Мамо
Не те сънувах мамо и на гроба ти не бях.
В ръце си нямах снимка твоя, мамо.
А до мене сякаш беше ти, сякаш жива беше.
Усещах на твоя поглед топлината,
дъхът на слабото ти тяло, мамо…
Сукманът беше оня, изтъкан от тебе
украсен със сърми бели и червени.
Спомням си годините, когато бях момче, но с фута
дреха за момиче, като на Калина.
Навярно помниш и ония дни когато
ечемика жънахме, още в недошлото лято –
недостигаше ни хляба, сиренето не познавах.
Вместо свинските цървулки ходех със терлици,
а ти все плачеше, ронеше сълзи за бедността.
Помниш сигурно и моят плач за нови панталони.
Исках ги, защото бях голям…
На бала трябваше с обувки мъжки да отида,
като Петко и Марин, но къде са те?
Майко, ти отново се разплака…А с теб и кака,
моята сестра,
която в миг обувките свали си и на мене
ги подаде…
На тримата ни светнаха очите, блеснаха от тях лъчи,
макар, че пак родиха се сълзи…
Тъжните моменти бяха много, мамо. Безброй,
но ти на всичко издържа.
Сърцето ти желязно беше. Не! Стомана беше!
Издържаше на всяка мъка
и чакаше да дойде радостта.
Защо те няма, мамо, в този ден,
закичена със бялата забрадка?
Защо те няма, да ми видиш бялата коса
и бръчките ми по лицето?
Не искам да “копая” по-дълбоко. Пак ще се разплача.
Исках в този ден до мен да бъдеш, мамо.
Времената вече други са. Отдавна и аз съм друг…
Мамо, ще запея твойта песен, слушал съм я във захлас,
да върна спомените само, мамо.
“… Имала мама, гледала…”