За Радост Даскалова, за мостовете и за пътя от-до

За Радост Даскалова, за мостовете и за пътя от-до

Низ от ежедневни и еженощни мисли, които те глождят, тежат и те сриват до невъзможност да продължаваш напред. Усещания, които раждат решения – внезапни и съдбовни. Решения, които пълнят завчас две пътни чанти с най-необходимите битови неща, но едно парченце от живота ти никак не се побира в пътна чанта. То е навсякъде с теб, защото от себе си не можеш да избягаш. Носиш си го по мостовете през цялата си лична вселена, пазиш го, обгрижваш го и го обичаш – фрагментът от предишния ти живот, който си скътал в най-дълбокото на душата си, фрагментът, който боли, фрагментът, който пише стихове и те държи на този свят.

За фрагментите, за мостовете, за болките и страховете разговарям днес с поетесата Радост Даскалова.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Радост Даскалова: Родиш ли се българин – такъв си оставаш до смъртта!

(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Кое те отведе в Англия, Радост?

– Недоимъкът ме доведе. Когато нямаш как да си платиш тока, пътните чанти се приготвят завчас. Но не е само това причината. Комплекс от причини са и, мисля за всеки българин са понятни – отчаянието, отвращението, липсата на перспективи и неприятното усещане да си второ качество гражданин.

– Какво сложи в куфара си когато тръгваше?

– Бяха две чанти багаж – дрехи, завивки, лекарства, английско-български речници, тефтера с телефоните и документи. Иска ми се да кажа, че взех и книги, но това стана при по-късните ми връщания в България. Беше изнасяне по тревога, беше скок в тъмното.

– Имаш ли рецепта срещу носталгия? Отминава ли носталгията с времето?

– Имам такава рецепта – ходя по улиците на моя град чрез “стрийт вю” на Гугъл. Уверявам се, че градът ми е още там, спомням си предишния си живот, с хубавите и лошите моменти и като че ли ми олеква. Но носталгията не може да бъде излекувана напълно, защото родиш ли се българин – такъв си оставаш до смъртта.

– Разкажи ни за мостовете в твоя живот.

– Самият живот е мост. Ние живеем от-до. Живеем между датата на раждане и датата на смъртта си. Живеем върху тирето помежду им – живеем на моста.

– Какво ти дава и какво ти отнема животът на Острова?

– Дава ми невероятната възможност да си плащам сметките, по-широкия поглед върху ставащото в света и радостта от напредъка на сина ми, но ме лишава от скъпи неща. Липсва ми родната реч, българската кухня и начинът на живот в България. Да седнеш на чашка кафе насред слънчева, търговска улица и светът да минава покрай теб – това най-много ми липсва.

– Твоята муза не те напуска и в Англия. Лесно ли е да си поет в родината на Шекспир и Байрон? Можеш ли да направиш паралел с младите поети на Англия?

– Аз пиша (къде наум, къде в разни тефтери) цял живот. Просто съм срамежлива и не настоях да публикувам, докато бях в България. Щастливо обстоятелство беше, че преди десетина години се запознах с Интернет. Той ми даде възможността да публикувам стиховете си. Нямам допирни точки с англоговорящи поети и съм много далеч от артистичните среди.

– Когато те боли душата, как се спасяваш?

– А, тя боли по-често, отколкото трябва, за жалост. Спасявам се с дълги разходки – движението, природата и новите впечатления ме отвличат от потиснатото състояние.

– Обикновено човек пише стихове, когато нещо му тежи, най-често когато е “преболял” тъгата, болката. Задължително ли е поетът да е тъжен? Ти кога посягаш към белия лист?

– Най-лошата поезия се получава, когато пишеш оболен. За добрата поезия, според мен, е нужно дистанциране от проблемите, просто да ги изживееш и осмислиш. Тогава в незнаен ден и час стихът сам идва – овладян, изстрадан, но истински. Лично аз посягам да пиша, когато имам какво да кажа, когато стихът сам напъва да се роди и ме преследва и денем и нощем.

– Как може да се определи “градусът” на поезията в едно стихотворение?

– Има си литературни критици за тези неща. Лично аз харесвам силабо-тоническото стихосложение, образност, точни рими, метафоричност и философска поанта.

– Можем ли да говорим за мода в поезията?

– Модата е преходно понятие. В непреходната поезия няма място за мода.

– Може ли поезията да промени хората?

– Чак да ги промени – не, но да им помогне в труден момент – да. Четеш стихове от друг човек, а намираш прилика със своите състояния и си казваш: “Ето, не съм само аз. И други хора чувстват това.”

– Какво не ти дава мира?

– Страхът за утре. Сигурно ще ме убие някой ден. Засега удържам фронта, но да се биеш всеки ден със страха не е лесно.

– Коя е твоята лична вселена? Кого не би допуснала в нея?

– Личната ми вселена е нахвърляна из мрежата – имам предвид поезията си. Всеки може да влезе в нея, но бас хващам, там всеки се чувства у дома си, защото скоро разбира, че е и негова. Аз съм малкият човек, а такива сме много, с малките си проблеми и вълнения.

– Направи подарък на читателите на в. “Компас” – стихотворение например.

– Напоследък все на един свой стих се връщам – струва ми се, че много му е мястото във времето.

Бели ризи за черни дни

Подноси беднякът последната риза
(Той имаше две, но едната се скъса.)
Библейският ближен не беше наблизо –
отдавна да беше поискал дела си.

Беднякът си нямаше бели пари.
За черните дни беше бялата риза.
Облече я, белна, а после откри,
че всички го търсят, да им я харизва.

Но, жалко – не стана на никого тя.
Последните ризи такива ги правят -
или с белоснежни крила на гърба,
или с изключително дълги ръкави.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------