Севастопол 1913 година

Севастопол 1913 година

– Един момент!... – каза Виктор Ефимич. – Позволи ми да сложа ред в спомените си… Така! Това се случи в Крим, през 1913 година. Отдавна, нали! Но за мен е като вчера. Удивително, но трябва да призная, че за нас, офицерите от разузнавателната служба, една авантюристка, една шпионка, една непозната жена, като че ставаше веднага по-интересна от другите. Тия прокълнати жени съдържат елемента опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че любовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират… Приеми думите ми както искаш. Това бе вкус, създаден от навика, наречи го професионален. Ние обичахме опасните жени, както бонвиваните обичаха суетните…

Историята се случи през лятото, в Севастопол, с един поручик от Преображенския полк. Да го наречем поручик Х. Личността му? Няма значение. Достатъчно е да знаеш, че бе задоволителна. Говоря за общата култура, външността, маниерите… т.е. за тия качества, притежаването на които в нашия занаят е необходимо. Началниците безспорно имаха доверие в него. Този поручик получи заповед да замине за Севастопол и да се запознае там с една млада жена. Същевременно той бе натоварен да следи и за появата на няколко подозрителни чужденци, с които знаехме какво да правим. Министерството го снабди с известна сума пари и няколко фалшиви документи върху народната отбрана. Веднага щом пристигна в града, поручик Х. влезе във връзка с няколко свои познати, които го въведоха в елегантното общество от залите. Самият той нае една малка вила близо до морето. След това почна да ходи по дансинги и музикални тържества, почна да прави посещения у познати семейства, да играе бридж и да се интересува от жени. Той бе твърде прилежен в това отношение, пък на можеше да се каже, че и жените го избягваха. Усърдието му скоро се увенча с успех и една вечер той се запозна на дансинга с тази, която търсеше. Запознаването стана в една много приятна атмосфера на флирт и космополитно общество. Жената, на която го представиха, бе германка, видимо богата и от добро семейство. Трябва да ти опиша тази жена. Представи си едно тънко, бледо-русо създание с нежен профил и зелени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата й една прозрачност, един особен, седефен чар. Името й? За какво ли ти е да го знаеш? Важно е, че тя бе много млада, много красива, но ако човек се взреше по-внимателно в зелените й очи, щеше да забележи в тях един пуст, леден блясък, който отнемаше нещо невидимо от младостта й. Тя симулираше темперамента на богата, разглезена жена, но каква затвореност, каква меланхолия прозираше в тия хладни очи!... У нея имаше финес, култура, интелигентност… Говореше няколко езика. Тя поддържаше интереса към себе си с изящна и сдържана духовитост, но същевременно се пазеше да не стане център на внимание. Накратко, това бе една превъзходна жена от друг климат, но заедно с това една самка, един вампир – позволи ми да употребя израза за тоя тип жени, създаден уж от модерния живот, но всъщност стар като света. Представи си сега, че студената ръка на тая жена сграбчеше някое младо сърце, или станеше любовница на някой зрял мъж, който заема отговорен пост, но не съзнава ужасната съблазън на любовта. Не се учудвай!... Работливите и усърдни мъже, които стават добри специалисти, са именно такива. Те работят и в работата пропущат младостта, пропущат живота си. Липсата на сантиментален опит ги прави трагично беззащитни. Една такава жена – и те се превръщат в самоубийци или страхотни предатели… Не вярвам да се учудваш сега на мерките, които нашата разузнавателна служба взе, за да се отърве от тази рядка и опасна личност. Освен това, наблюденията на поручик Х. можеха да посочат и евентуалните й съучастници. Накъсо – тая жена трябваше да се унищожи. Сведенията на нашите разузнавачи я определяха като агент от висока класа. Ние знаехме вече, че тя бе дъщеря на германски офицер, загинал през колониалните походи, а това предполагаше един по-друг морал, една решителност и една твърдост в постигането на целта, която не всички шпиони притежават. Кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа? Може би романтични подбуди, някоя любовна история, споменът за баща й… Възможно е, но аз допускам и други причини. Германските офицери са богати, произхождат от аристокрацията, но това разбира се не е правилно, пък може да се случи тъй, че и аристократите да останат без пари. Били могъл да си представиш тази жена задоволена от плебейския труд в някоя кантора? Почти винаги епилогът на шпионската кариера е застрелването, но затова пък дава възможност за елегантен и бляскав живот.

