Махай се, Дяконе!

Духът на Апостола няма да се върне! Не сме достойни за това.

Понякога, в дългите и тъмни нощи, когато всяка душевна рана кърви и всеки спомен е кошмар, си спомням за Великия Инквизитор в безсмъртната творба на Достоевски “Братя Карамазови”.

Иисус Христос, загрижен за черните грехове на човечеството и за нерадостната участ, която е надвиснала над него, решил да се върне на земята, та да вразуми тези, за които някога бил разпнат и в името на които пролял божествената си кръв. Стигнало това до ушите на Великия Инквизитор, който разпалвал клади, изтезавал, събирал жълтици от индулгенции и опрощавал в името Христово. Старецът, намръщен, наредил да арестуват Назарянина и да го затворят в тъмница. Отишъл при него в килията и му наредил, ако не иска пак да го разпнат, веднага да се маха от земята. Рекъл му, че ще попречи на спокойствието на паството. Ще се замислят клетите овце, ще спрат да слушат отците от църквата-пастир и ще ги нападнат ония “опасни вълци”, наречени Свобода, Човеколюбие, Достойнство, Справедливост. В очите на духовника, Иисус бил опасен размирник, бунтовник, който трябвало да си седи от дясната страна на Божия престол и да не се меси тук, на земята.

Тази мъдра, горчива и страховита история ми прилича на една не по-малко страшна (сценарии, постановка) приказка, случила се тук, на Балканите, в земята като “една човешка длан”, както я зовеше Джагаров. Ще ви я разкажа, защото искам и вашите нощи да станат безсънни, да се замислите и да видите пропастта, към която стремглаво препускаме. И така, завеса:

* * *

Премиерът Боко Тиквата, разстлал едрите си телеса в удобно кресло в своя луксозен министерски кабинет, държейки красиво огледало в грубата, подобна на лопата ръка, критично се оглеждал и се упражнявал да прави подходящи физиономии за пред медиите и за срещи с електората. Бил толкова увлечен, че си приказвал самичък:

– Така...а, сега как трябва да гледам, ако се разруши още някой язовир и стане наводнение?

Тлъстите му, отпуснати като на булдог бузи мигом се изпънали, дебелите му устни горестно се свили, раменете му се прегърбили, сякаш е готов да поеме бремето на целия свят, а челото му се сбръчкало в стил “бащинска загриженост” . Всичко било толкова убедително, че едрият човек се просълзил от възторг и гримасата му станала още по-ефектна.

– Страхотен съм! – извикал на глас и ядосано си помислил, че е много опасно, ако сам уреди рухването на някоя язовирна стена.

Следващата поза, която си харесал била изпълнена с посланието “Лошата Европа не дава да увеличаваме пенсии и заплати. Криза е...”

Направил ядна и безпомощна физиономия на добросърдечен държавник, спъван от европейските чиновници, ала поклатил глава: “Не..., когато става дума за заплати, нищо няма да трогне тия досадници. Май ще да е по-добре тази сценка да се изпълнява винаги от министър Дянков. За какво му плащам цял куп комисионни?”

Усилията уморили героя. Той отегчено продължил да преживя дъвката си и заоглеждал стените на кабинета си. Те били украсени с плакати на любимите му футболни отбори, а по рафтовете били наредени купи и други спортни трофеи. В чекмеджето криел гола снимка на масажистката Мими, неговата последна любов. На най-голямата стена висяла карта на планираните и построени магистрали.

Героят бил облечен в добре ушит костюм, който на неговата фигура вече бил увиснал просташки и недодялано. Отдавна се разделил с коженото яке. Не му трябвало вече да впечатлява стадото с фалшива скромност. Носел маркова вратовръзка на стойност четири средни пенсии, но на неговия дебел врат тя висяла толкова абсурдно, както би изглеждала папионка на врата на куче-помияр.

Все пак, мисълта за магистралите, спортните зали футболните игрища, фотокамерите и високия му рейтинг го ободрила и той вперил поредния си самодоволен поглед в огледалото.

Тогава на вратата се почукало и вътре, със загрижена и разтревожена физиономия влетял Цецо черният, неговото момче за много специални поръчки. Той не изчакал да бъде поканен, а дрезгаво викнал:

– Скапана работа, Шефе! Голям гаф!

* * *

Там някъде в сияйните висини, където е Царството Божие, сияела приказна феерия от цветове, а звездите блещукали като пролетни цветя върху безкрайна морава. Бог не харесвал думата “Царство”. За него човеците били любими деца, приятели, закриляни и обичани души. Той не седял на престол, а на пухкав бял облак, а от очите му изригвала тържествуваща бяла светлина и обещание за вечна любов, доброта, разбиране.

