От сърцето ми – с любов!

Здравейте, мили хора, с които се срещаме в този час!

Като мелодията на хубава песен, която никога не заглъхва и не се забравя, в главата ми непрекъснато звучи онова, което съм преживяла в годините, останали след мен и това, което съм засвидетелствала тук – на белия лист.

Подбрала съм най-емблематичното от живота си, характеризиращо моята личност в нейните всички форми, като съвкупност от себеотдаване и взаимодействие с околния свят и най-вече с тези, които заемат особено място в моето сърце.

Нестихващ порив! Не заради само-опознаване, а заради вътрешна чиста потребност, която напира и търси своето удовлетворение, често се питам: Коя съм аз? Какво искам от себе си? Какво постигнах?

Откривам се, преоткривам се и пак се търся. Сякаш съм променлива величина. А всъщност в това понятие за мен има и непроменливи неща. И когато многократно се запитвам: Коя съм? Каква е моята индивидуалност?

Най-точно сама си отговарям:

– Една достойна българка, с корени на бежанци от Мала Азия. Свързала живота си с един достоен българин, с корени на бежанци от Беломорска Тракия. Горда съм с това.

– Едно родопско момиче, начална учителка с педагогическо образование, реализирала се в професията си по призвание на село, а по-късно и в големия град. Една жена, извървяла своя трудов път достойно.

– И най-важното: Щастлива съпруга, майка, баба и прабаба на точно определени от съдбата лица, наречени съпруг, дъщери, зетьове, внуци, правнучка. Прекрасни са!

Това съм аз. Разкрила съм се в живота, а и в творчеството си без задръжки, със собствения си почерк и стил.

Аз съм една щастлива жена. Смея да го кажа.

Проблеми в живота ми колкото щеш. Изпитания – от всякакъв характер. Но нали щастието е борба, докато го изчакаш да те споходи. Бориш се упорито и ето го, дошло е, когато победиш в борбата. Заедно с другите около теб, разбира се. Сам си нищо. Това е моето убеждение.

Богатство не ми е необходимо. Неоспоримо богатство е прекрасното ми семейство – съпруг, дъщери, зетьове, внуци, а и идващите след тях С тях побеждавам в трудностите и сега, когато съм сама. Мисля, че със съпруга ми им оставихме в наследство не съкровища, а здрави корени, за да растат и живеят плодоносно. А и мощни криле, за да могат на воля да летят. Обкръжението ми е от невероятно добри роднини и приятели. Те са моята опора. Благодаря на Бог!

Никой не може да избегне ударите на съдбата си. Но никой не е лишен и от щастливи дарове. И моят живот е все едно пъстра картина – ту в светли, ту в тъмни тонове, които ту се преливат, ту си контрастират. Изумителна закономерност на природата.

Точно това е залегнало в написаното от мен. Всичко е дошло от самосебе си, без някаква философска закономерност. Четирите теми, които са отражение на спомените ми за места, събития и личности, са всъщност основните моменти от моя живот. Чувствата и размислите ми многократно се преплитат, защото реалностите са такива.

Благодарна съм на Бог, че ми е отредил такъв жребий в живота, а може би потребност – да пиша непрекъснато. Още от малка. Какво ли не.

Обичам да пиша, каквото се налага, а още повече – каквото ми харесва. Чисто и просто преписвам нещо, или съчинявам в ръкопис. И го правя с най -голямо удовлетворение, без да се смятам за писател или поет. Приемам го като хоби. Истината е, че в душата ми отдавна зазвучаваха музикално – поетични струни, които не са заглъхнали и до днес. Когато му беше времето, аз не зареждах “батериите” си, както се казва. Затова и жалките струни занемяваха. А когато по – късно се опитах да ги пренастроя и възбудя, вече беше късно. Сега се опитвам да ги презареждам, като мисля, че има за какво. И да пиша, докато мога, за да изпълня мисията си докрай. Струва си! Другите около мен го заслужават. Ех, защо сега не съм учителка!

От призванието ми започна и интереса, по-точно любовта ми към род и родина, към история и наследство, към моите близки хора, към родния край. Колко хубаво звучи:

“Човек има само една майка и само една родина!” Това е моето верую!

Изпълва ме чувство на достойнство и гордост при спомена колко всеотдайно се раздавах на поверените ми деца, независимо кои и къде са били. Но ще призная, че вече половин век вдъхновението ми най – силно се подбужда от първия ми випуск ученици от първи до четвърти клас през 1963-1967 г., като току що прохождаща учителка в Основно училище “Димитър Маджаров” – с. Маджарово, Хасковска област. Не са пресъхнали и до днес контактите ми с тези мои ученици, както и с по-големите, а и по-малки от тях, на които преподавах по пеене и музика и особено тези, които участваха в общоучилищния Пионерски хор под мое ръководство.

* * *

Изключително затрогващо бях изненадана от невероятно оригиналния подарък от тези мои вече пораснали ученици по повод рождения ми ден тази година. Не само изненадана. Бях шокирана и страхотно изумена от идеята им да направят издание на моите стихове. Някои от тях бях изпълнявала по време на срещите на “Нашия клас”.

* * *

Най-сърдечно ви благодаря, скъпи Катя и Марин! Вие сте прекрасни! Вашата идея ме дари с особена радост! Не мога да повярвам, че и това ми се случи. Не очаквах! Вие поведохте хорото, представлявайки целия ми клас от уникалното Маджарово. “Нашия клас”, както го наричаме, отново се изяви страхотно. Очарована съм!