Толкова интелигентност, толкова красота и съблазън можеха да станат опасни, или поне да забъркат малко нашия поручик Х., но за щастие той остана тъй невъзмутим, както очакваха шефовете му. Последните наистина бяха избрали достоен ловец за дивеча, който искаха да хванат. От тази вечер поручик Х. почна да ухажва германката по твърде умел начин, като не забравяше да наблюдава и другите мъже, които се увъртаха около нея. Голям напредък в отношенията им се постигна, когато тя научи, че е офицер. Тя му призна полушеговито, че обожава униформите, че като млада най-любимото й удоволствие било да играе с оловни войници. Двамата почнаха да се срещат все по-често и между тях се създаде деликатна и непринудена близост. С небрежен вид тя му разкри постепенно някои подробности за себе си. Каза му например, че е напълно свободна, но малко уморена от живота и търси забрава в пътуването. Изрази също тъй готовността си да остане в Русия, докато средата я забавлява. После направи намек, много предпазлив и носталгичен, за красотата на една искрена любов, освободена от условностите на живота. Всичко това той приемаше много ловко, с горещината и възторга на девствен мъж, който не познава измамата. Може би ти е известно, че такива мъже се харесват понякога искрено дори  на съвсем развратни и преситени жени. Поручик Х. много сполучливо бе избрал да симулира именно тоя тип. С естественост, на която би могъл да завиди и най-добрият актьор, той й разкри скромно своята доброта. След това, с малко суетна гордост, той й даде да разбере, че работи в Министерството, че шефовете му го ценят и разчитат на него. За доказателство той й посочи цял куп военни съчинения, които бе донесъл от Петроград, и с които искаше да се подготви за трудни и специални задачи. Най-сетне, в разни дребни случаи, той се постара да прояви оная мъничка глупост, оная задължителна наивност у честните мъже, която е тъй насърчителна за жените. Тя постигаше това разкриване на личността му с очарователна непринуденост, с милите и капризни въпроси на влюбена жена. Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно роднините си!...

Една лунна вечер тя пожела да се разходят край морето. Сигурно би могъл да си представиш тия тихи лунни нощи в околността на Севастопол, твърде подобни на тукашните, тия сребристи часове между дансинга и прибирането в леглото, пълни с толкова фосфорна светлина, с толкова прозрачност и меланхолия… Вълните пляскаха тихо и сподавено, дърветата шумоляха, между стъблата на тревите пълзяха големи, светещи насекоми. Всичко около тях бе наситено с дълбок и концентриран живот, с онова тайнствено сладострастие, в което трепти морската нощ. Тая нощ двамата станаха любовници и зората ги завари прегърнати. Силният и възбуждащ парфюм на германката се смесваше с дъха на телата им, с някаква безкрайна и жестока печал, която измъчваше и двамата… Знам, че не обичаш разнежването. Анализът на такива моменти отнема прелестта им. Исках да ти кажа само, че имаше мигове, в които двамата изпитваха изкушение да хвърлят маските си, но уви – каква подлост или каква възвишена твърдост на духа – дори когато телата им замираха в спазмите на любовта, те продължаваха да бъдат врагове… И колко жестоки!