До благия и мъдър старец се доближил рус млад мъж с високо чело и благородни сиво-сини очи и свойски седнал в нозете му.

– Кажи, Василе, какво те мъчи? – загрижено попитал Бог.

– Моят народ, българите, са пред гибел, добри ми татко! – въздъхнал мъжът. – Моля те, пусни ме да се върна в ония земи и да им помогна! – прошепнал Дяконът Левски.

– Аз не бих те спрял, чедо. Моята любов е сестра на свободата. Върви, където желаеш. Но... – дълбока тъга засенчила добрите и мъдри очи – те чакат страдания и горчиво разочарование. Не се намесвам в човешките дела и не мога да ти спестя това.

Левски почтително целунал Божията десница и рекъл:

– Каквото и да ме чака там долу, отче, ще ида. Не мога да изоставя своя народ.

След тия думи Апостолът се разтворил в лазурната вечна синева и изчезнал.

* * *

– Какъв гаф бе, тъпо ченге такова? – изръмжал премиерът, недоволен, че го прекъсват при съзерцанието на най-красивата гледка, собствената му физиономия.

– Най-скапаният! – сопнал се служителят. – Някакъв луд обикаля из софийските улици и дрънка наляво и надясно, че е духът на Левски, Апостолът на свободата.

– А бе откаченяци колкото щеш – отегчено се прозял Борсук Безпардонов. Здравната реформа не съм я объркал аз. Тя си беше каша още по времето на тройната коалиция и даже преди това. Що ме занимаваш с глупости? Знаеш, че в лудниците няма места. Нека си обикаля клетникът. Даже да разправя, че е самият бог, к’во толкоз?

– Ама, шефе, тоя прилича на истинския Левски, какъвто е на портретите и хората го зяпат и слушат с интерес!

– И к’во тогаз, серсем такъв? – изръмжа гневно като ранен глиган премиерът.

– А, шефе, не съм чак толкова тъпо ченге! – обидено измърмори Цецо. – Наредих на ченгетата да му поискат лична карта. Нямаше и го задържаха за 24 часа в ареста. Ама к’во да го правим сега?

– Хубаво, хубаво, идвам да се разбера с откачения! – въздъхна дебелакът драматично. – Без мен сте загубени. За никъде не сте.

* * *

На светлината на мъждивата, оплюта от мухи крушка, Безпардонов се втренчи в арестанта. Колкото повече го зяпаше, толкова повече пресъхваше гърлото му, а малкото останала в устата му слюнка горчеше.

Тоя негодник приличаше на Апостола като две капки вода. Само че на портрета Левски изглеждаше някак салонен, стилизиран и безобиден като Дядо Коледа в детска градина, а тоя, живия, направо плашеше. Като се вгледаше в ясните му, спокойни сини очи, премиерът изпитваше желание да наведе глава, да побегне или направо да се скрие. Тези очи знаеха, всичко разбираха. И за фирмите, закрити през 90-те години, и за контрабандата, и за прането на пари, а бе за всичките му далавери. И не само знаеше, а безкомпромисно осъждаше. Някъде дълбоко зад малките свински очички на държавния управник се загнезди разбиране за истината. Тоя не беше никакъв безобиден луд. Не знаеше как, ама непознатият наистина беше Васил Иванов Кунчев, Дякона.

– Ти к’во правиш тук? Нали си мъртъв? – укорително посочи той с пръст арестанта.

Левски мълчеше и само го гледаше със светлите си очи, както би гледал кравешко лайно изпречило му се на тясна планинска пътека.

– К’во ме зяпаш, бе? Нали обичаш Отечеството? Ако е тъй, ша дойдеш с мен в телевизията и ша кажеш, че България може да успее да се интегрира в Европата и да стане свястна страна, само ако аз остана премиер!

Апостолът не изрече нито дума. Само очите му станаха още по-хладни и презрителни.

– Ти к’во си мислиш бе?! Айде сега, знам к’во би направил, ако се заселиш тук. Ша основеш комитетчета, ша замътиш главите на раята и ша им дрънкаш, че трябва сами да завоюват свободата и успеха си. И европейските инвестиции ша секнат! Сега, момче, не е време за комитети, а за фондове, бордове и приватизации с тлъсти комисионни.

Дяконът продължи да мълчи. Върху твърдите му устни се появиха бръчки на отвращение.

– А ти за какъв се мислиш? – продължи да крещи премиерът. – Аз за тая власт съм гладувал, ял съм само филии свинска мас, крадял съм, насилвал съм, вместо да гася пожари, съм ги разпалвал! Зарад’ тоя стол, момче, съм се пулил в камерите кат’ поп фолк певачка, разтягал съм локуми, обещавал съм чудеса! Няма да ти позволя да ме прецакаш!

