За Мина Кръстева и за надеждата

Мина Кръстева: Човек без надежда е като дърво без птици.
Дата: 
сряда, 28 October, 2015
Категория: 

За Мина Кръстева и за надеждата

Надеждата… Тя идва, когато вече всичко изглежда загубено. Като спасение. Или като желание за спасение. Като молитва. Като щит от самите нас, когато сме на ръба на себе си. Когато всичко си отива… Надеждата ни дава искрицата вдъхновение, което ни е нужно, за да продължим, дори без да я искаме или осъзнаваме. И когато уж всички надежди са се разпилели – спукани сапунени балончета, прашинки – отнякъде се появява нова надежда. И всичко започва отначало. Надеждата е най-упоритото и неуморимо нещо на света.

Ей такива мисли навява романът на Мина Кръстева “Разпилени надежди” – роман за събиране, раздели, влюбвания, загуби, умиращи и възраждащи се надежди…

Роза МАКСИМОВА

-------------------

Мина Кръстева: Човек без надежда е като дърво без птици
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Мина, разкажи повече за новия си роман – какво те вдъхнови да го напишеш?

– Идеята за написване на този роман възникна преди 4-5 години, но някак все не намирах време да седна да го пиша. Той обаче през всичките тези години не спираше да ме преследва. Накрая реших, че колкото и трудна, обемна и отговорна работа да е това, ще трябва да се заема с него, защото все повече натежаваше в мислите ми. И така, точно в първата минута от настъпващата 2014 г. си обещах, че от месец януари на тази нова година ще поставя началото на романа, дори това да е само един ред или едно заглавие. Разбира се, след като седнах да пиша, написах не един ред, а петнадесетина страници. И така страница след страница на белия лист оживяваха моите герои, моите натрупани въпроси, вълнения и впечатления. Защото това е роман за живота, който живеем днес и сега, и за дълбоките родови корени и исторически събития, дали отражение върху всичко, което се случва в днешно време.

– Всички надежди ли са разпилени?

– Бих искала да вярвам, че не всички надежди са разпилени, но истината е, че ги пилеем с лека ръка. Не случайно един от героите ми възкликва: “Пръснат свят! А нали най-голямото богатство на един народ са неговите деца, неговите традиции, неговите надежди! Какво правим ние с тези скъпоценни бисери? Пилеем ги с лека ръка! Децата ни се пръснаха по света, традициите ни умират, надеждите – също...”

– Откъде дойде темата на романа?

– Темата на романа е провокирана от самия живот, нашия живот, който все повече наподобява ходене по жарава.

– Какво е посланието на тази книга?

– Не бих желала да давам точна формулировка на посланието. Нека всеки, който прочете романа, сам да прецени с какво го е провокирал, с какво го е докоснал, какви мисли е предизвикал. Нали това е главната задача на автора – да провокира, да накара читателя да се замисли. И ако е успял да стори това, то значи си е свършил добре работата и е имало смисъл книгата да бъде написана.

– Какво те натъжава, Мина? А какво те усмихва?

– Макар да съм човек оптимист и да съм склонна да търся доброто, красивото и слънчевото в човека и в живота като цяло, не мога да бъда безразлична към тъмната страна в битието ни, която ни дърпа назад, прави ни по-малко човеци и повече консуматори.

Най-тъжно ми е, че в голямата си част децата на България виждат и търсят перспектива за развитие преди всичко в чужбина.

А иначе повод за усмивка може да бъде и най-дребният добронамерен жест, добра дума или красиво цвете. Аз обичам да се усмихвам и харесвам усмихнатите хора.

– За какво мечтаеш?

– Мечтая човечеството отново да заговори на един език и както някога вавилонците се опитали да построят единен град и една кула, символ на човешката сила и единство, отново да опита да стори това, но този път резултатът да бъде успешен. Силно се надявам, че въпреки нескончаемите конфликти и войни, един ден това ще се случи.

А в личен план, както всеки човек, мечтая за повече топлина, красота и приятелство в живота, който Бог ми е отредил.

– Стихове или проза – кое ти е по на сърце?

– Трудно ми е да изразя някакво предпочитание. Всичко зависи от момента, от емоцията, от състоянието, в което съм. За мен поезията е нещо много по-лично и по-съкровено. Тя улавя мига, въздишката на душата, слънчевия лъч, погалил косите ти. Докато прозата е като пълноводна река, по която се спущаш. Ако си добър кормчия и добре управляваш лодката, би могъл да преведеш пасажерите в нея през интересни светове, събития и емоции. Но ако не си добър кормчия, има риск да разбиеш тази лодка в подводна скала или неочакван завой. Прозата е голяма отговорност, изисква постоянство и много време.

– Отесня ли ти поезията? Пишеш ли още поезия?