След тая нощ те прекараха в малката наета вила още много други. Най-после поручик Х. реши, че моментът за действие е настъпил и почна да забравя върху писмената маса в стаята си отворени папки, разни карти с червени знакове и шифровани книжа, от които можеше да се заключи, че той използва отпуската си да готви някакъв важен доклад. Неговата доверчивост стигна дори до там, че той почна да дава на германката ключа от вилата, и когато имаха среща, да прави едни от тия малки, лесно простими закъснения които после изкупваше с целувки. Но странно нещо!... Тя като че не можеше да забележи тия примамливи карти с червените кръстчета, тия шифровани книжа и таблици. Наистина тя не знаеше руски, може би не разбираше от сложната наука за шифрите, но имаше прекрасна възможност да ги отнася лист по лист у себе си и да ги връща преписани или фотографирани. Напразно поручик Х. очакваше да намери някой от документите изчезнал, разместен или поне пипнат, напразно посипваше листовете с невидим прах и поставяше влакна върху ключалките – всичко си оставаше непокътнато. С трескаво нетърпение, към което се примесваше и една странна мъка, той мислеше за часа, в който жертвата му щеше да влезе в капана.

Но времето летеше и нищо не променяше положението. Само прегръдките на германката като че ставаха по-уморени, по-хладни. Може би се бе преситила вече, както бе преситен и той. Понякога тя се изтръгваше от ръцете му и очите й гледаха пространството с пустия и леден израз на очи, които могат да гледат невъзмутимо дори смъртта. Към края на август, един следобед, в който се усещаха първите тръпки на есента, тя му съобщи, че трябва да замине при някакви роднини в Хамбург. Тя бе твърде мила и се постара да го убеди, че приключението оставя много красив спомен у нея. След това се разделиха и романът завърши тъй, без развръзка и служебен успех за поручик Х. Или по-право, той се мъчеше да си втълпи, че все пак бе постигнал известен успех пребиваването му в Севастопол да прояви дейност.

Той се яви на доклад в министерството, но с каква ирония, с какви жестоки подигравки го посрещнаха там!... Истина ти казвам, нищо не може да се сравни с изненадите, които поднася нашият занаят. Тъкмо когато си уверен в успеха си, откриваш изведнъж, че противникът просто се е подигравал с теб. Предишният ден нашите агенти бяха арестували в Петроград един съмнителен левантинец с паспорт за Франция.  В куфара му намериха сведения за бреговата охрана на Севастопол. Това бе един мръсник, един подлец, който веднага се изплаши и разкри всичко. Връзката му с жената, която поручик Х. бе следил, не подлежеше на съмнение. Каква подигравка!... Да, драги ми!... Това е шпионажът! Жесток и без никакви скрупули. Когато ни се струва, че вършим подлости, противникът ни смайва с още по-големи. И така, през цялото лято поручик Х. бе служил за параван на една виртуозна шпионка, която бе успяла да се добере до сведения за бреговите батареи. Кога и как? Та тъкмо това е изкуството – да действаш незабелязано! Той почувства гняв – гневът на измамен мъж, на победен противник. После изведнъж той съобрази нещо7 в книжата на арестувания имаше един адрес, посочен от германката в Париж. Считайки левантинеца за сигурен агент, тя му бе поверила адреса си в Париж. каква непредпазливост! Но най-добрите агенти стават жертва именно на такива дребни грешки. Ако поручик Х. можеше да намери германката в Париж, той знаеше как да й отплати. Трябва да ме разбереш!... Тук не се касаеше толкова до отмъщение. Шпионажът е жестока борба на хладни разсъдъци, които не познават страстите. Унищожението на германката лишаваше противника от един способен агент – значи го отслабваше, това бе първо – и второ, понеже сведенията не бяха предадени от левантинеца, с нейното премахване противникът нямаше да ги научи никога. Още същия ден поручик Х. замина за Париж. Адресът не беше фалшив. Поручик Х. намери посоченото жилище и един любезен портиер, който след бакшиша стана още по-любезен, му даде всички необходими сведения. Да, тук наистина живееше една млада чужденка, която след дълго отсъствие се бе завърнала снощи. Целият следобед поручик Х. прекара в наетото затворено такси при ъгъла на улицата. Вечерта германката излезе от къщи и се качи на друго такси. Автомобилът на поручик Х. го последва. Виждал ли си Париж нощно време? Не?... Впрочем, това няма никакво значение. Тая вечер и поручик Ф. не обръщаше внимание на феерията, не чуваше шума, не виждаше тълпата. Очите му бяха впити в малката червена светлина на таксито, което возеше германката. Цялото му същество бе застинало в оная статична напрегнатост на мисълта и волята, която превръща агентите на шпионажа в бездушни, но свръхчувствителни автомати, очакващи момента, който ще ги постави изведнъж в трескаво действие. Хладен и остър като нож, разумът му бе готов да състави мигновено план за действие и да го замести веднага с хиляди други.

