Часът на поета

Часът на поета

Виждам морето, след него и теб,
едно дете тича подире ти.
Ти не виждаш тези неща – поет си.
На брега се грижиш само за мидите.
Дали са щастливи ги питаш,
а в черупката – никой.
Сляпа за големите неща е душата на поета.
Ще обясниш, че мидите са философи,
тъй като ги няма
и са подарили отсъствието си
на нас, простосмъртните.
Да им се радваме както подобава.
Часът е четири следобед,
а до седем има време.
Дълго ще стоиш и гледаш,
ще стоиш и слушаш
измислицата на морето.
Ще опитваш да събудиш шестото си чувство.
Като въдица със стръв ще го изпуснеш,
подведен от захласнато течение.
И пак по график в седем думите прибираш,
и се признаваш за свободен.
Пред морето точно в седем
прочиташ някаква измислица.

* * *

Погледите ни разтърсва спуканата гума
гледаме в различни посоки
и бързаме различно.
Като бежанци
товарим спомени
върху голите  плещи.
Обрулено споделяне и вятър
бавят стъпките,
към билото запътени.
От там нататък няма нищо,
което да ни стопли.
Една бодлива тел ще ни пререже
и вече нямаме родина.
А всъщност отиваме на село
и носим мебели от нещо общо,
от нещо наше,
вече чуждо.
Пристигаме по тъмно,
товарим и лягаме
с гръб към нощта,
с гръб към леглото,
пред очите на кухнята.
И няма лек за спуканите гуми,
oпитът забавя пътя.

* * *

Ежедневието ти откраднах.
Ще преровя графика
 да пренаредя времето,
 да поставя бъдещето пред миналото,
да убия скуката на настоящето,
 дори и да ме мислиш за несретница.
Времето, ударено по бузата,
въздухът -  пари,
сега си отмъщаваш на случайни,
виновната е под прикритие
с изрисувано лице
И гори всичко, гневът ми се изпепелява.
Камината на моята природа е опустошена.