Върху ниското чело на борсука се появи упорита бръчка.

– Ти к’ва я мислиш? Нали уж си бил любител на спорта. Скачал си през рова като лъв! Ако дигам пенсии и заплати, нали няма да остане и грош за спортни зали, стадиони и магистрали. Няма да мога да пътувам и да насърчавам отборите. Ако любиш спорта, или ме подкрепяй, или се махай!

Мълчание.

Върху широкото, простовато лице на вожда се появи още по-силно раздразнение.

– Ами че ти си бил глупак бе! – кресна Малумников. – Как се държи власт с глупости като твоето тефтерче? Правил си се на ревизор и заклет счетоводител! Че, ако не оставиш другарите си да си подмажат малко филиите, нали утре ще те прецакат бе?! Как се държи власт без споделена плячка? Революционна каса дрън, дрън! Нали раята е за туй да я доим, да я доим и пак да я доим! Да оставиш своя Централен революционен комитет без никакви бонуси! Заради тая твоя глупост, хората ти са те предали на заптиетата и никой не се е втурнал да те спасява!

Мълчание.

– Мълчиш я, как да не мълчиш? Ти к’во направи за България, бе? Отвори ли европейските фондове, а? Направи ли поне един път като хората? Научи ли емигрантите да работят и да вкарват парите в България? Не! Само лигави приказки за чиста и свята република, борби, политическа емиграция. Кой е по-полезен за Отечеството, бе? Ти ли със своите лозунги (и измислената ти чиста и свята република) или аз с построените магистрали, с ниския външен дълг и с овладяната организирана престъпност. Хората ровели в боклука, а? Ами да ровят и в боклука има храна! Младите бягали от България? Нека слугуват кат’ гурбетчии и да си хранят майките, татковците и бабите! Така ще можем да намалим пенсиите. Ако работят добре, ще можем дори да ги спрем. Мен тия глупости не ме интересуват. Аз мисля за великите неща. Ето, ша построя хубави магистрали та момичетата ни да могат да си изкарват хляба там! Лошо ли е, а?

Апостолът сви погнусено устни, а в очите му имаше истински потрес.

– Слушай, Дяконе, махай се оттук! – изръмжа премиерът. – Ако искаш мангизи, може и да се спазарим с теб. Ако пък смяташ да поостанеш, ша ти намеря някое хубаво посолство или сладка държавна службица. Ама няма да ми мътиш водата с твоята демокрация, народни неволи и борби!

Левски мълчаливо поклати отрицателно глава.

– Добре тогаз! – озъби се Безпардонов. – Ша те пречукам, да знаеш. Ама аз не съм балък, момче! Никакво славно бесило, никакви възможности за героизация! Ша ти спретна едно компроматче. Ша ти пробутат някакви доказателства, че си в престъпна група. Или “наглите” или “хиените”, или “дрогираните”. Ша пишат в медиите, че си криминално проявен и имаш куп висящи дела! После ша те натикам в централния затвор и там ша се сбиеш с някого и ша ти видят сметката! Пандизджийска работа, няма да има виновни! Тъй че, ако имаш капка акъл, махай се, Дяконе!

Дякона сви устни и отново поклати отрицателно глава.

– И що се инатиш? Мислиш, че стадото не ме харесва и се готви за борба, тъй ли? Против мене са само шепа учени идиоти и откачени чудаци. Ами направи си сам справката, бе! При последното преброяване, имах 51% рейтинг. Стадото ме обожава и блее възхвали в хор! А като се поразходя из провинцията с болното от левкемия хлапе, като го накарам да ми благодари публично със сълзи на очи, процентите ша станат 60! Тъй да си знаеш. И за к’во са ти тез твоите комитетчета?

Борсукът изпръхтя презрително, а в очите на Апостола се появи искрен ужас.

Значи ти наистина си вярвал, че народът иска свобода?! – прихна премиерът. – Амчи ти си бил голям наивник бе! Този народ иска само къшей хляб, минимална заплата и зрелища! И е готов да ми целува ръка, да си знаеш!

Килията се озари от ослепителна светлина и Апостолът изчезна в нея.

Боко Тиквата наперено излезе. Беше победил.

“Не е зле да турим още портретчета на тоя по стените” – помисли си самодоволно. – “Той е вече безопасен! Като научи що за стадо е тръгнал да спасява, никога повече няма да се върне!”

* * *

Това е тъжната приказка. Но, преди да се спусне завесата, искам да ви споделя нещо страшно.

Аз също се боя, че духът на Апостола никога вече няма да се върне! Не сме достойни за това.

----------------

Публ. в блога на Паула Лайт
10 април 2012 г.
(http://paulaveritylight.blogspot.com)