Най-после таксито спря и германката влезе в градината на един ресторант. Поручик Х. я последва. Това бе малка, красива градина, с много елегантен, с много почтен вид, но още без посетители. Върху всяка маса имаше лампа с кремав абажур. Германката седна и си поръча вечеря. Навярно тук се хранеше често. Поручик Х. издебна момент и седна на една друга маса, зад няколко мимози, през стъблата на които можеше да я наблюдава незабелязано. Тя бе в тъмносиня пола, в спортно сако с тютюнев цвят и чайно-жълта блуза. Тая простота в облеклото, това хармонично съчетание на цветовете, придаваше на загорялото й в Севастопол лице един златист и нежно-ярък блясък. Докато чакаше вечерята, тя подпря бледорусата си главица с ръка и зачете вестник. каква красота, каква интелигентност лъхаше от замисленото й лице!... Без да очаква, без да иска поручик Х. се развълнува и почна да мисли за часовете, които бе прекарал с нея. Защо силите на живота бяха тъй зли, защо това нежно и ефирно създание играеше на гоненица със смъртта? Каква бе всъщност? Добра? Зла? Можеше ли да обича някого истински? Какво криеха нощите в Севастопол, тия дълбоки спазми, това ужасно мълчание в часове, които други жени използват да изтръгват обещания, да ни уверяват в лъжи? Защо не открадна книжата му? Може би от предпазливост, може би от предчувствие, че документите бяха фалшиви. Но агент като нея трябваше да рискува, да се увери в това. тя не се докосна до тях, не ги дори погледна. Кое я бе възпряло? Любовта ли? Ами куфара на левантинеца? Да, но подлостта и лъжата у шпионите са професионално средство, всекидневна необходимост. Те не дават никакво указание за сърцето… Тъй разсъждаваше поручик Х. и в душата му се разгаряше оная странна мъка, която изпитваше в Севастопол. Той се сепна изведнъж и дойде на себе си, когато германката бавно повдигна глава от вестника. Зелените й очи се загледаха уморено в пространството. Това бяха пусти, ледени очи на жена без сърце, на шпионка без милост.

И той я намрази отново.

Тя се навечеря, изпуши една цигара и стана от масата. Поручик Х. я последва веднага. Сега тя не взе такси, а тръгна пеша из многолюдната улица, всред тая шумна, космополитна тълпа, все тъй сама, все тъй чужда на хората, на музиката, на радостта. Той я следеше отдалеч по тютюневото сако. Какво благородство, каква хармония имаше в спокойните движения на това деликатно тяло, на тия крехки рамене!... Тя погледна часовника си и почна да върви по-бързо. След това внезапно зави по една напречна улица, която водеше към кейовете на реката. Тая улица бе по-тъмна, с по-малко минувачи. Известно време тя вървя по нея, после влезе в алеята на една градина. Поручик Х. я последва и тук. Сега той съзнаваше само едно: че обстоятелствата му даваха възможност да изпълни плана си по-лесно, отколкото предполагаше. Очевидно тя имаше среща с някого. Къде и с кого? Нима го интересуваше? Той се усмихна с горчива решителност: може би това, което се готвеше да изпълни след малко, щеше да спаси живота и съвестта на някой французин в униформа. Тя се отби в една странична алея, която бе съвсем пуста. Ако се съдеше по направлението й, тази алея водеше към някоя спирка за малките параходчета по Сена. Поручик Х. на свой ред ускори крачките си. Разстоянието между двамата ставаше все по-малко. Тя чу стъпките му и се обърна, но лицето му бе в сянка и не го позна. Още половин минута, още двадесет секунди и малкият му, специален револвер, с глухи, почти безшумни изстрели, щеше да я повали върху пясъка. Той я наближаваше, наближаваше… Сега разстоянието помежду им не бе повече от няколко метра. Ръката му бавно повдигна и насочи цевта на оръжието в тила й… После изведнъж се отпусна. Стори му се, че в този момент нямаше нищо по-отвратително, по-недостойно за един офицер от това да отправи куршумите си в гърба на тази слаба жена. Но в неочаквания обрат, с който промени решението си, нямаше никакво отстъпление от дълга, никакво разколебаване в целта. Той само отстъпи тъй, както би отстъпил, ако някоя физическа невъзможност му попречеше да я постигне веднага. Ако германката трябваше да умре, и по силата на морала си, той не можеше да й стане палач, друг трябваше да поеме тая длъжност. Той веднага изработи нов план.