– Не бих казала, че поезията ми е отесняла. В различните моменти човек има различни предпочитания на изразяване. Не съм спряла да пиша стихотворения. Следващата книга, върху която работя, е поетична и е с работно заглавие “В пустинята на света”. Успоредно с това работя по още един проект за книга, която ще включва няколко новели. Кога обаче ще видят бял свят, не мога да кажа. За мен истинското удоволствие е в самия процес на писане на дадена творба. Всичко останало е просто технически и финансови въпроси, без които една книга не би могла да стигне до читателя.

– Разкажи за Оренда?

– Оренда е древна прабългарска дума, с която предците ни са назовавали божествената сила, така както в днешния християнски свят я наричаме Свети дух. Прабългарските воини, чрез определени практики, култивирали тази божествена сила. Те са вярвали, че притежават най-мощната и истинска вътрешна сила. Това е великият български дух.

Счита се, че за нас, българите, това е думата, която директно ни зарежда с предавана по наследство мощна положителна енергия, затова да извикваме по-често българския дух с Оренда.

– Как съвместяваш професията си на икономист с писането на стихотворения и романи?

– Този въпрос ми е задаван и в други разговори. Обикновено отговарям шегувайки се, че успявам да съчетавам тези доста различни поприща благодарение на зодията, която съм. За нас, хората от зодия Близнаци, се казва, че сме с две души. Едната витае някъде из облаците, а другата е стъпила здраво на земята. Е, не е лесно да робуваш на две души, но си има и своите предимства.
Ако трябва да отговоря сериозно на този въпрос, бих казала, че едното не пречи на другото. Това, което ми създава проблеми, е времето, защото обикновено то все не ми достига да свърша всичко, което имам желание да направя.

– Тематиката на романа е много актуална и болезнена – животът в емиграция, големите надежди и очаквания, за потъването и спасението, за търсенето на щастието по големия свят и разпилените надежди, за самотата – неща, които стягат гърлото, до болка познати на много българи. Има ли надежда, че всичко това ще се промени, че няма винаги да ни свързва само екранът на компютъра?

– Не мисля, че това ще се промени, напротив. Глобализацията на света, в който живеем, все повече ще задълбочава тези проблеми. Лесното преодоляване на пространства и граници ще ни предизвиква да пътуваме, да опознаваме други страни и народи, да работим и да устройваме живота си далеч от родните места. Съответно връзката между близки хора и приятели ще е все повече виртуална. Може би трябва да свикваме с това.

– Ти пишеш и фейлетони – отново на съвременни и злободневни теми. Накъде сме тръгнали и виждаш ли светлина в края на тунела?

– Сатирата е най-болезненият начин да представиш проблема, защото тогава просто бъркаш с пръст в раната. Колкото и смешно да е описана някаква ситуация, тя неминуемо предизвиква и определена доза тъга. Според мен сатирата е едно от тъжните четива.

Колкото до светлината в тунела, честно казано, изпитвам известен страх от нея, защото не съм сигурна дали няма да се окаже, че е от насрещния влак. Въпреки това се надявам, че здравият разум и човещината ще надделеят и тази светлина ще се окаже животоспасяваща. Трябва да е така! България е минала през толкова тежки периоди и все е възкръсвала от пепелта. Вярвам, че и сега ще успее да намери сили да излезе от затрудненото положение в което е.

– Преди около век Моканина попита в прекрасния разказ на Йовков за бялата лястовица, символ на надеждата – Има ли я? Сега, след толкова години, този въпрос отново надвисва: Има ли я?

– Трябва да я има тази бяла лястовица на надеждата. Ако я няма, ще я измислим, но никога не трябва напълно да губим надежда, защото човек без надежда е като дърво без птици, като кладенец без вода.

– Когато те боли душата, кое те спасява?

– Четенето. Когато ми е тъжно или тежко, когато губя почва под краката си, взимам книга и чета. Това ме откъсва от тежките мисли и ме пренася в някакъв друг свят. Хубавата, стойностната книга е велик лечител.

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-------------------

Мина Кръстева живее и твори в Бургас.
Автор е на книгите:
“Вълнуваща история за верни приятелства, опасни предателства и още по-опасни предизвикателства” (пиеса-приказка, 1998, 2014);
“Спомен с море” (поезия, 1999);
“Антистрес” (сатира, 2004);
“Слънце в косите” (поезия, 2008);
“В ъгъла на кафене “Реалити” (разкази, 2013);
“Разпилени надежди” (роман, 2015).
Нейни творби са публикувани в сборниците “Ако нямаш мечти...”, “Sıcak Taşlar” и “Хороша страна Болгария”, в алманах “Тракийска лира”, в “Антология на бургаската проза” и в периодичния печат.

-------------------

Мина Кръстева, “Разпилени надежди”, Бургас, 2015 г.

-------------------

Засегнати автори: 
С Атанас Радойнов - редактор на романа "Разпилени надежди"
Със Стефан Диомов - на премиерата на романа "Разпилени надежди"
С Роза Боянова и Венда Райкова - на премиерата на романа "Разпилени надежди"

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите