Камъкът си тежи на мястото
Сядам пред белия лист с ясното убеждение, че когато тялото ти е тук, а мислите някъде другаде, значи не си на мястото си. Сърцето ти тупти неистово всеки път, когато чуеш или видиш нещо българско и в този едничък момент ти се иска повече от всякога да хукнеш по обратния път назад – не защото всяко тръгване е едно завръщане, а защото във вените ти тече българска кръв. България е твоята и моя родина.
Една птица напуска гнездото си, когато й стане студено или е гладна, но същата не знае, че гурбета носи както радости, така и тревоги. Разпиляхме се “немили-недраги” по света, но както се пееше в една пиринска песен: “Българинът и в неволи, милост никога не моли!”.
Емигрантството по една или друга причина е това – борба за оцеляване в един непознат, различен свят. Но когато стигнеш дъното, трябва да се оттласнеш нагоре. И ако ти успееш да си стъпиш здраво на краката, ставаш зависим от подадената за помощ ръка, от питащите погледи на хората, които те следят дори и насън с въпроса: “Как?”.
Неволята няма цвят и националност. Тя може да споходи всекиго или никого. Нея можеш да я видиш, че спи на “Мендес Алваро”, че проси край някой хипермаркет или кръстовище, че пътува в метрото с часове без посока – просто за никъде, защото няма къде и при кого да отиде. За нея има “алберге”, където временно може да се подслони и хранилки, където и тя милата може да нахрани душица.
Стоя пред витрината на цветарски магазин. Погледът ми се спира пред едно мушкато. Започва да вали. Около мен минават хора, които не познавам и всички бягат към метрото. Иска ми се да си побъбря с някого на български и ако мобилът ми не беше паднал в кофата с вода преди два дни, сега можех да звънна на Елена. Имам нужда от приятел като нея. Мъчно ми е за дома и за всичко, което оставих на 3000 км далеч от тук. За да се скрия от дъжда, след малко потъвам в метрото. То сякаш е като едно огромно чудовище: поглъща те, сдъвква те и те изплюва. “En la boca del metro” се сещам за думите на един познат, че бил летял до космоса с прахосмукачка. Става ми смешно и се усмихвам. Срещу мен хората ми отвръщат със същото – усмихват ми се. Е, това е то общуването... Така всеки може да ти бъде приятел.
Казват, че където се чувстваш най-добре, там ти е мястото. Сега е пролет. Природата се събужда за нов живот. Навсякъде по мадридските улици се усеща свежа динамика.
И независимо от това, време е за присаждане на цветята. Коренът трябва да има условия да се развива, иначе цветът е загубен. Тогава дилемата “напред или назад” губи смисъл. Но по-важно е другото: България е велика, защото ни има нас – хората, които я обичаме.
---------------------
Публ. в литературен алманах “Маскарад”, Чикаго-Бургас, 2015.
---------------------