Докато изящната фигура на съществото, което искаше да убие, се отдалечаваше в полумрака, той седна уморено на една скамейка и запали цигара. Без съмнение, германката не се изплъзваше от ръцете му. Той имаше възможност да я следи, да открие съучастниците й в Париж. С това той щеше да нанесе такава вреда на противника, каквато никакви сведения не можеха да изкупят. Той изпуши още няколко цигари, обмисляйки подробно действията си за утре. После стана от скамейката и тръгна по направлението, в което изчезна шпионката. Една остра мъка, същата която изпитваше в Севастопол, подтискаше цялото му същество. Обзе го желание да стигне по-скоро кейовете, да се разходи по Сена, да потъне в нощните удоволствия на Париж. Какъв тъжен порив към наслади, които трябваше да задушат спомена от други!... Но той се прибра веднага в хотела си и прекара нощта в кошмарни сънища. Струваше му се, че вижда взвод френски хусари, които опираха карабините на гърдите си, докато хор от барабани биеше зловещо и продължително… После пред него изпъкваше бледорусото лице на шпионката, с изопнати черти, със стиснати устни. Струваше му се, че зелените й очи бяха по-пусти, по-ледени от всеки друг път…

Рано на другия ден поручик Х. отиде в дома на един френски капитан, когото познаваше от Петроград. Двамата бяха участвали в конни състезания. Французинът го посрещна очарован. Те имаха мили спомени от известни неща в Петроград. Спомниха си опасни скокове, познати жени, комични епизоди и се смяха като деца, при все че смехът на поручик Х. не бе твърде жизнерадостен. През време на закуската той разправи на французина повода за идването си. Лицето на последния стана изведнъж напрегнато, сериозно. Веднага след това двамата взеха такси и отидоха във военното министерство. Французинът представи поручик Х. на няколко млади офицери, после на по-стари, и най-сетне на един дребен полковник с монокъл и снежнобяла коса. Този полковник седеше зад огромно бюро, в разкошен кабинет и старческите му ръце бяха украсени с брилянтени пръстени и много грижлив маникюр. Поручик Х. направи разкритията си и на него. Когато свърши, полковникът се усмихна и каза вежливо:

– Благодаря ви, драги поручик, благодаря!... Това естествено би било много ценна услуга. Но жената, за която говорите, е застреляна преди малко!... Нашите агенти я арестуваха снощи.

Виктор Ефимич бе млъкнал и очите му гледаха уморено хоризонта. Безветрието и тишината бяха пълни. Морето приличаше на огромно, тъжно езеро, което заспива в нощта. От време на време до нас долиташе меланхоличният плясък на някоя съвсем слаба вълна.

– Това е! – произнесе внезапно Виктор Ефимич. – Но би ли могъл да се сетиш нещо?

Кимнах с глава, че мога, но не казах нищо. Той ми благодари с поглед. След малко гласът му прозвуча отново – дрезгав и малко задушен:

– Обикновено заравят шпионите като кучета, в някоя случайна дупка. Така хвърлиха и нея. Но това тяло!... Ужасно, нали!

И после добави:

– Има кошмарни нощи, когато ми се струва, че още го държа в ръцете си…

-------------

Публ. в “Антология на бургаската проза”, т.І, Бургас, 2013 г.