик на живота. А тук все пак умираха хиляди хора. Природата тоя път оставаше егоистична в своя празник, глуха и жестоко безстрастна.”

В контраста между хубавото време и мъчителните изживявания на войниците се оглежда драмата на войната. Земляците очакват сключването на примирие, завръщането по родните места, тревожат се за земята, която трябва да бъде изорана: “Ний търпим, господин поручик, ами тя не чака… тя, земята. Виж я на – тя приказва!”

Йовков отрича войната чрез обикновените прости човешки думи, в които е стаен страх, сляпа надежда, копнеж по мирен труд. Най-голямото обвинение срещу войната е, че тя обезличава човека, прави го безименна жертва. Чрез образа на братската могила писателят внушава най-злостното си обвинение срещу войната: “Делчо спира очи на надписа: “Тук почиват 84 долни чинове” – чете той. По-долу следват номерата на полка, бригадата и дивизията. А най-долу, уединено и с по-едри букви, стоят думите: “28 март 1913, Елбасан”.

Само това. Липсват имена. Човекът е превърнат в номер на полк, дивизия, рота. Лаконичността на този надпис събужда възмущението на писателя хуманист, за когото всеки човек е съдба, радостни надежди за живот, обич на близките. И затова в общия гроб на войниците писателят вижда не трагедия, не жестокост, а братска прегръдка, трогателна близост, обща съдба.

Войната присъства в живота на хората като демон, който отнема и щастието, и любовта им. Под черната й сянка минава животът на младата учителка от разказа “Белите рози”, който носи нещо трогателно. През погледа на Спас Йовков разказва за щастливата любов на учителката и офицера, който заминава на фронта. Белите рози, подарени на любимата, стават символ на чиста и предана обич. Момичето сияе в споделените чувства с младия офицер, но и с горещи сълзи и болка го изпраща една нощ, усещайки мрачно предчувствие: “Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват? Ние пак ще се видим.”

Лина пише много писма до фронта и получава отговор, но едно е последно. В болката, която изпитва, в нейната жал по незавърналия се от фронта офицер, е стаено обвинението на Йовков към войната. Тя е страдание не само за хората, които са на бойното поле, но и за всички, които я преживяват. Белите рози, символ на любовта между младите, са напрашени и черни: “Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни.”

Писателят използва сравнението, за да подскаже онази мрачна метаморфоза, която вещае войната в живота на хората.

Като писател психолог Йовков разкрива военната действителност отвътре навън. Чрез душевността на хората, чийто живот е обсебен от войната, той я отрича напълно. Обвинява и протестира, но не с гръмки слова, не с лозунги, а чрез една “тиха” проза, в която се чува грохотът на боя. За него героичното е в делото на обикновените хора, в тружениците на бойните действия. Героичното е в гордата красота на човека, който безстрашно върви срещу лицето на смъртта, понася всички изпитания на тежкия войнишки бит. Мислейки за домашния уют, за мирната човешка дейност, хората не приемат войната, разбират, че тя е противоестествена. Дори и тези, които не са воювали, я преживяват в мъчителното очакване на близките си. Човекът става нейна жертва.

Военната проза на Йовков е антивоенна. Той заклеймява това събитие като противно на човешкия разум, с което е актуален и в нашето време.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.