А само преди няколко месеца отпразнувахме 50-годишен юбилей от първата ни среща – вашия първи училищен ден. Фен на взаимната ни любов от пръв поглед, останала до днес. Идеята на Марин от Велико Търново, подкрепена от Катя от София осезаемо изпревари моите намерения – в съавторство с всички от класа, като главни герои, да издадем книга за “Нашия клас” под надслов: “ДА ПОСЕЕШ ЛЮБОВ”. Изпреварихте ме, но аз ще ви кажа: – Вие сте вече големи, зрели. Дерзайте, както знаете и можете!

Повярвайте ми, аз бях и съм това, което съм сега, благодарение на вас. Вие бяхте онази твърда канара на брега на река Арда край Маджарово, на която здраво и непоклатимо стъпих, когато започнах да градя и да съзиждам своето начало в 8 педагогическата си кариера, а заедно с това – и семейния си облик. Повярвайте ми, съвсем непринудено съм била винаги с вас през изминалото пъстро петдесетилетие! Искам да пожелая духовно и физическо здраве на всички!

Колко хубаво е римувано: “Когато сме здрави, всичко ще се оправи”. “Благата дума на устата – туй е ключът към сърцата”.

Бих могла да нарека моето произведение, което очаквам да излезе наяве, благодарение на учениците ми от Маджарово,

“Алманах на моите чувства”. Откровение, а не фантастика. Реалност е!

Христина

-------------

Стихове с много любов – от моето сърце!

Не чак толкоз издържани,
защото не съм родена
нито за писател,
нито за поет.
За учителка съм аз
на този свят дошла.
Това е моята самопреценка.

Посвещенията ми са
за учениците ми от Маджарово,
за моя съпруг Васко,
за децата ни Анна и Лена,
за зетьовете ни Генчо и Иво,
за внуците ни
Константин, Василена,
Деница и Кристиан,
за правнучката ни Анна и майка й Женя,
за Бориславци и Маджарово,
за мои кръвни близки:
майка ми, баща ми, брат ми Любчо,
баба, дядо,
роднини, приятели.

Аз съм в голям дълг
към семейството си,
към съпруга си,
към децата ни,
към внуците ни.
Отдадох се на учениците си
и на моето село Бориславци.
Не мога да отговоря защо толкова много ме обсебиха.

Простете ми, деца мили мои!
Най-вероятно, защото и вие растяхте там – на село.
А от нашето село за мен по-хубаво няма!
Повярвайте ми:
Вас обичам най-много от всички!
Това, което пиша в тази “тетрадка”,
уж в стихове,
не е поезия в мерена реч.
По-скоро е изблик на сърдечни чувства,
които не знам с какво
са ме провокирали
да изразявам мислите си
в стихотворна форма.
И дори да ги запея (някои) –
по моя измислена мелодия.
А защо не и да ги изсвиря на акордеона.

Извор на вдъхновението ми
е всяко хубаво нещо:
красота, добрина, чистота,
благородна постъпка,
уважение, вяра,
безкористност, любов, мил спомен,
приятелство, родова памет.
И най-дребното нещо, когато е красиво
и достойно за уважение,
може да ме вдъхнови.
Дори и цветята, птичките ... камъчетата,
тревичките...

Из записки на внучката ми Деница,
като ученичка в Езиковата гимназия
в Хасково, които много ми допаднаха:

“Човек е само част от себе си.
Останалата част са неговите близки и приятели”.

“Когато често се срещаме с дадени хора,
те стават част от живота ни”.

“На човек му трябва:
– 1 минута – да хареса някой;
– 1 час – да хлътне по някой;
– 1 ден – да се влюби в някой,
но и 1 живот не стига,
за да забрави някой.”

“Не върви пред мен – може да не те последвам.
Не върви след мен – може да не те водя!
Върви до мен, за да бъдем дълго верни приятели!”
– Албер Камю

Не е моя мисъл,
но се отнася и за мен:
“Или пишеш със сърцето,
или не си истински”!
Затова добавям:
Макар и не съвсем поетично,
по-важно е, че е от душа
и е много лично. Лично мое.
Просто подреждам
разпилените си мисли
в стихове в мой си стил.
“Разказвам” това, което
никой досега не е разказвал вместо мен.
С искрица любов, която не угасва.
И ми се иска до края на живота ми
тази любов никога да не угасва.

Това, което ме е вдъхновявало,
е било най-истинската храна за душата ми,
за моето тяло и творчески дух.
То беше подтик на сърцето ми
да пиша – а не да мълча.
И защо трябва да мълча,
когато искам, и мога да изразя чувствата си словом!
В стиховете си не талант,
а обич изразих.
Те са моето най-искрено
П О С Л А Н И Е,
вградено в най-топлите чувства,
извор на които е сърцето ми.
Написах ги не само за себе си.
Те са и за ВАС!

Настройвам се в хармония с творческия стимул, който
ме владее и осезателно търси изражение чрез словото ми.
Как да откажа! Не мога!
Осъзнавам, че “Не е важен пишещият,
а тези, които го вдъхновяват.” Тогава всичко върви като по вода.

Моля ви, прескачайте това, което ви натоварва!